На днешния ден през 1889 г. е роден Димитър Шишманов – български политик, писател и дипломат, екзекутиран от т.нар. Народен съд.
Малцина в България не познават забележителната фигура на проф. Иван Шишманов – учен от европейска класа, политик и министър на просвещението, създател на повечето български културни институции и дипломат. От смъртта му в норвежката столица Осло през 1928 г. неговите ученици и последователи са успели да издигнат неръкотворен паметник на големия учен, следвайки неговия пример на непрестанно и упорито научно съзидание. Едновременно с това, през всичките тези десетилетия е вървял един процес на постоянно преоткриване на интелектуалното му наследство, въвел в българската научна литература термина шишманознание, с който и до днес се обозначава широкото изследователско поле от приноси на различни специалисти, изучаващи неговия живот и продукция. Налагането на комунистическия режим не прекъснало, а в някаква степен дори засилило този интерес, като акцентът умишлено бил поставян върху връзките на Шишманов с източното славянство (умишлено пропускайки се фактът, че те не били с Русия, а с украинската националистическа интелигенция), конфликта му с княз Фердинанд след откриването на театъра (отново пропускайки факта, че Шишманов бил идеологът на правителството на патриотическата концентрация) и като цяло прогресивните му възгледи.
Въпреки целия фанатичен интерес към Шишманов, въпреки безкрайното ровене в архива му, с цел да се намери някой скрит факт или някоя забравена дописка, в спомените за него липсвало нещо наистина важно, липсата на което осакатявала историята по непоправим начин. Защото в официозния разказ за живота и творчеството на Иван Шишманов от времето на комунизма, Иван Шишманов… нямал син. Сред всички думи на поклон и признателност, повтаряни със или без повод, липсвала дори дума за една от най-популярните интелектуални фигури на София между двете световни войни, за талантливия писател и блестящия дипломат, за толкова обичания и напътстван от бащата наследник. Damnatio memoriae! На какво се дължало това интелектуално заличаване, не е трудно да се отговори. Като външен министър в правителството на Добри Божилов (1943-1944), единственият син на проф. Иван Шишманов бил осъден от т.нар. Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г., заедно с целия дотогавашен политически елит на България. Малцината запознати през онези години, с фактите, обичали да повтарят правилото за успешна академична кариера в условията на тоталитарна цензура: „Иван Шишманов няма син, Никола Вапцаров няма баща“. Бащата на левия поет – Йонко Вапцаров, воевода от ВМРО и личен приятел с цар Фердинанд, цар Борис III и кайзер Вилхелм II (1888-1918) също бил неудобен за пропагандата и трябвало да бъде изтрит от официалния разказ.
Затова всъщност удивителен е не толкова фактът на заличаването, колкото неговата всеобхватност, защото никъде, в нито едно изследване, статия или монография, в продължение на половин век не се срещало името на Димитър Шишманов, сякаш такъв човек въобще не бил съществувал. Имало ли е защо да бъде пазена цялата тази тайна?
Димитър Шишманов се родил през 1889 г. в София. След като завършил гимназия в родния си град, младият Мика, тръгнал по пътя на родителите си и заминал да учи в Швейцария. През 1913 г. завършил право в Женевския университет и се завърнал в България. Заради проблеми със здравето, Шишманов не бил мобилизиран в армията, но заедно с цялата нация преживял всички възторзи и последвалите унижения, когато след години проливане на българска кръв, страната била поставена на колене. Именно в тези тежки за България времена, избухнал един скандал, който известно време забавлявал потъналата в скръб софийска общественост.
Един от героите на българската армия през всичките тези години бил ген. Сава Савов, бивш флигел-адютант в свитите на княз Фердинанд и на княгиня Мария Луиза, адютант на царица Елеонора, герой от Сръбско-българската война и от боевете при Булаир, Овче поле и Калиманци, маршал на Двореца от 1913-та до 1917 г. и за кратко министър на войната в двете правителства на Александър Малинов (1918 г.).
В светския живот на столицата, ген. Савов бил по-известен с брака си с ослепително красивата Пенелопе Калъпова (полугъркиня, дъщеря на богатия софийски търговец Михаил Калъпов), от която имал три деца. Първите запознанства между фамилиите Шишманови и Савови датирали още от 1907 г., когато срещаме името на все още полковник Савов в дневника на проф. Шишманов, описващ вечерите и обедите в двореца Евксиноград. Лекият живот в Двора, явно допаднал на строгия проф. Шишманов, защото през същата 1907 г. двамата с Лидия си закупили вила в красив алпийски стил в рилския курорт Чамкория (дн. Боровец), където се намирал зимният фердинандов дворец Царска Бистрица. В Чамкория вила имали и Савови и двете семейства практически станали неразделни.
Самият Димитър Шишманов се появил в Чамкория едва след завръщането си от Женева, но бързо станал близък със семейството на полковника и особено с големия му син Михаил (връстник на Димитър). Когато през 1912 г. избухнала Първата балканска война, Мъжете от семейство Савови заминали доброволци на фронта, но Димитър Шишманов продължил да посещава дома им, прехвърляйки приятелските си чувства върху домакинята Пенелопе Савова. През следващите месеци Димитър Шишманов станал задължителен посетител на ежеседмичните понеделнишки приеми, които тя въпреки войната продължавала неизменно да дава, и нейн редовен придружител в разходките ѝ до Княжеската градина и Пепиниерата. Така, въпреки голямата разлика в годините им (Пенелопе била с 23 години по-възрастна от Димитър), между Миката и Пенка започнал да се развива страстен любовен романс.
Скандалната връзка останала тайна в продължение на цели седем години, докато „доброжелатели“ съобщили на ген. Савов за нея. Според градската мълва, той пристигнал извънредно в София и изненадал любовниците в собствения си дом. Последвала кавга, при която Савов подал пистолета си на Шишманов и му казал, че след случилото се той трябва или да се самоубие или да се ожени за Пенелопе. Така пред очите на побеснелия ѝ съпруг, Димитър Шишманов предложил брак на своята любима. Щом научили за случилото се, старите Шишманови изпаднали в тежка депресия. Лидия получила нервна треска и заминала за болница в Швейцария, където престояла няколко месеца, а професорът се сдобил с язва на стомаха. След първия шок, професорът обаче подкрепил сина си и се опитал да убеди и съпругата си да приеме ситуацията. Запазени са няколко негови писма от Украйна, в които, стъпка по стъпка той ѝ разкрива цялата картина:
Аз се убедих от преписката им (Димитър Шишманов показал на баща си седемгодишната си любовна кореспонденция с Пенелопе Савова – бел. П.Н.З.)…
,че тук имаме работа с нещо стихийно. Двамата наистина много са влюбени един в друг и най-добре ще направят да се вземат. Аз се примирих с тази идея, толкова повече, че с нищо не мога да изменя… Аз се видях със Сава и се убедих, че и той сам вижда, че друг изход няма. Нашата среща беше напълно приятелска… Мика, разбира се, е в седмото небе. Той има само една мисъл: своята Пенка. Двамата ежедневно си пишат и по-скоро мечтаят да се съединят. Тя е от два месеца в Пловдив при мадам Карич. Там чака да се произнесе Духовният съд върху развода.
След известен натиск върху Църквата, която първоначално наложила двегодишна забрана на Пенелопе да сключи друг брак, двамата се оженили:
В последното си писмо, ти сама допущаш хипотезата, че Мика се е оженил. Enfin tu as deviné le sécrét (фр. Накрая ти се досети за тайната), тайната, която исках да ти разбуля лично… Само в едно грешиш! Че Мика се е оженил contre mon consentement (фр. Срещу моето съгласие). Напротив – той има моето пълно бащинско благословление, защото се убедих от седемгодишната им преписка, че имаме работа с една истинска, стихийна любов, а не с вулгарна adultère (фр. изневяра)… Ето най-сетне истината – и сега успокой се и не се сърди на момчето. Бъди и ти доволна като мене.
От тези бурни години датират и първите литературни опити на Димитър Шишманов, подкрепяни и грижливо рецензирани от взискателния му баща. През 1919 г. били публикувани повестите му „Хайлайф“ и „Депутатът Стоянов“, изключително радушно приети, както от читателите, така и от критиката. Излизането на двата текста, съвпаднало с нахлуването на земеделски партизани (т.нар. прелетници) в държавното управление и дипломацията през управлението на Александър Стамболийски (1919-1923), които именно станали прицел на критичната и горчива насмешка на Шишманов. Отново реализмът и социалната ангажираност били водещи и в романът „Бунтовник“, излязъл от печат през 1920 г.
Въпреки литературните си успехи, Димитър Шишманов се нуждаел от постоянна работа и през 1919 г. с ходатайството на Иван Вазов, бил назначен за началник на Комисията по репарациите в Министерство на външните работи. Останал там до 1932 г., когато се преместил в правния отдел, подготвяйки се за кариерата на посланик. През тези години той многократно проявявал гражданска активност, като се противопоставил твърдо на правописната реформа на правителството на БЗНС (изхвърлянето на буквите ъ, ь и ѣ). След преврата срещу Александър Стамболийски, реформата била отменена. През 1926 г., Димитър Шишманов създал инициативен комитет за връщане на тленните останки на поета Димчо Дебелянов в България, като успял да привлече към каузата Сирак Скитник, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова и др. млади интелектуалци. Акцията завършила успешно и през 1927 г. костите на поета били погребани в родната му Копривщица.
Смъртта на баща му през 1928 г. силно покрусила Шишманов и в някаква степен го отчуждила от близките и приятелите му. През следващите години той започнал активно да пътува в чужбина – Триест, Париж, Рим, Хага, Виена, Женева, Йена, отдавайки се във всеки възможен момент на писане.
Именно през 1930-те години творчеството му претърпяло промяна и на мястото на социално ангажираните произведения се появили съвсем различни творби, в центъра на които стоели личностните екзистенциални драми на персонажите. Такива със сигурност били сборниците с разкази „Зограф Павел“ (1938 г.), „Блянове край Акропола“ (1938 г.) и „Пламъчета над делника“ (1942 г.), в които действителността била сведена единствено до фон, на който да изпъкват идентичността, субективността и преходността на героя. Любопитно е, че наред с публикуваните му произведения, в архива на Шишманов са запазени и множество творби, които по една или друга причина не са били отпечатани и остават неиздадени и до днес. Става въпрос за десет изцяло завършени романа, осем ръкописа на неиздадени повести и над двадесет ръкописа на пиеси и пр., всичките отличаващи се със своя експериментален характер, както по отношение на формата на текста, така и по отношение на избора на жанрови и повествователни стратегии. Именно това оттласкване от социалния ангажимент и откриването на индивида и неговата способност да определя собствените си граници на съществувание, позволяват на съвременните изследователи да разглеждат Шишманов като един от значимите представители на българския междувоенен модернизъм.
През 1935 г. Димитър Шишманов най-накрая бил назначен за пълномощен министър в гръцката столица Атина, град който силно го привличал и намерил място в творчеството му. За жалост, избухналата Втора светова война (1939-1945) отново противпоставила народите един срещу друг и направила посланическия му мандат също толкова тежък, колкото някога бил мандатът на баща му в Киев. Въпреки това, по време на германската окупация на Гърция, Димитър Шишманов бил един от най-уважаваните дипломати в Атина. Интересен факт е, че това му дало възможност, да спаси живота на един от най-големите модерни гръцки поети – Костас Варналис. За събитията свидетелства тогавашния шишманов сътрудник и бъдещ писател и преводач Стефан Гечев:
Варналис бе арестуван и можеше да бъде разстрелян. Арестуваха го, когато Манолис Глезос свали германското знаме от Акропола. Тогава германците заловиха 150–160 интелектуалци, като казаха, че ако виновниците не се предадат, половината ще бъдат разстреляни. Аз бях в легацията и там ме намери приятелката на Варналис – с нея и с него отдавна бяхме приятели. Каза ми, че Варналис е хванат и е в затвора. Тогава аз говорих с нашия посланик и го помолих да се застъпи за Варналис пред германския гаулайтер, като го убедих, че Варналис е голям прогресивен поет, но не е комунист. Заедно с него отидохме при този немец и след като гарантирахме за Варналис, те го освободиха.
Отново Стефан Гечев ни е оставил бележка за един ужасяващ по своята безнадеждност разговор от 1939 г., когато Шишманов получил покана да стане главен секретар на Министерството на външните работи:
В началото на зимата на 1939 г. мисля, ме покани по телефона да отида при него. Както друг път, и сега го заварих седнал пред масата в малката трапезария пред бутилка вино и полупълна чаша. Покани ме да седна и след размяна на няколко безразлични изрази, каза:
– Е, Гечев, ние с вас се разделяме… Мене ме отзовават. Правят ме главен секретар на министерството.
Това беше голямо повишение и аз изразих радостта си за него. Но той поклати отрицателно глава.
– Аз не се радвам – каза той. – Не след дълго Филов ще стане министър-председател. Тогава ще ме направи министър на външните работи. Германия ще нападне Съветския съюз, ще загуби войната, у нас ще дойдат на власт комунистите и ще ме обесят.
Останах смаян от такава категоричност. Толкова повече, че отношенията между СССР и Германия бяха добри… Пророчеството му се сбъдна буквално.
Следвайки ужасяващия си сценарий, през март 1940 г. Димитър Шишманов пристигнал в София и бил назначен за главен секретар на Министерство на външните работи, Богдан Филов станал министър-председател (1940-1942), а за външен министър бил избран дипломата от кариерата Иван Попов. Докато бил на поста, Попов се противопоставял на линията на премиера и включването на България във Втората световна война. Именно позицията на неутралитет позволила на страната да получи подкрепата на всички Велики сили по Добруджандския въпрос и на 7 септември, след продължителни преговори, Румъния била принудена да подпише т.нар. Крайовска спогодба за връщане на Южна Добруджа в българските граници.
Докато траели българо-румънските преговори, на европейската сцена настъпили големи промени, като двете съюзнически тоталитарни държави – хитлерова Германия и сталинова Русия, буквално смазали с армиите си целия континент.
В Западната част на Европа, само за два месеца Германия разгромила Нидерландия, Белгия и Франция, а в Източната – Съветският съюз окупирал Прибалтийските републики, част от Финландия, Бесарабия и Буковина. През есента България била подложена на силен натиск да наруши неутралитета си и или да се присъедини към Тристрания пакт, или да сключи двустранен военен договор с Москва, насочен срещу евентуален агресор. По същото време цар Борис III получил и лично предупреждение от английския крал Джордж VI, че ако България се присъедини към Тройния съюз, територията ѝ ще стане арена на военни действия.
В края на 1940 г., раздразнен от опитите на България да запази неутралитет, Хитлер предупредил Борис III, че германците имат два начина да влязат в България – като приятели или като врагове. Когато три месеца по-късно половин милионната немска армия достигнала северната граница на България, линията на неутралитет се пречупила и министър-председателят Богдан Филов подписал договор за присъединяване на страната към Тройния съюз. Тъй като външният министър Иван Попов отказал да присъства на подписването, на тържествената церемония във Виена от името на МВнР участвал главният секретар Димитър Шишманов (впоследствие Попов бил уволнен и заменен като министър от премиера Филов). До средата на април 1941 г. германските войски окупирали Гърция и Югославия. През май същата година, от територията на Западна Тракия, островите Тасос и Самотраки и Егейска Македония била образувана Беломорска област под административен и военен контрол на България. Същата била съдбата и на Вардарска Македония и Западните покрайнини, отнети от Югославия и също поставени под българско управление.
За съжаление, цената, която България трябвало да плати за обединението си, била висока. През декември 1941 г., под германски натиск, страната била принудена да обяви война на Великобритания и САЩ. През 1942 г. в унисон с антисемитската политика на Германия било засилено преследването на евреите – забранено им било да носят български имена, да излизат извън населеното място, в което живеят и имуществото им било обложено с еднократен данък. Въпреки това, България успяла да устои на натиска да депортира своите евреи, за което заслуга имал и Димитър Шишманов, представил на 22 март 1943 г. служебна справка, в която се описвали действията по еврейския въпрос на другите съюзни на Германия страни. От справката се виждало, че Италия, Унгария и Словакия вече не депортирали евреи, Румъния също изоставила плановете си в тази посока и единствено в Хърватия предстояло поредно изселване.
Нещата станали още по-проблемни, след като след първоначалните си главозамайващи успехи, германците започнали да търпят военни провали, както срещу британците, така и срещу руснаците. Огромните загуби при настъплението срещу Москва, кошмарната руска зима и включването на САЩ в антигерманската коалиция, понижили бойния дух на германската армия и създали реални предпоставки Оста да загуби войната. За България фатално се оказало лятото на 1943 г., когато след тежка среща с Адолф Хитлер, опитващият се да измъкне страната от войната цар Борис III, внезапно се разболял и починал, с всички признаци на отравяне. Тъй като престолонаследникът Симеон II бил малолетен, през следващите дни било избрано регентство, включващо брата на починалия монарх принц Кирил, военния министър ген. Никола Михов и министър-председателя Богдан Филов. Влизайки в регентството проф. Филов трябвало да напусне премиерското кресло и било избрано ново правителство, начело с дотогавашния финансов министър Добри Божилов (1943-1944). За външен министър бил посочен дипломатът Сава Киров. Само месец по-късно обаче, разболелият се Киров се оттеглил и мястото му заел, дълго отказвалият министерския пост Димитър Шишманов. От това време е запазен един детски спомен на бъдещата писателка Блага Димитрова, гостувала в панчаревската вила на големия ерудит и библиограф проф. Никола Михов:
Веднъж отвън се почука. Г-н Михов отвори широко вратата… този път гостът бе съвсем непредвиден, понеже домакинът неумело прикри изненадата си, а другият дълго стоя на прага, докато най-после склони да влезе „за мъничко“, само „да не пречи“ и прочие. Хвърлих четвърт поглед през рамо: висок възрастен човек, леко сведен в плещите, къси мустачки. Нищо интересно. С оная наивна 20-годишна представа за света и хората, аз не знаех, че възрастните са най-интересните същества населяващи земята – те носят паметта и тъгата за безвъзвратно загубеното. И потънах в увлекателното рисуване буква по буква. По едно време усетих, че зад гърба ми става нещо необикновено. След като си бяха разменили шепнешком някакви техни си работи, двамата за дълго бяха млъкнали… Гостът седеше на стола, хлътнал в себе си, някак сънлив, сякаш нощи наред бе будувал, с подпухнали зачервени клепачи. А Михов бе много смутен, гледаше надолу. Погледнаха ме сепнати с очи, които бяха забравили, че има друг човек в стаята… Когато гостът си отиде, бачо Кольо разстроен ми повери: „Госпожице, знаете ли кой беше тук… Министърът на външните работи Миката Шишманов, мой стар познат. Културен човек, писател. Много му е тежко. Вижда накъде вървят нещата, но вече се е хванал на хорото, трябва да го играе докрай…“
Въпреки все по-ясно очертаващия се разгром на силите на Оста, новото правителство се задоволило единствено с контакти на ниско равнище в английските и американските дипломатически среди. Лондон и Вашингтон настоявали за капитулация, което за София било не само неприемливо, но и твърде опасно поради присъствието на Балканите на германски войски. Победите на Червената армия през първата половина на 1944 г. накарали регентите да търсят изход от тежкото положение и в началото на юни правителството било сменено и Шишманов престанал да бъде министър. За съжаление, тази по-малко от година, начело на българската дипломация, щяла да му струва твърде скъпо.
На 9 септември 1944 г. бил извършен военен преврат, подкрепен от нахлулата съветска армия.
Последвали месеци на жесток терор и избиване на елита на нацията. На 30 септември с наредба-закон новото правителство създало т.нар. Народен съд, който трябвало да потърси сметка на държавниците управлявали България от 1 януари 1941-ва до 9 септември 1944 г. През тези зловещи дни, очакващ ареста си и злоупотребяващ с алкохола от сутрин до вечер, Димитър Шишманов живеел заедно със съпругата си във вилата на приятелското семейство Нитови в Панчарево. Изнервящото чакане приключило една студена сутрин, когато камионът събиращ арестантите спрял пред къщата. Запазвайки самообладание г-жа Нитова помолила, гостът ѝ да не бъде откаран до софийската Дирекция на полицията с препълнения камион, а с кола на външното министерство, на което изненаданите полицаи отговорили утвърдително. Така, малко случайно, Димитър Шишманов тръгнал към ареста, не заедно с другите арестанти, а със служебен автомобил, странна привилегия, която ако не бил целият трагичен контекст, щяла да изглежда комично.
Първият състав на съда бил образуван за да съди регентите, дворцовите съветници на Борис III и министрите от кабинетите на Филов, на Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев – общо 51 души, сред които и Шишманов. Самият факт, че като бивш министър, той попаднал в ноктите на този първи състав (писателите били съдени от Шести състав) правело всички усилия по защитата изначално обречени, още повече, че неформалният лидер на комунистическата партия Георги Димитров, изпратил от Москва две телеграми, в които четем:
Никой не трябва да бъде оправдан.
И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля.
Всъщност в края на 1944 г., самите подсъдими също били откарани за разпити в Москва и затворени всички заедно, в една голяма вила край съветската столица. От това време ни е останало едно свидетелство за Шишманов, принадлежащо на бившия министър-председател Константин Муравиев:
Шишманов четеше много, мечтаеше или дремеше. Понякога изглеждаше околната среда с презрителна усмивка, но не казваше нищо. Пиеше много: колкото му паднеше и колкото можеше. Това му служеше като упойка. Премрежените му очи показваха, когато беше попрекалил. Тогава прекарваше с часове в полудрямка. Понякога идваха руски интелектуалци и говореха с часове с него по езикови въпроси. Той им правеше силно впечатление с познанията си. Един професор ми каза, че у тях хора да познават така задълбочено и подробно украинския език като Шишманов са рядкост. Слушах го да се изказва разумно и по други въпроси.
Цялата група била върната в България в средата на януари. Процесът започнал веднага, без подсъдимите да имата, каквато и да е възможност да се запознаят с материалите по делото. Още по-трудно за обречените се оказало намирането на свестен адвокат, тъй като нито един добър юрист не искал да се заеме със защитата поради страх, че терорът ще се прехвърли и върху него. Така в крайна сметка Шишманов се оказал със служебен защитник на име Михаил Балсамов, назначен след като съдът уважил писмената молба на Пенка Шишманова. Набързо подготвената стратегия на адвоката, трябвало да набляга на писателската дейност на подсъдимия и факта, че в творчеството си винаги е защитавал напредничави тези и се е застъпвал за преследвани комунистически автори. Въпреки тези усилия, като се разгледат протоколите от процеса, впечатление прави изключително слабата защита на подсъдимия, убеден че целият процес е поросто един фарс с предварително произнесени присъди. Всъщност единствената последователна теза на Шишманов била, че той е бил поканен в правителството в качеството си на експерт, а не на политическо лице:
Аз винаги съм сматрял своята длъжност като длъжност на един спец. Занимавал съм се със своята работа и съм бил на мнение, и ако щете и сега съм на мнение, че в един Министерски съвет решенията се взимат съвместно, обаче работата по приложението на тия решения се върши от всеки един отделен ресорен министър, без да трябва, без да може другите ресорни министри да му се бъркат в работата, дотолкова, доколкото те не намират някои законнонарушения, ако са научили или се донесе, че е станало нещо, което е нелегално…
Официално присъдата на Първи състав на Съда била прочетена в късния следобед на 1 февруари 1945 г. Осъдени на смърт били всички подсъдими с изключение на премиера Муравиев и членовете на неговия кабинет, които всъщност изтеглили България от войната непосредствено преди комунистическия преврат (те били осъдени на доживотен затвор). Още предишните дни в ръководството на комунистическата партия се състоял спор как точно да бъдат убити осъдените като Вълко Червенков настоявал да бъдат обесени, но надделяло мнението на Трайчо Костов екзекуцията да бъде извършена „по болшевишки“ с изстрел в тила. За целта била ангажирана група палачи, предвождани от бившия интербригадист и бъдещ председател на Народното събрание Фердинанд Козовски, съветския следовател Изидор Леви и садистичния Лев Главинчев – активен участник в комунистическия терор непосредствено след преврата.
Веднага след произнасянето на присъдите, навързани на вериги осъдените били откарани с камиони до една яма от паднала бомба в района на Софийските гробища.
Там, на светлината на автомобилните фарове се разиграли отвратителни сцени, тъй като палачите се изпокарали и сбили кой кого да ликвидира, като най-много желаещи имало за убийството на Кирил Сакскобургготски. В крайна сметка, след намесата на ръководителите, редът бил възстановен, като осъдените били ликвидирани един по един с пистолетен изстрел в тила. Пръв бил убит принц Кирил. Проф. Александър Станишев – световно известен медик – бил принуден да проверява пулса и удостоверява смъртта на всеки разстрелян, преди трупът му да бъде хвърлен в ямата. Когато обаче започнало да се развиделява, екзекуторите се отказали от пистолетите и започнали да ликвидират осъдените с шмайзери, на групи от по няколко души. Последен убили Александър Станишев, застрелян както бил коленичил над предишната жертва. След разстрела на палачите било позволено да оберат жертвите си, като вземат от тях всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от тях дори събул ботушите на убития княз Кирил. Накрая върху ямата били изсипани камиони със сгурия.
Макар и пазена в тайна, новината за начина по който загинал цветът на българската нация отпреди 1944 г. бързо обхванала цялата софийска общественост, увеличавайки ужасът и усещането за безнадеждност. Научавайки за смъртта на своя добър приятел Димитър Шишманов, големият композитор Панчо Владигеров написал своята Есенна елегия, достойна епитафия на неговия тъжен житейски път. Вдовицата му, някогашната фатална красавица Пенка Шишманова починала през 1963 г. на 86 години и забравена от всички.
Р. Vladigerov. Piano Pieces Op.15 No.2 – Autumn Elegie
В статията са използвани сведения или документални фрагменти от следните изследвания:
Ел. Михайловска. Създадени сме и за размишление… Димитър Ив. Шишманов: биография. С., 2010
Ем. Димитров. Димитър Шишманов пред Народния съд. Документи. – В: Шишманови четения, кн. 3, 2007
К. Муравиев. Събития и хора. С., 1992
М. Русева. Пътешестването – начин на живот. За един неиздаден роман от архива на Димитър Шишманов. – В: Литературен вестник. бр. 33, г. 26 (2017)
Ст. Гечев. Забравен писател, забравена личност. – В: Д. Шишманов. Хайлайф. С., 1992
Хр. Троански. Убийствено червено. Трилър-хроника. С., 2003
