Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
#НаДнешнияДен 2000 г. умира Станислав Стратиев – български сатирик, писател и драматург.
Роден като Станко Стратиев Миладинов, той е един от най-обичаните и ценени писатели и драматурзи на XX век. Роден е на 09.09.1941г. в София. Завършва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ през 1968г. На следващата година излиза „Самотните вятърни мелници“, с което пътят му като писател е белязан.
— Всички ли велики хора са пазили юфка? — запитах аз недоверчиво.
— Най-великите от тях — каза майка ми — са пазили.
— И тримата мускетари? — не вярвах аз.
— Особено пък те! — съвсем сериозно каза майка ми.
Преди завършването на специалността, той публикува във в. „Средношколско знаме“ през 1958г., а по време на обучението си пише разкази за вестници „Народна младеж“ и „Стършел“. Публикува и в „Пулс“, „Стандарт“, „24 часа“ и списанията „Родна реч“, „Пламък“, „Септември“, „Театър“.
Най-отличително е присъствието му в Държавния сатиричен театър в София. Там започва работа като драматург през 1975г. Но „присъствие“ е твърде общо казано, имайки предвид неговия значителен успех в драматургията. Станислав Стратиев успява да покори върховете на сатирата с неоспоримия си талант и върховно перо, превръщайки пиеси като „Римска баня“ (1974г.) в реалност. Благодарение на тази успешна постановка, Станислав Стратиев се издига в очите на зрителите, любителите на театралното изкуство и драматургията, за отрицателно време.
Именно „Римска баня“ е една от пиесите, останали на българската сцена за повече от десетилетия, като продължава да се играе и до наши дни. През 1984г. е отличена с „Наградата на София“, а по-късно, през 1986г., представя България на френския фестивал „Театър на нациите“.
Сатиричният хумор на Стратиев ражда гениалният „Балкански синдром“ през 1987г., който представлява една „вечна“ актуалност в света на балканеца.
Вино пием със горчив привкус,
двеста ритми знаем наизуст.
Всеки някой омагьосва,
две изкарва, пет прахосва,
но от всички ние сме си най.
Пазят ревниво даже антрето
в своя Шенгенски Евродом.
Но пък си нямат те във сърцето,
нашия вирус – Балкански синдром.
Живеем юнашки живот сиромашки,
по някакъв странен, неписан закон.
Един да си пие, а друг да му плаща,
какво да се прави – Балкански синдром.”
Други бележити пиеси са „Сако от велур“ (1976), „Рейс“ (1980), „Зимните навици на зайците“ (1996) и др.
Освен с прозата и драматургията, Станислав Стратиев оставя дълбока, но приятна следа в българското кино. Един от най-отличителните му филмови сценарии, „Оркестър без име“(1982), пленява българските зрители и както много други негови произведения на изкуството – това също продължава да се излъчва до наши дни.
— Кой е?
— Нищо, ще се глобяваме.
— Какво бе?
— О-хоо, това, това да не е хотел бе? Налягали като къпани.
— Добре бе човек не виждаш ли, че сме музиканти? Оркестър… Ми ние сме тръгнали при вас, при тебе, да ви веселим, да ви свирим.
— При мене?! Мен ли да ме веселите? Ние докато не приберем реколтата… Всичко изпотъпкахте с тия коли и палатки. Кой където иска спира, отваря консервите. А ние, празни ли кутии да ядем?
— Ти само за ядене мислиш, ама слушаш радио и вечер си пускаш телевизора, нали?
— Абе Гоше, к’во се разправяш с тоя бастун бе. Слушай бе…
— Чакай малко, чакай… На практика ти отричаш нуждата от изкуство, така ли е?
— Нищо не отричам аз, ама и да пускам телевизора и да не го пускам, като е празен долапа…
— Да, за долапа си прав, обаче само с пълен долап не може, трябва и…
— Обаче и само с телевизор не може. Всичко живо свири и пее, двама души не можеш да хванеш за работа. 10 лв…
— Какво?! Какви десет лева бе?
— Ей такива, български…
— Та аз за 10 лв човек убивам бе, мой човек!
— Аа, сега ако ще ходим в съвета…
Една от причините да се вълнуваме „гневно“, да се смеем до сълзи и припадък, е именно добре изпипаният и непоклатим хумор на Стратиев. Той ражда вечната сентенция за „българският модел“ и „българският самурай“, оставяйки го като повод за смях, но и размисъл. Той насочва прожекторите към нещата, които пренебрегваме, защото знаем, че са важни и трудно бихме могли да ги превъзмогнем. Истински жест и реверанс е от негова страна да ни удостои със своето изкуство, което, за пореден път в тази статия, е ценено до наши дни.
Но едва ли Стратиев би искал да тъгуваме на днешния ден. Какъв хумор би имало в това? Нека не забравяме неговата памет, защото именно този драматург с главно Д, винаги ще ни напомня за сатиричната действителност на българина и отговорът, но под маската на хумора, как бихме могли да „оправим тая държава“. И естествено – огромната доза смях.
Нека отправим реверанс към Стратиев така, както той на нас е предоставил изкуството си. Нека се учим от подобни дела и като гъби попием прочетеното или видяното. Защото си заслужава да четеш или да гледаш или да слушаш Станислав Стратиев.
