Какво е общото между българското законодателство в пика на зрялото комунистическо управление от 1974 г. и нормативната уредба от съвременното демократично българско битие в края на 2018 г? Бихте казали „нищо“ и бихте били в чудовищна и непростима грешка, тъй като докато мнозинството от българите живеем спокойно с цивилизационния избор да не бъдем част от Интернационала, то един призрак броди неуморно из мислите на част от народните ни представители. И ще сте прави ако предположите, че това е духът на комунизма.
Ето какво постановява Министерския съвет на Народна република България на 26 ноември 1974 г., касаещо производството на повече, по-качествени и разнообразни стоки за народно потребление :
Увеличаването на производствата на стоки за народно потребление да заема основно място в дейността на народните съвети. Изпълнителните комитети на окръжните народни съвети: в рамките на своята компетентност да утвърждават в срок до 10 дни цените на предложените нови стоки за народно потребление.
Какви новатори, каква изключителна икономическа мисъл, какво изпреварило времето си визионерство… Защо ли? Защото почти 44 години по-късно, техните преки наследници в управлението раждат следната нормативна рамка, този път в Закона за защита на потребителите, предложен от депутати от Обединени патриоти и по-специално тези от ВМРО.
Министърът на икономиката, по предложение на министъра на труда и социалната политика, може в срок до 12 месеца да определи със своя заповед максимална надценка/и на стоките от първа необходимост, като процент от доставната им цена, с цел защита на икономическите интереси на потребителите, при наличие на социални и икономически обстоятелства, които да налагат това.
Не ми били съвети, най ми били министри. Резултатът обаче е същия, а именно изкуствена икономика и в крайна сметка – икономическа катастрофа. Простата пазарна логика е необорима – когато държавата определя цената на хляба – хляб в магазините няма. Затова не е и нейна работа да го прави, особено с популистки цели.
Нещо повече, в мотивите си към този „законопроект от доброто старо време“, депутатите демонстират задавяща икономическа некомпетентност, спекулирайки с понятия като „несправедливо разпределение на печалбата между производители и търговци“ и „ръст на цените, който да застраши нормалния живот на българите“, като за оправдание за антипазарните си предложения вносителите представят като пример „държавното финансиране на големи европейски банки, което наруши естествените пазарни закономерности“.
Крайно време е политическите партии да последват визирания вече цивилизационен избор на избирателите си, които с ясно самосъзнание отхвърлят погрома на плановата икономика. И да не се възползват от терзанията на най-бедните, за да печелят електорални единици чрез безумни предложения.
