fbpx

3 юни: Невена Коканова

Време за четене: 6 мин.

„Не мога да се оплача от съдбата си. Тя не ме пожали в нищо. Стремях се да приемам ролята, която животът ми предлагаше, и в тази роля да изграждам своето собствено аз.”

Първата дама на българското кино Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 г. в гр. Дупница, но е израснала в софийското село Кумарица, днес гр. Нови Искър. Дъщеря е на Елеонора фон Хелденберг – потомка на аристократичен австрийски род, и Богдан Коканов – царски офицер, репресиран след 9 септември 1944 г. и лежал в Белене като политически затворник. Това е и причината младата Невена да не бъде приета във ВИТИЗ, но необятният талант, съчетан с желанието за себеизразяване чрез изкуството, трудно може да бъде „зазидан в четири стени” и рано или късно си проправя път въпреки множеството препъникамъни. Животът въздава справедливост и дори без актьорско образование Невена Коканова покорява най-високия връх на българския театър и кино и оставя дълбока диря в душите и в сърцата на почитателите на театралното и филмовото изкуство в страната ни. Брат ѝ Димитър Коканов също е актьор.

Първите ѝ стъпки на сцената са през 1957 г. в Ямболския драматичен театър. Продължава в Драматичен театър „Рачо Стоянов” – Габрово и в Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе, докато през 1960 г. не постъпва в Сатиричния театър „Алеко Константинов”, на който остава вярна до края на дните си и където работи рамо до рамо с близките си приятелки и сродни души Стоянка Мутафова и Мария Статулова.

Макар сърцето да я тегли повече към театъра, славата я застига, благодарение на появата ѝ на големия екран. Невена Коканова пленява публиката и се превръща в икона на българското кино не само с красотата и с таланта си, но и със своята харизма, с осанката и поведението си на истинска дама с благородническо потекло, с одухотворения си поглед, с топлия си глас, с деликатните си жестове, с ненатрапчивото си, но забележително присъствие, с усещането за чистота и светлина и съчетанието от достойнство, нежност и сила, които излъчва, с женствеността и елегантността на героиня от класически роман. У нея се сливат магнетичността на Катрин Хепбърн, чувствеността на Вивиан Лий и крехкостта на Одри Хепбърн.

„Тя не използваше своята външност, своята слава, беше много сериозен човек. Може би мнозина не знаеха това даже, само близките ѝ хора”.

Стоянка Мутафова (пред БНТ)

„Когато някой пожелае автограф, тя винаги ми казваше: „Мери, винаги поглеждай човека в очите, попитай го как се казва и тогава му напиши, защото той ще се почувства поласкан”.

Мария Статулова (пред БТВ)

Гледайки интервюта с нея, се докосваме до една удивително земна, скромна и непринудена жена с богата душевност, лишена от суета, самонадеяност и арогантност, приела добротата и любовта към дъщеря си Теодора, към ближния, към природата и към животните за свое верую, човек, способен да води разговор „и с крале, и с просяци” с еднакво уважение, но същевременно умеещ да поставя граници и да не допуска непознати хора да ровят в душата му. Невена до такава степен държи да запази най-съкровените си чувства, емоции и преживявания за себе си, че в края на живота си изгаря част от личния си архив, и около личността ѝ остава да витае онзи ореол на загадъчност, характерен за легендите.

Първата ѝ поява в киното е като статистка във филма „Две победи” (1956), но истинският ѝ дебют е в „Години за любов” (1957), на снимачната площадка на който се запознава с бъдещия си съпруг Любомир Шарланджиев, а заглавието на творбата сякаш предсказва житейския ѝ път, който най-добре може да бъде описан именно с думата „любов”.

С ролята на Ирина във филма на режисьора Никола Корабов „Тютюн” (1962), в която се превъплъщава, когато е само на 23, извървява нелекия за една млада актриса път от 18-годишно момиче до 35-годишна жена. Това е героинята, която я бележи както в професионален, така и в личен план и я превръща във всенародна любимка – статут, затвърден по-късно от редица други паметни роли, като тези на Жана от „Инспекторът и нощта” (1963), Лиза от „Крадецът на праскови” (1964), Неда от „Отклонение” (1967), Тинка от „Момчето си отива” (1972), Невена от „Спомен за близначката” (1976), Голямата етърва от „Дами канят” (1980), Боряна от „Опасен чар” (1984), Вероника от „Дом за нашите деца” и продълженията му (1986 – 1989) и други.

По ирония на съдбата Невена Коканова първоначално е отхвърлена от художествените съвети и за двете си най-знакови роли – Ирина и Лиза. За участието ѝ в „Тютюн” решаваща се оказва подкрепата, която самият Димитър Димов оказва на режисьора Никола Корабов. Въло Радев е оператор на филма. Той харесва Невена и замисля ролята в „Крадецът на праскови” именно за нея. Въпреки това е принуден да започне снимки с актрисата Виолета Минкова, но след като гледа първоначалните кадри, до такава степен е разочарован от резултата, че заявява пред съвета, че прекратява снимките с Минкова и започва да снима Коканова.

Любопитен факт, свързан с „Тютюн”, е, че при представянето на филма на Фестивала в Кан шведски журналист, възхитен от българската актриса, възкликва въодушевено, че тя е по-красива от София Лорен. Снимките и кадрите от онези години потвърждават впечатлението му. От своя страна писателят Андре Мороа добавя, че лицето ѝ трябва да бъде снимано в цяла Европа.

На снимачната площадка на „Крадецът на праскови” среща една от големите си любови – сръбската звезда Раде Маркович. Любовта им продължава седем години и в известен смисъл повтаря екранната любов между Лиза и Иво – тя е омъжена за режисьора Любомир Шарланджиев, а актьорът е женен за легендата Оливера Маркович (лелята на Бошко Симич – героя на Любиша Самарджич в „Полицаят от Петльово бърдо”). Той се развежда, но в крайна сметка Невена избира съпруга си, който по това време вече е тежко болен и за когото споделя пред дъщеря им, че е любовта на живота ѝ. Години след смъртта ѝ Раде Маркович с обич и тъга разказва в документалния филм на БНТ „Аз коя съм”: „Тя беше изключително създание, невероятна, единствена, не съм срещал в живота си подобно същество” .

Пророчески се оказва филмът „Спомен за близначката”, в който героинята на актрисата също се казва Невена и умира от рак – участ сполетяла 24 години по-късно самата Коканова.

Свидетелство за силата на духа и за професионализма ѝ е фактът, че снима комедията „Дами канят” непосредствено след смъртта на съпруга си. Въпреки болката от тежката загуба Невена успява да пресъздаде блестящо един безупречен комедиен образ, а мъката ѝ остава скрита за зрителя.

Малко известно е, че Коканова има и една изява като режисьор – именно след смъртта на Любомир Шарланджиев в израз на любов и признателност тя довършва последния му филм „Трите смъртни гряха” (1980).

За протокола трябва да отбележим и че един мандат е била народен представител.

Днес драматичните театри в родния ѝ град Дупница и в града, в който прави актьорския си дебют – Ямбол, носят нейното име.

На 3 юни 2000 г. Невена Коканова полита към небесната сцена. Губи битката с рака, но печели безсмъртие. Нейното наследство са не само многобройните ѝ роли в театъра и в киното, но и може би най-значимият образ, изграден от нея – образът, носещ посланието, че истинската жена не е развиващата мъжки качества у себе си и воюваща с мъжете, а тази, която омайва с одухотворена женственост, елегантност и топлина, която умее да създава красота и уют, да раздава любов и щастие, да бъде чувствителна, грижовна и всеотдайна. Жената на всички времена.

Споделете чрез

Предишен

Следващ