В дни, които обществото ни се тресе от всевъзможни скандали, свързани най-вече с корупция и злоупотреба с власт, реших да ви припомня за един от строителите на съвременна България, останал сред малкото честни политици в новата ни история – Петко Каравелов. За политиката казва така: „ Най-добрият лек за повечето, ако не за всички злини, е свободата“.
Роден е на 5 април 1843 г. в Копривщица. Майка му и баща му Стойчо и Неделя имат седем деца. Първоначално учи в родния си град, но по-късно баща му го изпраща в Енос, където започва да работи, като чирак и учи в гръцко училище. След като се прибира в България успява с помощта на видния копривщенец Найден Геров да замине за Москва, където учи неговия брат Любен. В руската столица започва да учи история, но малко след това сменя специалността и завършва право.
По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) Петко Каравелов служи в щаба на руската армия. През 1878 г. е назначен за вицегубернатор на град Видин, а после за окръжен управител на Търново.След Освобождението е избран за депутат на Учредителното събрание през 1879 г., като активно участва в приемането на Търновската конституция. Избран е за председател на І-вото ОНС. Оттук започва и забележителната му кариера в политиката.
Петко Каравелов става председател на Либералната партия, като влиза в състава на правителството на Драган Цанков, като министър на финансите. На 28.11.1880г. с Указ на княз Александър Батенберг го назначава за министър-председател. Той съставя кабинет предимно от умерени и крайни либерали. Само след няколко месеца управление правителство е свалено, след като допуска няколко грешки. Стремежът на Каравелов да води независима политика обтяга отношенията с Турция и Великобритания.
Князът е твърдо против либералите и Търновската конституция и успява да се възползва от смъртта на руския император Александър ІІ, на 27 април 1881 г., за да извърши държавен преврат, с който да свали правителството на Каравелов и възлага на ген. Казимир Ернрот да състави служебен кабинет. След установяването на Режима на пълномощията заминава за Източна Румелия, където първо е учител, а по-късно става и кмет на Пловдив (1883 – 1884).
След възстановяването на Търновската конституция Петко Каравелов се завръща в столицата и отново оглавява правителство на Либералната партия (1884 – 1886). На този пост той извършва най-голямото си политическо дело – Съединението на България. През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество. При окончателното си напускане на България, с последния си Манифест от 26 август 1886 г. Батенберг назначава за регенти Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Пълен господар на регентите става Стамболов, а Каравелов напуска на 1 ноември 1886 г. Той и негови съмишленици са арестувани по време на русенския бунт на офицерите-русофили през февруари 1887 г. – русофилските бунтове. След това се обявява против избора на княз Фердинанд I.
През 1892 г. е осъден на 5 години затвор за съучастие в опита за убийство на Стефан Стамболов, при който загива финансовият министър Христо Белчев, но две години по-късно е амнистиран. През 1896 г. основава Демократическата партия, която ръководи до смъртта си. Каравелов е министър-председател за четвърти път в коалиция с Прогресивнолибералната партия. Умира на 24 януари 1903г. в София на 59 годишна възраст и е погребан в църквата „Свети Седмочисленици“.
Остава в историята, като политикът, който взима участие във всички държавни ведомства и еднакво се интересува, както от народната просвета, така и от народната войска. През 1885 г. той е не само министър-председател, но и фактически главнокомандващ на българските военни сили. Докато мнозина са го съветвали да отстъпи на Ихтиманските възвишения, Каравелов казва – „ Тук съм, и тук ще стоя! Не отстъпвам и ще се бия на Сливница!“. Няма втори такъв случай, в който да се води война без заем – всички разходи той покрива с държавния бюджет. Още през 1899г. казва в Парламента: „България има нужда от добри специалисти и от земеделци, които да познават не само земята, но и последните доктрини. Земя, народ и конституционен правов ред – тези три елемента образуват заедно България“.
Петко Каравелов налага отпечатъка на своята индивидуалност върху съдбата на отечеството преди всичко със своята честност и изключителна последователност. Той не краде нито лев от държавната хазна и това се признава и от другите български политици, като за него Буров казва: „Това е единственият български политик, който не е откраднал дори и стотинка”. Възприел ценностите и принципите на демокрацията, той им остава верен през целия си живот, като оглавява последователно борбите на българския народ срещу режима на пълномощията, наложен от Александър Батенберг, срещу диктаторския режим, установен от Стефан Стамболов, срещу личния режим, въведен от Фердинанд Сакскобургготски. В тези борби Петко Каравелов се подлага на тежки изпитания и преживява големи страдания, но извървява с огромно достойнство пътя към голготата на българската демокрация. Паметни ще останат неговите думи в отговор на чуждестранни журналисти: „Вярно ли е, че сте били изтезаван?” – той, с белези по челото от изтезанията, просто и гордо заявява: „В моето отечество такива работи не стават!”. В тези сблъсъци, които предопределят в една или друга степен бъдещето на българската нация и държава, той винаги остава големият морален победител. Моралното величие на този човек и държавник, при когото се наблюдава пълно съответствие между думи и дела, не подлежи на съмнение и няма аналог в новата и най-новата история на страната. Никак не е случайно обстоятелството, че десетилетия след смъртта му големият български писател Антон Страшимиров ще заключи: „От Освобождението до днес у нас се издига само един исторически образ, който психологически не се поддава на измерване и смело може да се характеризира като феномен. Това е Петко Каравелов”.
Снимка: cross.bg
