fbpx

30 май: Подписването на Лондонския мирен договор

Време за четене: 6 мин.

     Идеята за целокупна България – от Добруджа до Егейско море и от Ниш до Черно море, идеалът на поколения българи. В края на Балканската война държавата ни е на една крачка от постигането на тази висша цел – остава единствено Македония. С подписването на Лондонския мирен договор от 30 май 1913 г. се слага край на конфликта, обвзел почти целия Балкански полуостров. Османската империя е с десетки хиляди квадратни километри по-малка, а християнските нации на полуострова придобиват целии географски области към своите владения.

     Кое обаче води до тази дата? Важно е да се отбележи, че договорът е финалът на една конференция, състояла се почти шест месеца. След подписването на Чаталджанското примирие от 20 ноември (3 декември по нов стил) 1912 г. в двореца „Сейнт Джеймс“ в Лондон е открита мирна конференция. Османската делегация е ръководена от министъра на търговията – Мустафа Решид паша. Делегацията на балканските съюзници се състои от по един представител на държава – Стоян Данев от българска страна, Стоян Новакович от сръбска, Лазар Миюшкович от черногорска и Елевтериос Венизелос от гръцка. Въпреки че Гърция има представител, тя не прекратява военните действия.

     Паралелно с тези преговори се провеждат и съвещания на Великите сили, като на тях се взимат две ключови решения. Първото е, че Османската империя трябва да запази цялото северно крайбрежие на Мраморно море, което да гарантира контрола ѝ над проливите, а второто взето решение е след края на конфликта да се създаде албанска държава.

     На 15 декември Решид паша предлага да бъдат създадени автономни области Македония и Албания, които да бъдат подвластни на султана, но също така допуска присъединяване на Беломорието към България с територията между Дедеагач и Кавала, като останалата част от Одрински вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя. Това предложение обаче е отхвърлено, като по този начин България пропуска стратегическата възможност да има автономна Македония, подобно на Източна Румелия, и да се договори с империята за Странджа и Беломорска Тракия. Амбициозният Фердинанд настоява за граница по линията Мидия – Родосто с остров Самотраки, а в краен случай линията да бъде от Мидия до Сарос. Царят наивно вярва, че с договори ще може да вземе цяла Македония, включително Солун. Тези стремежи срещат съпротивата на Великите сили, и най-вече на Русия, която приема Родосто за част от хинтерланда на Цариград, който в даден момент трябва да стане руски.

     В крайна сметка, турският план е отхвърлен, а българските стремежи са озаптени и държавата ни се съгласява да получи земите на запад от линията Мидия – Енос, като евентуално може да има леки корекции. Под натиск на Австро-Унгария и Италия Сърбия се отказва от така бленувания излаз на Адриатическо море, а Гърция се отказва от град Вльора. В замяна на Белград са предложени икономически компенсации като безмитен транспорт и железница през Северна Албания, а на Гърция е предложено благоприятно решение за принадлежността на Крит и егейските острови, но без островната група Додеканези.

     Преговорите се проточват, защото Османската империя е неотстъпчива по отношение на Одринска Тракия. На 4 януари 1913 г.  посланиците на Германия, Франция, Австро-Унгария, Англия и Италия в Цариград подават колективна нота до османското правителство и го приканват да отстъпи Одрин на България, а егейските острови да предостави за разпореждане на Великите сили. На 9 януари премиерът Кямил паша взима решение да се подчини на нотата, но на следващия ден е извършен преврат от младотурските дейци Енвер бей и Талаат бей. Новото правителство е начело с Махмуд Шевкет паша. То протака своя отговор и на 16 януари съюзниците прекъсват мирните преговори.

     След младотурския преврат османците започват контраофанзива в Тракия, но претърпяват поражения от българите при Булаир и Одрин, както и от гърците при Янина. За втори пореден път са принудени да искат примирие. Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април (1 май по нов стил) 1913 г., но се забавят заради конфликта между Австро-Унгария и Черна гора за град Шкодра. Още през март, по настояване на австро-унгарците, Великите сили се договарят градът да влезе в пределите на бъдеща Албания. В края на същия месец всички, без Русия, устройват военноморска демонстрация в Адриатическо море до черногорския бряг. Въпреки това, на 10 април (23 април по нов стил) черногорските войски влизат в крепостта, опразнена от турския гарнизон. В отговор Австро-Унгария заплашва, че ще прати войски в Северна Албания. По съвет на руския император, черногорският крал Никола отстъпва от Шкодра.

     Междувременно, споровете между България, Гърция и Сърбия по отношение на Македония се изострят. Външният министър на Великобритания Едуард Грей убеждава трите държави да подпишат мирен договор с Османската империя и така на 30 май 1913 г. мирът е факт. Въпреки това, напрежението между трите страни остава все така засилено. Това ще се разбере само две седмици по-късно, когато ще започне поредната война, която ще донесе нов низ от проблеми за младите държави на полуострова.

Договор за мир между Гърция, България, Сърбия, Черна гора и Османската империя, сключен в Лондон на 17/30 май 1913:

Член 1:

„С размяната на ратификациите по този договор ще настъпи мир и приятелство между негово величество императора на османците, от една страна, и техни величества съюзените суверени, от друга страна, както и между техните наследници, техните държави и техните поданици завинаги.“

Член 2:

„Негово величество императорът на османците отстъпва на техни величества съюзените суверени всички територии на своята империя върху европейския континент на запад от линията Енос на Егейско море до Мидия на Черно море, с изключение на Албания.

Точното трасе на границата от Енос до Мидия ще се определи от международна комисия.“

Член 3:

„Негово величество императорът на османците и техни величества съюзените суверени заявяват, че оставят на негово величество императора на Германия, негово величество императора на Австрия, крал на Чехия и крал апостолически на Унгария, президента на Френската република, негово величество краля на Великобритания и на Ирландия и на британските отвъдморски територии, император на Индия, на негово величество краля на Италия, негово величество императора на всички руси – грижата да уредят определянето на албанските граници и всички други въпроси, които засягат Албания.“

Член 4:

„Негово величество императорът на османците заявява, че отстъпва на техни величества на съюзените суверени остров Крит и, че се отказва в тяхна полза от всички права на суверенитет и други права, които той е притежавал върху този остров.“

Член 5:

„Негово величество императорът на османците и техни величества съюзените суверени заявяват, че поверяват на негово величество императора на Германия, негово величество императора на Австрия, краля на Унгария, президента на Френската република, негово величество краля на Великобритания и Ирландия, император на Индия, негово величество краля на Италия, негово величество императора на всички руси – грижата да определят съдбата на всички османски острови в Егейско море (с изключение на Крит) и на Атонския полуостров.“

Член 6:

„Негово величество императорът на османската империя и техни величества съюзените суверени заявяват, че предоставят грижата за уреждане на финансовите въпроси, които произтичат от военното положение и по-горе споменатите териториални отстъпки – на международната комисия, свикана в Париж, в която те са изпратили свои представители.“

Член 7:

„Въпросите относно военнопленниците, подсъдността, националността и търговията ще бъдат уредени със специални конвенции.“

Споделете чрез

Предишен

Следващ