Всъщност напоследък размислих и ми се ще да се извиня съвсем официално на приятелите ми от левия бряг – комунистите и соцносталгиците, с чиито твърдения, че в България е имало фашизъм винаги съм спорил. Нека и хората с десни разбирания знаят – фашизъм у нас е имало. При това съвсем истински фашизъм – с концлагерите, с фашистките обръщения между гражданите и с фашистите поздрави, с репресиите над инакомислещите и над малцинствата, с парадите с маршируващи войници и с милитаризирани граждани, забранените книги, червените знамена с фашисткия символ, с господарската раса и хората второ качество, с мистицизма и окултизма и най-вече несменяемият и практически неизбран от никого Фюрер, който води страната – накъдето сам си пожелае.
Този фашизъм е съществувал от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г.
И за да няма недоразбрали без чувство за хумор – обвиненията към вашия любим режим, драги ми смехурковци, не са че комунистите не са се сражавали срещу Хитлер. Това са правили, разбира се, когато се е сменила конюнктурата, преди това са били първи приятели и съюзници – за това исторически факти има достатъчно, който има очи, нека чете.
Обвинението е, че комунистите и тяхната система по нищо не се отличават, не предложиха на света и най-вече на нещастните си граждани нищо по-различно от онова, срещу което уж са се борили така решително – безчовечна система, държава-затвор, начело с непогрешим Вожд.
А фашистите и фашизмът по стечение на обстоятелствата се оказаха, видно е, чудесно плашило. Бидейки по своята същност една химера: нелеп опит за реакция чрез методите на самите революционни комунисти и ограничени в специфичния ареал на Италия, името на фашистите още след Войната започва да се използва за какво ли не, но най-вече като етикет, позволяващ на крайно левите да делегитимират всички онези гласове и идеи, с които не са съгласни по начало. Особено гласовете и идеите, които са били най-преследвани от самите фашисти: либералните, хуманните, капиталистическите – идеите на свободата и ненасилието в най-буквалния им вид.
За фашисти след Втората световна са обявени и точно онези, които по своя характер няма как да бъдат такива – старата ни интелигенция, военният и гражданския ни елит, дори поети и писатели, интелектуалци. Носителите на стария Възрожденски дух, комбиниращ по особено романтичен начин национализма и либерализма с предприемачески дух и вярност към Короната като символ на народа ни.
Но класов конфликт, поне в старото Царство България, никога не е имало. Богатите нерядко са дарявали имуществото си сами с идеята да носи ползи на целия народ, липсвали са и селяни без земя и имот. Поради и това големите ни народни трепети и каузи винаги са били с патриотичен и всеобщ, а не с класов и социален характер.
За нелепостта и безпочвеността на социалистическите идеи у нас още от самия им зародиш свидетелства Захари Стоянов. В статията си “Социализмът в България – чужди и горчиви ягоди” видният възрожденец пише:
“И смешно, и глупо! Но трябва да се каже, защото така бил писал Чернишевски и Маркс, прочее и за България трябва да се приспособи тяхната дума. Няма що. Момченца, прочели по две-три книжки от изданията на „Руската социална библиотека“, екзалтираха се от фактите и случаите, че в Ирландия хората ядат само картофи наместо хляб; че в Русия един мужик работник изяжда в годината само по две оки месо; че в Петербург живеят в една стая по 50 души сиромаси; че в Лондон пази стража около реката да не дохождат и се хвърлят в реката клетниците, неяли от пет деня; че във Франция има притежатели на земи и имущества само 130 000 души, и пр., и пр. Как? Това е безобразие, скандал и разбойничество „от старата система на управлението“! — викат с ревност нравствените подкладки. Трябва да се подкопаят фалшивите конституционни и парламентарни форми, трябва да се обяви отчаяна борба против богатите, буржоазите, притежателите, владетелите и техните господари монарсите. Трябва да улесним положението на работника, да му покачим заплатата и т. н.
Огън, слама и топъл вятър. Че кой кого експлоатира в България, кой е угнетеният, онеправданият и незаплатеният добре, кой е тежкият владетел, който е узурпирал земите на работника? Кой гладува и се скита и кой се пражи в лой като бъбрек? Трябва ни нам предварително да знаем тия неща, преди да въстанем и почнем да воюваме за подкладките и „труда“. Херцоги, помещики, барони, графове, принцове, чокои, виконти и пр. са завладели България. Владеят и притежават цели села и околии, мъчат работническата класа, експлоатират й труда! Барон Коприва от Дупница, херцог Хаму-Хум от Харманли, лорд Катекулю от Добрич, граф Герги от Силистра — света са поробили! Тичайте на митинг, на сходка и пр. да протестираме против тая стара рутина на буржоазията и аристокрацията! На помощ всички чистокръвни демократи и нравствено-подкладкаджии! И смешно, и карикатурно.”
Но стига толкова сме ровили в миналото, нека погледнем към настоящето. И днес чрез сламеният човек на фашизма се опитват да отнемат свободата ни, като я заменят поетапно със система, която наричат неправилно “социална”, сиреч “обществена”. Тоя вид политическо устройство обаче е далеч по-коректно да се нарича “държавно-контролирано”, което е някаква, може би ранна фаза на или пък евфемизъм за чист тоталитаризъм.
А семейството като стояща в основата на свободното общество структура е основният враг на всяка подобна тиранична система. И за това точно семейството е подложено на какви ли не атаки и опити да бъде обезценено и обезличено.
Оръжието на желаещите да властват е навсякъде по света едно – подмяна на демокрацията с охлокрация, власт на тълпата. И вземане на решения в името не на личности, даже не на идеи, а на някаква сива аморфна тълпа, която незнайно защо наричат “народ”. Но към такъв народ-тълпа практически не спада абсолютно никой.
Начинът по който се използва това оръжие също не е нов, но все пак изпитано работещ: Чрез и в името на народа-тълпа и съдържащият се в него аморфен човек-маса се дават сладки опиати на всички – социална държава, иззела личната отговорност от членовете на някога свободното и отговорно общество.
И всички се заплитаме като пате в калчища.
Миналото не можем да променим, но в нашите ръце е настоящето, а и бъдещето. Трябва преди всичко да знаем, че нашето собствено щастие и просперитет зависят от самите нас. Не от комшията, не от обществото, не от държавата. И да не допускаме обещания някой да положи вместо нас самите необходимия за това труд, дори да ни обещава евтини кебапчета.
Защото онова, което ще получим като гарнитура на евтините кебапчета е единствено трупът на собствената ни лична независимост и достойнство.
Така че, следващия път, когато на някой около вас започнат да му се привиждат фашисти, направете си малък тест – поразпитайте този човек и установете сами какво е отношението му не към чуждите, а към вашите собствени свободи – да говорите, да се движите, да се трудите и притежавате плодовете от труда си.
*Снимката е фалшива – взаимствани са елементи от други снимки (включително танка) за да изглежда по-добре посрещането
