Със сключеното споразумение за примирие между базираната в Ивицата Газа палестинска групировка “Хамас” и Израел изглежда, че поне засега военното измерение на конфликта между тях ще бъде преустановенo. Какви изводи можем да направим от продължилата 11 дни ескалация?
Извод Nº 1: “Хамас” спечели, макар и не срещу Израел
В рамките на вътрешната за самите палестинци динамика, чрез ескалацията “Хамас” успя да утвърди позициите си като движещия фактор на терен, за сметка на конкурентната “Фатах”. Последната, водена от президента на Палестинската автономия, Махмуд Аббас, бе ирелевантна през целия конфликт. Чак когато изглеждаше така, че палестинският политик-ветеран успява да догони случващото се, инициирайки протести и бойкоти на палестинците в Западния бряг, “Хамас” пресече възможността на Аббас да си осигури място в епицентъра на събитията, съгласявайки се на примирие с Израел. По този начин президентът на Палестинската автономия отново се оказа с една крачка назад от конкурентите си в Ивицата Газа. Махмуд Аббас бе като актьор, който е излязъл на сцената едва след като постановката вече е свършила.
Извод Nº 2: Египет – фараоните на дипломатическата асистенция
По принцип Кайро играе посреднически услуги, когато става дума за разрешаване на конфликти между “Хамас” и Израел. Но в случая ролята на Египет бе още по-видима и значителна. Президентът на страната Абдел Фатах ал Сиси проведе среща и с френския президент Еманюел Макрон, и разговор с американския Джо Байдън. Ролята на Египет като предоставящ дипломатически асистенции в конфликта бе подкрепена и от Париж, и от Вашингтон.
И ако отношенията между Макрон и ал Сиси са добри стандартно, то това не е обезателно случаят между египетския президент и демократическата администрация във Вашингтон. Последното се дължи на това, че сега в Белия дом има твърде много хора от някогашния екип на Барак Обама, под чието ръководство САЩ на практика бяха замразили отношенията си с Египет покрай преврата в страната през 2013-та година, извършен именно от сегашния президент ал Сиси.
Пресният конфликт между “Хамас” и Израел обаче помогна на египетския президент да изгради един добър епизод на сътрудничество с Джо Байдън.
Извод Nº 3: Вашингтон и Анкара отново се хванаха за гушите
И ако ескалацията между палестинците и евреите проработи в ползва на сътрудничеството между Кайро и Вашингтон, то тя даде повод за допълнително влошаване на отношенията между Турция и САЩ. Турският президент обвини Джо Байдън, че “пише историята с окървавени ръце” (в контекста на ескалацията, Вашингтон одобри сделка за продажбата на високо прецизни оръжия за Тел Авив на стойност 735 млн. долара). Oт Държавния департамент пък осъдиха изказванията на Реджеп Таийп Ердоган, определил Израел като “терористична държава”, като антисемитски.
Всичко това идва на фона на усилията на Анкара през последните няколко месеца да подобри отношенията си както с регионални фактори като ЕС, така и с държави от местната констелация като Египет и Саудитска Арабия. Междувременно Реджеп Таийп Ердоган се опита да се възползва от по-едностранната позиция, която Вашингтон заемаше в конфликта. За целта турският президент проведе разговор с Владимир Путин, тъй като ескалацията на напрежението между “Хамас” и Израел биваше посрещана с неудовлетворение в Руската Федерация.
Извод Nº 4: Байдън тупа топката за Нетаняху. Но не много
В рамките на конфликта, три пъти подред Вашингтон блокира възможността Съвета за сигурност на ООН да излезе с изявление, призоваващо за примирие. За това поведение на САЩ имаше две основни причини. На дипломатическо ниво, Вашингтон не приемаше това, че в проекто изявлението на СС на ООН не бива посочвана ролята на ракетните баражи на “Хамас” спрямо Израел, за да се стигне до въпросната ескалация. А на военно-политическо ниво, Вашингтон просто искаше да спечели още време за Тел Авив, за когото ескалацията предостави възможност да бъдат извършени редица удари по логистичната инфраструктура и оръжейна наличност на “Хамас” (от тунелите до работилниците за сглобяване на ракети на палестинската групировка).
Байдън обаче предостави по-тесен времеви прозорец за Бенямин Нетаняху, отколкото последният би се надявал.
Извод Nº 5: Палестинският въпрос става все повече мюсюлмански, отколкото арабски
Колкото повече израелско-палестинският въпрос се проточва във времето, толкова повече той се превръща във въпрос религиозна колизия, отколкото в такава между евреите и арабите. За последното свидетелства това, че все по-ислямистка Турция и традиционно ислямистки Иран се очертават като най-вокалните защитници на палестинците, докато редица арабски държави предпочитат палестинският въпрос да не спъва отношенията им с Израел (нормализацията на Тел Авив с ОАЕ, Бахрейн, Судан, Мароко, наред с десетилетната такава вече с Египет и Йордания). И ако преди години първият министър-председател на Израел, Давид Бен-Гурион, бе развил концепция за сътрудничество между Израел, Турция и Иран (т.нар. Алианс на периферията), то днес Тел Авив върви по-скоро към сглобяване на геополитическа коалиция с арабските държави (Алианс на центъра).
