Изминалата година отбеляза трескава подготовка за предстоящото Българско председателство на Съвета на Европейския съюз и възхода на Григор Димитров в ранглистата на ATP.
Стабилност – във всичко и въпреки всичко
Това понятие обуслови както сформирането на логичната като парламентарно мнозинство коалиция, така и легитимира участието на ВМРО, НФСБ и „Атака“ в управлението. Като ставащото в и извън коалицията се обясняваше или в полза на „стабилността“, или като явление, което я руши и злепоставя. Голямата цел бе успешната подготовка на предстоящото председателство на Съвета на ЕС. Въпреки огромното изоставяне на планирането на приоритетите на България по време на тези знаменити шест месеца и въпреки последвалите скандали, слаба комуникация на това „Що е то председателство и какво се очаква от България през него?“, правителството предприе нужните мерки и осигури (частично) необходимите ресурси за успешната подготовка.
За жалост въпреки голямото желание се стигна до редица проблеми и дори видими скандали (ремонтът на НДК), които очаквано доведоха до иронизиране на цялостния подход на правителството. Повече от ясно е, че уникалната възможност носи със себе си и редица рискове за организиращата страна. И за всички е ясно, че всеки дръзнал да дава оценки и препоръки за начина на водене на председателството, ще бъде дамгосан като негативист или дори като национален предател.
Удържане на коалицията
С оглед на двете хвърлени оставки на предишните правителства на ГЕРБ (2013 и 2016 г.), заплахата за трета поред оставка от страна на Бойко Борисов е винаги възможна. Защото за да съумява да получи максимума от електоралната подкрепа, народната любов и възможността за самостоятелни решения и маневри, Борисов умело използва или дори съумява да създаде ситуации, които да изтъргува и да се отърве от ненужни елементи за управлението, в т.ч. и удобни коалиционни партньори. За които после би останало само съжалението, че не са съумели да се задържат по-дълго време на власт. През 2016-та Реформаторския блок остана в историята и се разпадна, а АБВ отиде в миманса, като, вероятно, подобна ще е съдбата на Патриотичния фронт (изцяло или частично).
Историята до момента показва, че в резултат ПП ГЕРБ се мобилизира и печели парламентарните избори. Дали, обаче, това ще е възможно за четвърти път, ако се сбъдне хипотезата за хвърляне на оставка след председателството? За десетте години от своето съществуване ГЕРБ бързо се трансформира от що-годе гражданска партия в партия на клиенто-ориентираните опортюнисти, които са склонни да корумпират всяка една институция, проект или поръчка, която е в техен обсег. Разбира се, сред членовете на партията има редица честни професионалисти, които влагат своят опит в стремежа си както за личностно напредване, така и за качествена работа в полза на обществото. Разделението на властовите центрове в самата партия е сякаш по равно – една част е на Бойко Борисов, друга е на Цветан Цветанов, а трета – на #Кой, като всеки играе с всеки и срещу всеки (ако се налага).
Удържането на управленската коалиция задължава и двете страни да са в постоянен диалог, да са в постоянно готови на отстъпки и компромиси, както и да дават обяснения за действията и думите не само на своите партийни колеги, но и на своите партньори.
Ролята на Патриотите в коалицията може да се оприличи на палитра, изпъстрена предимно с трагикомични краски. През 2017 г. станахме свидетели на рейдовете на вицепремиера Симеонов из Слънчев бряг и откриването на WC-премиерския обект на ГКПП „Калотина“. Но определено докопването до властта намали шутовщината на Волен „Златният пръст“ Сидеров (и я ограничи вероятно само до тесния семеен кръг и сватба, на която всички високи гости и доскорошни противници изглеждаха видимо доволни).
Оценката за тяхното присъствие в управлението е, че не демонстрират нищо градивно за държавата. Нещо повече благодарение на активната им комуникация се води до девалвиране на думата „патриотизъм“ и поругаването й от хора с низки страсти и ценности. Дори участието им във властта е силен коз в реториката и посланията на ДПС, с които да бичуват коалицията и в София, и в Брюксел.
Опозицията?
За някои може да е пресилено, но в Народното събрание реална опозиция няма. През последните месеци сякаш ставаме свидетели на разиграване на добре-режисирани постановки между управляващи и опозиция, с които да се докаже, че има реална опозиция. Част от ключовите гласувания минаха с одобрението и на ГЕРБ, и на БСП, дори и на ДПС. И това доведе до нарастване на подозренията за непрозрачно взети решения и договорки с всички страни.
След „традиционното“ предколедно слово на почетния председател на ДПС и открито подадената ръка към ГЕРБ, всякакви илюзии за „противпоставяне“ между ДПС и ГЕРБ се изпариха. Все пак предстои нов програмен период на ЕС, в който водеща роля при усвояването на еврофондовете ще имат фирмите от обръча около ДПС (и ГЕРБ, разбира се). Така че разпределението на порциите е „редно“ да се води с активното участие на близки до двете партии фирми.
Недоволство, протести, местни референдуми
От една страна сме свидетели на затихване на автентичната гражданска енергия за промяна. Въпреки негативните доклади от ЕК, които продължават вече десета година, въпреки скандални назначения и корупционни практики, масовите граждански протести (поне в София) отшумяват през 2017 г. Изключения правят Инициативата „Правосъдие за всички“ за продължаване на съдебната реформа и продължаващия отпор на Коалиция „За да остане природа в България“ по повод втория кабинков лифт над Банско в Пирин.
Стремежът за „взимане на нещата в свои ръце“, комбиниран с тезата „Не и в моя заден двор“ (NIMBY), когато се касае за минни проекти и нуждата от вслушване в исканията на общности и определени кръгове от обществото доведе до транформация от мащабни протести в центъра на София до провокирани местни референдуми в малки общини. Така местни групи получиха политическо know-how, което бе тествано в редица общини през последните години – от Горна Малина до Радомир до пика на местните референдуми в Трън, Генерал Тошево, които доведоха до спиране на проектите още в най-ранна фаза (и дори преди провеждане на Оценка за въздействие на околната среда) и спряха многомилионни инвестиции. Така местните групи, използвайки икономическата инициатива на проектни компании за добив на различни природни богатства, съумяват да мобилизират страховете на местното население против инвеститорите.
За силно вярващите в обновяващите способности на гражданското общество победите против инвеститорите в посочените местни референдуми са силен знак за правия път, на който се намират. Подобна тенденция ще продължи и през 2018 г., чрез която отделни групи ще се противопоставят на съществуващи и потенциални инвеститори от различни индустрии. И макар те да имат силно местен елемент, в основата си те са насочени срещу политическата класа, обедняването на населението и капсулирането на местните общности.
Думата на годината за България
Едната групи думи на 2017 г. белязаха положителни явления, които дори повдигаха националното самочувствие. Такава фраза е „Мачкай, Гришо!“, която се реализира чрез победния ход на нашия тенисист през годината. Силните мачове на футболните национали с Швеция и Холандия бяха поводи за гордост и възродиха думата „Победа“ и по родните стадиони. Същото важи и за „Лудогорец“ с европейските му мачове.
Друга група думи на годината, касае политическия и обществен небосклон. Моят фаворит тук очаквано е …. „стабилност“. Защото оставям „председателство“ да бъде сред конкурентите за 2018 г. Като през новата година вероятно ще имаме и „пост-стабилност“ маркираща периода след приключване на председателството с настоящото правителство или с ново, доминирано отново от ГЕРБ.
Не бива да се пренебрегва и историческото постижение с договора за добросъседство между България и Македония, както и признаването на българското малцинство в Албания. Това са стратегически регионални успехи, които заслужават висока оценка и нужда от тяхното последващо развитие (дори в контекста на председателството и евентуалното разширение на ЕС към Западните Балкани).
Управляващите отвръщат на удара
Неочаквано за мнозина беше решението на правителството за ревизия на приватизацията и последвалите „разсекретявания“ на документи от приватизацията на „Трансимпекс“ с атака срещу лидера на БСП Корнелия Нинова и разследването срещу съиздателя на „Икономедиа“ Иво Прокопиев. За мнозина през тази стратегия личи добре оттренирания трик характерен за не едно управление, в т.ч. и това на ГЕРБ: да се отклонява общественото внимание в посока, различна на тази, която техните конкуренти бутат под прожекторите. Защото зад нелицеприятните за властта истории като „Булгартабак“, ефекта и организацията на програмата за санирането, поръчките за отбрана (ремонт на МиГ-29, закупуване на нов изтребител, бойни кораби, нова бойна машина за пехотата), липсата на реформи в правосъдието и в здравеопазването и др., за „стабилността“ ще стане сложно.
България като регионален играч
Още със старта на Кабинета „Борисов-3“ станахме свидетели на една странна трансформация на министър-председателя – от куриер между Анкара и Берлин (през 2016-та) до силно-загрижен регионален политик (с елементи на визионерство в контекста на евентуално разширение на ЕС в посока Западните Балкани). Нищо до тази година не подсказваше за тези амбиции и дори програма на правителството. Дори в средносрочен план да отпадне само роуминга за тези държави, то Борисов може да остане (поне) в историята като Вивиан Рединг на Западните Балкани (което не е малко) или дори да се окичи с титлата на човекът, отворил широко вратите на ЕС за тези държави (отчитайки и различните етапи на техните предприсъединителни процеси).
Регионалната ни офанзива заслужава положителна оценка. Тя, наистина, породи известна изненада. И макар да е закъсняла с времето и подхода, тя все пак ще бъде сред силните козове не само по време на европредседателството от 2018-та. Това ще е и сред разменните монети, които ГЕРБ ще използват в средносрочен план при преговори с Брюксел (наред с „Оградата“), както и със страните от Западните Балкани – както за тяхното евентуално членство в ЕС, така и по други двустранни въпроси (в т.ч. и за правата на българските малцинства и възможности за правене на бизнес на запад от София).
Къде беше Президентът през 2017 г?
Спечелването на президентските избори от Румен Радев през 2016 г. сякаш го свари неподготвен и го изненада. Затова през 2017 г. той се учеше усилено в крачка, направи опит да се отличи от предшественика си като произнасяше речи, макар и с ръбато декламиране и включване на редица клишета, и направи опити да се еманципира от БСП.
Усилията му са насочени към оформянето на Президентството като силен самостоятелен център на власт въпреки или заради ограниченията, които налага на институцията действащата Конституция.
И все пак – каква беше 2017 г?
За българската икономика – беше добра година. Но на фона на другите страни от Източна Европа – можем да работим повече, за да ги стигнем. Нужна е стратегия и държавни мерки за защита на инвеститорите, за устойчивото развитие на стратегическите сектори за страната (туризъм, енергетика, тежка и добивна индустрия, IT, родното зеленчуко- и плодопроизводство). Основен фактор за нашия възможен икономически подем е образованието и неговото развитие в синхрон с нуждите на бизнеса – клише, което трябва да се реализира в пълна степен на много нива у нас.
За българските медии – оценка за общото им ниво дава падането на страната ни в класациите за медийна демокрация. А монополизацията на собствеността на медии и качеството на журналистиката са сред негативните явления в сектора.
За младите – тук усещанията са смесени: от различни места (като uspelite.bg) научаваме за редица успешни, прогресивни и амбициозни млади хора, които реализират своя талант или в големи организации, или развиват собствен бизнес. Но наред с това личат и примерите на крайно оскотяване на младите в регионите и малките населени места поради липса на перспектива пред тях и заради средата, в която живеят, и на млади хора, които или се занимават със сив бизнес, или разчитат на издръжка от страна на родителите си без да работят.
За пенсионерите – това е социалната група, която може да даде още на обществото и икономиката и излизането им от трудовия пазар води до тяхна лична деградация, а за отделни бизнеси или сектори – до загуба на ценен опит.
