#НаДнешнияДен през 1907 г. е застрелян Борис Петров Сарафов – български военен и революционер, войвода и ръководител на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Един от противоречивите дейци на Македоно-одринското освободително движение, бохем, екстравагантен и непостоянен във възгледите си.
Роден е в неврокопското село Либяхово, тогава в Османската империя, днес Илинден, България. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, а чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон Карпузов са водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско, и тримата дейци на Българската екзархия. Негов по-голям брат е българският лекар и офицер Ангел Сарафов, по-малък негов брат е известният български актьор Кръстьо Сарафов, чието име днес носи НАТФИЗ. Сестра му е председателката на Македонские женски съюз доктор Злата Сарафова, а негов братовчед е полковник Димитър Стойков. Борис Сарафов учи в местното екзархийско училище, а след това завършва Солунската българска мъжка гимназия в 1890 година, където участва в революционни кръжоци. Оттам се познава с Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров. През 1890 година постъпва във Военното училище в София като юнкер. С Гоце Делчев и Борис Дрангов създават революционна група свързана с тази на Дамян Груев в Софийския университет.
На VI конгрес на македонските братства в България от месец май 1899 година Борис Сарафов е избран за председател на Върховния комитет. Като такъв се застъпва за по-активна дейност и в емиграция, и във вътрешността, като е подкрепен от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През май 1900 година подписва съвместен протокол със задграничните представители на ВМОРО Гоце Делчев и Гьорче Петров, според който българските офицери се допускат във всички структури на ВМОРО. Помага за изграждането на погранични пунктове, нелегални канали и въоръжаването и обучаването на четници. През октомври 1900 година Борис Сарафов спомага Българското тайно революционно братство в Солун да се саморазпусне, а членовете му да се присъединят към ВМОРО. Новият председател на Върховния комитет създава в софийския квартал Ючбунар цяла казарма, в която държи стотина въоръжени четници. Тази сила, създадена да участва в бъдещото освобождение на Македония, междувременно се занимава с тероризиране на непокорни македонски емигранти в София и с насилствено събиране на средства. В сградата на комитета са обзаведени стаи за инквизиции, където бият със сопи и измъчват упоритите.
Още като председател на Върховния комитет Борис Сарафов обикаля европейските столици, за да събира пари, купува оръжие и подпомага пропагандата на революционното дело. Изпраща меморандум с препоръчано писмо до владетелите на Великите сили и Турция за изпълнение на член 23 от Берлинския договор. В чужбина Сарафов отива за оръжие и дава 4 – 5 000 франка на Симеон Радев за издаване на вестник „L`Effort“. В Русия търси подкрепа за евентуално въстание, но получава хладни отговори. В Австрия купува пушки от „Щайер“, които Софроний Стоянов после пренася в България през Дунава.
След освобождението си през пролетта на 1902 година, подалият оставка Сарафов пътува отново из Западна Европа за да търси средства за кампаниите вече на ВМОРО. В Западна Европа Сарафов се среща с бъдещия цивилен агент на Австро-Унгария в Македония Фон Мюлер, с външния министър граф Голуховски и с граф Аладро Кастриоти, претендент за албанския престол, и с арменски антиосмански революционери. В Лиеж, Белгия, посещава оръжейни заводи и прави опит за закупуване на оръжие. Убеждава Г. В. Плеханов да предложи за разглеждане на Македонския въпрос на предстоящия международен социалистически конгрес в Щутгарт, но идеята отпада от дневния ред след отказа на австро-унгарския социалист Фридрих Адлер.
Борис Сарафов предава 10 000 лева на Йордан Попйорданов в Женева, с които гемиджиите извършват подготовката за Солунските атентати. Впоследствие им изпраща и много динамит на пристанището в Солун. На Симеон Радев предава 15 000 франка за издаване на вестник „Мувман Маседониан“, а на ВМОРО предава пари и въоръжение. Общо събира около 50 000 лева за революционното движение в Македония.
През 1903 – 1904 година Борис Сарафов отново обикаля Западна Европа и популяризира идеите и делото на ВМОРО. През това време е подозиран за финансиране от царския двор на цар Фердинанд I, като тяхна тайна кореспонденция се пази в института „Хувър“. Сарафов е посрещнат в Белград от българския журналист Матей Геров през ноември 1903 година. Там Сарафов води преговори с представители на сръбската въоръжена пропаганда, в резултат на което организацията търпи разцепление, а сръбски чети нахлуват в областите Поречие и Азот, на десния бряг на Вардар. По-късно той пише писмо на Граф Игнатиев по този повод в което се оплаква от сръбската пропаганда, която тормози българите в Македония. Между 14 март – 3 декември 1904 година Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Апостол Грежов, Владислав Ковачев и Борис Сарафов оглавяват „Временен комитет“, целящ да замени Задграничното представителство на ВМОРО в лицето на Христо Матов и Христо Татарчев, но през 1905 година различията изчезват и комитетът се саморазпуска.
След края на обиколката на европейските столици в 1904 година Сарафов се задържа в Женева, където заедно с Димитър Ляпов участва в заговора за убийството на султан Абдул Хамид II, организиран от арменския революционен комитет в Женева, начело с Кристофор Микаелян.
Дейността на Временното задгранично представителство по организирането и изпращането на чети в Македония с подкрепата на двора предизвиква острата реакция на левичарите от „серската група“. В публикуваното през ноември 1907 година писмо от Серския окръжен комитет, сред обвиненията срещу Гарванов и Сарафов е и това, че те „съвместно с българското правителство инспирираха безразборното нахлуване на масови чети във вътрешността“. Присъдата е подписана от Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Александър Буйнов. Още през 1906 година на конгрес на серския окръг в Рилския манастир е решено Даме Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов да бъдат елиминирани, като решението е подкрепено от Гьорче Петров, Пере Тошев и Петър Попарсов.
С прилагането на присъдата се натоварва Тодор Паница. Действайки по строго начертан план, Паница се запознава с тримата задгранични представители Хр. Матов, Ив. Гарванов и Б. Сарафов, като провежда редица тайни и публични срещи пред обществото. Най-много се сближава с Гарванов.
Денят на покушението е определен от самия, на този ден той е поканен в дома на Борис Сарафов на ул. Осогово № 36. Съгласно предварителните уговорки, на нея трябва да присъстват и тримата задгранични представители, но в последния момент Христо Матов заявява, че няма да може да дойде „поради ангажираност“. След „спокойно и гладко” водения разговор, около час преди полунощ, Сарафов и Гарванов изпровождат Тодор Паница до изходната врата. Възползвайки се от момента на изненада, последния вади рязко двата си нагана и прострелва от упор Ив. Гарванов „в лявото ухо”, а Б. Сарафов „в лявото сляпоочие” и изчезва в тъмнината по софийските улици.
Убийството на Борис Сарафов е спонсорирано от Белградския Македонски Комитет, като Георги Герджикович изплаща пари на Тодор Паница за убийството. Екзекуцията на двамата задгранични представители по заповед на Сандански създава непреодолими пречки за каквито и да е обединителни процеси във ВМОРО. Убийството им е повратен момент не само за ВМОРО, но и за отношението на управляващите в България към крайната левица.
Иван Вазов пише стихотворението „Борис Сарафов“ от цикъла „Радостта на сенките“:
„О, Македоньо, майко свята,
за теб борих се и живях;
от смърт не плашех се в борбата,
но аз от свои я приех.Отидох жертва аз безплодна
на братска злоба, но простих,
че днеска виждам те свободна –
о, майко красна, що любих!“
