На днешния ден през 1907 година по нареждане на Яне Сандански, Тодор Паница застрелва в София Борис Сарафов и Иван Гарванов.
Борис Петров Сарафов е български военен и революционер, войвода и ръководител на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Един от противоречивите дейци на Македоно-одринското освободително движение, бохем, екстравагантен и непостоянен във възгледите си.
Роден е в неврокопското село Либяхово, тогава в Османската империя, днес Илинден, България. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, а чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон Карпузов са водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско, и тримата дейци на Българската екзархия. Негов по-голям брат е българският лекар и офицер Ангел Сарафов, по-малък негов брат е известният български актьор Кръстьо Сарафов, чието име днес носи НАТФИЗ. Сестра му е председателката на Македонские женски съюз доктор Злата Сарафова, а негов братовчед е полковник Димитър Стойков. Борис Сарафов учи в местното екзархийско училище, а след това завършва Солунската българска мъжка гимназия в 1890 година, където участва в революционни кръжоци. Оттам се познава с Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров. През 1890 година постъпва във Военното училище в София като юнкер. С Гоце Делчев и Борис Дрангов създават революционна група свързана с тази на Дамян Груев в Софийския университет.
На VI конгрес на македонските братства в България от месец май 1899 година Борис Сарафов е избран за председател на Върховния комитет. Като такъв се застъпва за по-активна дейност и в емиграция, и във вътрешността, като е подкрепен от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През май 1900 година подписва съвместен протокол със задграничните представители на ВМОРО Гоце Делчев и Гьорче Петров, според който българските офицери се допускат във всички структури на ВМОРО. Помага за изграждането на погранични пунктове, нелегални канали и въоръжаването и обучаването на четници. През октомври 1900 година Борис Сарафов спомага Българското тайно революционно братство в Солун да се саморазпусне, а членовете му да се присъединят към ВМОРО. Новият председател на Върховния комитет създава в софийския квартал Ючбунар цяла казарма, в която държи стотина въоръжени четници. Тази сила, създадена да участва в бъдещото освобождение на Македония, междувременно се занимава с тероризиране на непокорни македонски емигранти в София и с насилствено събиране на средства. В сградата на комитета са обзаведени стаи за инквизиции, където бият със сопи и измъчват упоритите.
Още като председател на Върховния комитет Борис Сарафов обикаля европейските столици, за да събира пари, купува оръжие и подпомага пропагандата на революционното дело. Изпраща меморандум с препоръчано писмо до владетелите на Великите сили и Турция за изпълнение на член 23 от Берлинския договор. В чужбина Сарафов отива за оръжие и дава 4 – 5 000 франка на Симеон Радев за издаване на вестник „L`Effort“. В Русия търси подкрепа за евентуално въстание, но получава хладни отговори. В Австрия купува пушки от „Щайер“, които Софроний Стоянов после пренася в България през Дунава.
След освобождението си през пролетта на 1902 година, подалият оставка Сарафов пътува отново из Западна Европа за да търси средства за кампаниите вече на ВМОРО. В Западна Европа Сарафов се среща с бъдещия цивилен агент на Австро-Унгария в Македония Фон Мюлер, с външния министър граф Голуховски и с граф Аладро Кастриоти, претендент за албанския престол, и с арменски антиосмански революционери. В Лиеж, Белгия, посещава оръжейни заводи и прави опит за закупуване на оръжие. Убеждава Г. В. Плеханов да предложи за разглеждане на Македонския въпрос на предстоящия международен социалистически конгрес в Щутгарт, но идеята отпада от дневния ред след отказа на австро-унгарския социалист Фридрих Адлер.
Борис Сарафов предава 10 000 лева на Йордан Попйорданов в Женева, с които гемиджиите извършват подготовката за Солунските атентати. Впоследствие им изпраща и много динамит на пристанището в Солун. На Симеон Радев предава 15 000 франка за издаване на вестник „Мувман Маседониан“, а на ВМОРО предава пари и въоръжение. Общо събира около 50 000 лева за революционното движение в Македония.
През 1903 – 1904 година Борис Сарафов отново обикаля Западна Европа и популяризира идеите и делото на ВМОРО. През това време е подозиран за финансиране от царския двор на цар Фердинанд I, като тяхна тайна кореспонденция се пази в института „Хувър“. Сарафов е посрещнат в Белград от българския журналист Матей Геров през ноември 1903 година. Там Сарафов води преговори с представители на сръбската въоръжена пропаганда, в резултат на което организацията търпи разцепление, а сръбски чети нахлуват в областите Поречие и Азот, на десния бряг на Вардар. По-късно той пише писмо на Граф Игнатиев по този повод в което се оплаква от сръбската пропаганда, която тормози българите в Македония. Между 14 март – 3 декември 1904 година Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Апостол Грежов, Владислав Ковачев и Борис Сарафов оглавяват „Временен комитет“, целящ да замени Задграничното представителство на ВМОРО в лицето на Христо Матов и Христо Татарчев, но през 1905 година различията изчезват и комитетът се саморазпуска.
След края на обиколката на европейските столици в 1904 година Сарафов се задържа в Женева, където заедно с Димитър Ляпов участва в заговора за убийството на султан Абдул Хамид II, организиран от арменския революционен комитет в Женева, начело с Кристофор Микаелян.
Дейността на Временното задгранично представителство по организирането и изпращането на чети в Македония с подкрепата на двора предизвиква острата реакция на левичарите от „серската група“. В публикуваното през ноември 1907 година писмо от Серския окръжен комитет, сред обвиненията срещу Гарванов и Сарафов е и това, че те „съвместно с българското правителство инспирираха безразборното нахлуване на масови чети във вътрешността“. Присъдата е подписана от Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Александър Буйнов. Още през 1906 година на конгрес на серския окръг в Рилския манастир е решено Даме Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов да бъдат елиминирани, като решението е подкрепено от Гьорче Петров, Пере Тошев и Петър Попарсов.
С прилагането на присъдата се натоварва Тодор Паница. Действайки по строго начертан план, Паница се запознава с тримата задгранични представители Хр. Матов, Ив. Гарванов и Б. Сарафов, като провежда редица тайни и публични срещи пред обществото. Най-много се сближава с Гарванов.
Денят на покушението е определен от самия, на този ден той е поканен в дома на Борис Сарафов на ул. Осогово № 36. Съгласно предварителните уговорки, на нея трябва да присъстват и тримата задгранични представители, но в последния момент Христо Матов заявява, че няма да може да дойде „поради ангажираност“. След „спокойно и гладко” водения разговор, около час преди полунощ, Сарафов и Гарванов изпровождат Тодор Паница до изходната врата. Възползвайки се от момента на изненада, последния вади рязко двата си нагана и прострелва от упор Ив. Гарванов „в лявото ухо”, а Б. Сарафов „в лявото сляпоочие” и изчезва в тъмнината по софийските улици.
Убийството на Борис Сарафов е спонсорирано от Белградския Македонски Комитет, като Георги Герджикович изплаща пари на Тодор Паница за убийството. Екзекуцията на двамата задгранични представители по заповед на Сандански създава непреодолими пречки за каквито и да е обединителни процеси във ВМОРО. Убийството им е повратен момент не само за ВМОРО, но и за отношението на управляващите в България към крайната левица.
Иван Вазов пише стихотворението „Борис Сарафов“ от цикъла „Радостта на сенките“:
„О, Македоньо, майко свята,
за теб борих се и живях;
от смърт не плашех се в борбата,
но аз от свои я приех.
Отидох жертва аз безплодна
на братска злоба, но простих,
че днеска виждам те свободна –
о, майко красна, що любих!“
Иван Георгиев Гарванов с псевдоним Аврам, Атила, Павел, Саул и Давид е български революционер, председател на Централния комитет на Вътрешната македонско-одринска революционна организация.
Гарванов е роден в Стара Загора през 1869 година, тогава в Османската империя. Баща му е убит в Руско-турската война в 1877 година в боевете при Стара Загора. Иван Гарванов учи в родния си град, в 1888 година завършва гимназия в Пловдив и след това е състудент на Даме Груев във Висшето училище в София. В 1892 година завършва Физико-математическия отдел и специализира физика във Виена.
Става учител по физика в българската гимназия в Солун през 1894 и продължава да преподава там до заточението си през 1903 година. По това време Гарванов застъпва революционната идея за освобождаването на Македония. В Солун Гарванов е сред основателите Българското тайно революционно братство, организация на по-консервативно настроени българи, която се противопоставя на ВМОРО, тъй като смята, че тя действа прибързано и води населението към неуспешно въстание и погром. В 1898 година участва в списването на хектографирания вестник на Братството „Борба“. През 1897 г. Христо Ганов е убит от сърбоман в солунско кафене, а присъстващият Иван Гарванов се притича на помощ на другаря си, но е тежко ранен. След тази случка възгледите му започват да еволюират и той осъзнава необходимостта от въоръжена борба. Дейността на Братството среща противодействие от страна на ВМОРО и донякъде от Върховния комитет в София. Започват вътрешни междуособици и опити за взаимни покушения с ранени, макар че никой не е убит.
След като Борис Сарафов става председател на Върховния комитет през 1899 г. той предлага на Братството преговори за помирение. Това кара Гарванов да замине през 1900 г. за разговори в София. Сарафов, който открито симпатизира на Вътрешната организация, го съветва да се помирят с ВМОРО. Гарванов получава такъв съвет и от министър-председателя Рачо Петров. Остава недоволен и отива в Цариград на среща с Екзарх Йосиф. Екзархът също не одобрява революционните действия на ВМОРО, но отказва да се бори срещу тях, като се мотивира, че на нейна страна са както князът, така и правителството. След тези разговори Ив. Гарванов се връща в Солун и запознава Братството с положението. След обсъждане надделяват гласовете за помирение и разбирателство. Така в началото на 1900 година следва вливането на Братството във ВМОРО и Гарванов става член на Солунския революционен комитет.
Христо Силянов пише за този избор:
„Съгласно споразумението, ЦК трябвало да приеме по свой избор едного от другата страна в ЦК и другиго в местния. И по правда и по разум, членството в ЦК се падаше на Гарванов, защото беше не само формалният председател, но и душата на „Революционното братство”. Но не му го дадоха. Избраха Йосиф Кондов, почетен местен търговец, но без всякакви качества на вожд, а Гарванов – призвания да бъде вожд – направиха член на местния комитет. Гарванов мълчаливо преглътна огорчението си и заработва, макар и не в общото ръководство на организацията, с рицарска прямота и твърдост… Няколко месеца по-късно събитията сами извикаха Гарванова на поста, който му бе отказан…“
В резултат на Солунската афера в началото на 1901 г. и последвалите разкрития и арести на ръководни дейци на организацията голяма част книжа и архиви попадат в турските власти. Централният комитет на ВМОРО е парализиран, тъй като двама от тримата му членове са арестувани. Иван Хаджиниколов е единственият член на ЦК, който успява първоначално да избегне ареста. Той се опасява, че ще бъде арестуван и дава пълномощия на Ив. Гарванов, Спас Мартинов и Димитър Мирчев да съставят нов ЦК. Впоследствие Гарванов е избран за председател на Централния комитет. Хаджиниколов е арестуван на 5 март в Солун. Междувременно през март в София е арестуван и председателят на ВМОК Борис Сарафов, който е обвинен в участие в убийството на румънския журналист Стефан Михайляну. Така правителството лансира ген. Иван Цончев и той успява да овладее Върховния комитет. Тази промяна създава напрежение между ВМОРО и ВМОК. Междувременно след инцидент с оръжие, при който е убит Яким Игнатиев, Гарванов е арестуван за два месеца. След освобождаването си той се опитва да тушира назряващия конфликт с ВМОК и заминава за София на преговори, но не постига особен успех. ВМОК започва активно да изпраща чети в Македония и извършва усилена подготовка за въстание, което е посрещнато зле от ВМОРО. През септември 1902 година избухва неуспешното Горноджумайско въстание. След неговия разгром последват репресии на турците срещу ВМОРО.
При тези обстоятелства Гарванов председателства Солунския конгрес в началото на 1903 година, който взема решение за вдигане на въстание. Решението за вдигане на въстание било окончателно, но Гарванов искал да го обсъди и с останалите първи хора на организацията. Затова към средата на януари той и Велко Думев пристигнали в София за преговори. В края на краищата Задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. По това време Гарванов научва за подготовката на терористични актове, които могат да провалят въстанието. След преговори със заговорниците той не успява да предотврати Солунските атентати и при последвалите арести в навечерието на Илинденското въстание Гарванов е заточен „доживот“ на остров Родос.
В 1904 година е амнистиран от властите и се установява в София като учител във II-ра мъжка гимназия. Същевременно е избран за временен задграничен представител на Скопски и Битолски революционни окръзи. Продължава дейността си във ВМОРО, като активист на десницата. През 1905 година се изостря конфликта между фракциите във ВМОРО и на Рилски конгрес е решено Даме Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов да бъдат отстранени от управленито, като решението е подкрепено от Гьорче Петров, Пере Тошев и Петър Попарсов. След като през 1906 г. загива Даме Груев, наричан „геният на компромиса“ между двете крила, разногласията им провалят предвидения помирителен конгрес на организацията в София и довеждат до окончателен разкол. Независимо от това Иван Гарванов е избран в Задграничното представителство на ВМОРО в София на Съвещателно събрание на десницата на 7 декември същата година. Две от десните враждуващи до този момент течения – умереното (наричани „гарванисти“) и идейно-либералната фракция, ръководена от Борис Сарафов, се помиряват. Фракцията на Христо Матов също ги подкрепя. Така десните успяват да запазят официалното си положение и влиянието си за още една година.
Впоследствие Временното задгранично представителство, съставено от Гарванов, Матов и Сарафов, организира през 1907 г. активна дейност по редовното изпращане на чети в Македония с финансовата подкрепата на двореца. Това предизвиква острата реакция на левичарите. В публикуваното през ноември 1907 година писмо от серчани, сред обвиненията срещу Гарванов и Сарафов е и това, че те „съвместно с българското правителство инспирират безразборното нахлуване на масови чети във вътрешността“. Издадена е и смъртна присъда, която е подписана от Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Александър Буйнов. На 28 ноември 1907 година по заповед на Яне Сандански, Тодор Паница застрелва двама от задграничните представители: Иван Гарванов и Борис Сарафов. Преди това по същия начин е застрелян Михаил Даев и така се слага началото на братоубийствата в македоно-одринското освободително движение.
