#НаДнешнияДен (9 юли нов стил) 1850 г. в Сопот е роден патриархът на българската литература – Иван Вазов.
Вазов се ражда в заможно семейство, а баща му – Минчо Вазов, подкрепя националното освобождение на България. Именно неговият твърд характер повлиява на децата му, които до едно израстват, обичайки силно родината си. Няма как да не кажем кои са братята му, защото надали има друга фамилия в България с толкова изявени личности и истински родолюбци. В многолюдното семейство на търговеца Минчо Вазов се раждат 9 деца, от които 7 са момчета (първороден син е Иван Вазов). Самият Минчо Вазов е жестоко заклан от турците по време на Руско-турската война.
Вторият брат е Никола Вазов (1852—1917), който помагал в търговията на баща си, а след смъртта му поел изхранването на многобройната рода. След Освобождението търгувал в Сопот и София с дървен материал, купил хотел в столицата, вдигнал и мелница.
Третият от братята, д-р Кирил Вазов (1854—1943), завършва медицинското висше училище в Цариград и става един от първите дипломирани наши лекари. Взема участие в Сръбско-българската война, развива дейност в Българския туристически съюз, завършва Медицинския лицей в Цариград и дълго време управлява Българската болница там.
Генерал Георги Вазов (1860—1934) е познат като „Героят от Одрин”. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г., взима участие в преврата за свалянето на Александър Батенберг, а по време на Балканската война ръководи успешно военните операции при обсадата на Одрин, след превземането на който бива назначен за негов губернатор.
Михаил Вазов (1862—1886) бил чиновник. По-късно постъпва в Париж в чуждестранния легион, участва в Сръбско-българската война и е награден с орден за храброст. За извършени геройски подвизи през Сръбско-българската война – 1885г. е удостоен с орден “За храброст” и повишен в офицерски чин подпоручик. След преврата и контрапреврата на Батенберг хората на Стамболов търсят брат му Георги Вазов, но погрешка убиват Михаил Вазов.
Генерал Владимир Вазов (1868—1945) също остава в историята като един от най-великите ни пълководци. Генерал Вазов, също както брат си Георги, е герой, победителят от Дойран. През Балканската война е командир на полк, през Първата империалистическа война — командир на Пета артилерийска бригада, на Първа пехотна бригада, на Пета Дунавска дивизия, на Девета пехотна дивизия. След войната еназначен за кмет на София (от 1926 до 1931 г.).
Борис Вазов (1873—1957) е най-малкият от братята, политик и общественик, адвокат и журналист. Негови са заслугите за публикуването на много от произведенията на Иван Вазов – той записва по-голямата част от романа “Под игото” под диктовката на брат си, който по онова време имал проблем с очите и не можел да пише.
Двете сестри – Ана и Въла, имат голям принос за възстановяване на изгорялата къща на Вазови в Сопот.
С подкрепата на баща си Иван Вазов завършва местното училище и още тогава заобичва образованието. Петнадесегодишен е изпратен в Калофер, за да продължи обучението си под опеката на самия Ботьо Петков – бащата на Христо Ботев. По време на престоя си Вазов учи гръцки и турски език, запознава се и с френската литература.
През 1870 година е отпечатано едно от първите му произведения – стихотворението „Борба“. Бащата Минчо Вазов обаче е недоволен, тъй като е твърдо решен да завещае търговията на първородния си син. Затова решава да го изпрати във Влашко. След пристигането си Иван Вазов започва да учи румънски и да чете местна поезия, като пише и издава творби на български. Не след дълго отива в Браила, при един български кръчмар – Нено Тодоров, който остава в историята с прозвището си Странджата. По онова време градът е пълен с български емигранти, хъшове. Вазов, впечатлен, слуша разказите им и така се появява повестта „Немили-недраги”.
След престоя си в Браила се връща в Сопот, където живее две години, а малко по-късно се премества в Свиленград, където работи като даскал. През 1875 година отново отива в Сопот, за да стане член на местния революционен комитет. Няколко години по-късно влиза в политиката и става депутат, но нито за миг не спира да пише. В Пловдив е избран за председател на Пловдивското книжовно научно дружество, става редактор на списание „Наука“, а заедно с Константин Величков основават и списание „Зора“. Именно в Пловдив Вазов сътворява някои от най-великите си произведения. – „Епопея на забравените“, „Новото гробище над Сливница“, „Немили-недраги“, разказът „Иде ли?“, както и много други. Заедно с Величков съставят и “Българска христоматия“, в която са включени над 100 произведения от България и света.
През 1886 година Вазов е в Одеса, където пише романа „Под игото“.
Романът става една от най-четените ни класики. Години по-късно от печат излиза и „Нова земя“ – продължение на „Под игото“, който обаче е посрещнат негативно от критиците. Вазов отново влиза в политиката, като става министър на просвещението.
Литературното творчество на Иван Вазов често е било обект на критика. Още в края на XIX и началото на XX век най-яростните му противници са от кръга „Мисъл“. Един от най-сериозните критици на Вазов е и поетът Гео Милев. Но именно той му дава „титла”, която и до ден днешен стои пред името на Вазов – „Патриарх на българската литература“.
От 21 октомври 1920 година Иван Вазов е почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1920 година става първият носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий с лента и звезда“. Става носител на неприсъждано никога повече звание “Народен поет” с указ на Парламента, подписан от Цар Борис III. През 1920 година става почетен гражданин на София и почетен член на БАН.
Иван Вазов умира на 22 септември 1921 година на 71-годишна възраст. Всенародното поклонение пред тленните му останки продължава четири дни.
През житейския си път той създава голямо количество произведения, посветени най-вече на обичната му България. Иван Вазов преживява Възраждането, Освобождението и тежките години на следосвобожденска България. Именно Вазов е творецът, увековечил образите на много от героите ни, които славим и до ден днешен. Той не остава безразличен и към мъките на народа, които описва в своите творби. Не пропуска да увековечи и разкошната ни природа, а по време на войните създава патриотични песни, възпяващи героизма на българския войник. Автор е на многобройни пътеписи, есета, статии и исторически повести, а произведенията му са преведени на окoло 50 езика.
Не можем да изброим всички творби, завещал ни Вазов, но има една, която със сигурност винаги ще кънти през вековете, припомняйки ни силата на неговото слово, обичта му към България и преклонението му към великият ни войник:
Покойници, вий в други полк минахте, де няма отпуск, ни зов за борба, вий братски се прегърнахте, легнахте и "Лека нощ" навеки си казахте - до втората тръба. Но що паднахте тук, деца бурливи? За трон ли злат, за някой ли кумир? Да беше то - остали бихте живи, не бихте срещали тъй горделиви куршума... Спете в мир. Българио, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях, и те за теб достойни, майко, бяха И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх. Но кой ви знай, че спите в тез полета? Над ваший гроб забвеньето цъфти. Кои сте вий? Над сянката ви клета не мисли никой днес освен поета и майките свети. Борци, венец ви свих от песен жива, от звукове, що никой не сбира: от дивий рев на битката гръмлива, от екота на Витоша бурлива, от вашето ура. И тоз венец - той няма да завене, и тая песен вечно ще гърми из българските планини зелени, и славата ще вечно пей и стене над гробни ви хълми. Почивайте под тез могили ледни: не ще да чуйте веч тръба, ни вожд, ни славний гръм на битките победни, към вечността е маршът ви последни. Юнаци, лека нощ!
