55 хиляди тона водка по-късно

Потъва или изплува руският военен флот?

Темата за руския военен флот може да се стори странна тема на читателите, намирайки я в секция “Политика” на Консерваторь. Разглеждането на доктрината, плановете и състоянието на един флот, особено на държави със значителен по численост такъв, може да разкрие много относно общите геополитически планове, задачи и възможности. Статията е и частично провокирана от две събития в края на 2018 г. – инцидентът с плаващия док ПД-50 на 30 октомври и стълкновението на украински военни катери с руската брегова охрана около кримския мост на 25 ноември 2018 г. И за двете както в международната, така и в родната преса бяха изписани най-разнообразни неща – от строго информативни до откровено неграмотни и пропагандни по своята същност. Поради това настоящата статия има за цел да представи обзорно-информативен анализ на моментното състояние и развитие на руските военноморски сили, общите тенденции и предизвикателствата пред тях в обозримо бъдеще.

Заглавието като визитна картичка

Заглавието е първото нещо, което читателите/зрителите/слушателите възприемат и то неминуемо поражда асоциации и очаквания. В журналистиката за масова консумация се наблюдава ясно изразена тенденция заглавията да бъдат максимално скандални. Тази практика е известна известна като “clickbait” – използване на умишлено провокативно заглавие и/или съпътстващ визуален материал, които да накарат читателя да обърне внимание. То може да бъде и умишлено подвеждащо или пък да няма особено много допирателни точки със съдържанието.

Написах горното, тъй като в настоящия текст ще погледнем малко отвъд заглавията след като си покрихме clickbait норматива. Като начало – 55 хиляди тона е приблизителната водоизместимост на руския самолетоносач “Адмирал Кузнецов” с нормален състав палубна авиация. Той периодично попада в общественото полезрение, предимно покрай нелепи инциденти. По-рано миналата година той влезе за планов ремонт и модернизация. На 30 октомври при процедура за излизане от обслужващия го плаващ док ПД-50 последният претърпява авария на част от помпите за баласт и потъва. Потъва плаващия док, не “Адмирал Кузнецов“.

“Плаващ док потъна заедно с единствения руски самолетоносач”  – такова заглавие може да бъде видяно в една от по-известните български интернет медии. Визитна картичка.

По отношение на инцидентите с военни кораби, аварията и потъването на док ПД-50 безусловно обира овациите като най-крупен гаф в последните няколко години в глобалната надпревара. Сред по-значимите такива са сблъсъците на два американски разрушителя клас “Arleigh Burke” с търговски кораби през 2017 г. (за съжаление и с жертви). В края на същата година индийските военни си причиниха паркинг-щета на атомната подводница “INS Chakra” на влизане в пристанище (бившата руска К-152 “Нерпа”, достроена за Индия и отдадена под наем за срок от 10 години). В началото на ноември 2018 г, в самия край на учението на NATO “Trident Juncture”, при добри метеорологични условия, норвежката фрегата “KNM Helge Ingstad” се сблъсква с крупния малтийски нефтен танкер “Sola TS” и получава пробойна. Фрегатата се добира до плитчини по крайбрежието, но след безуспешна операция по стабилизирането ѝ потъва и вероятно е с непоправими щети. По време на операцията по обезопасяването ѝ пък патрулният кораб “KNM Olav Tryggvason” се сблъсква с малък цивилен съд.

За последния инцидент (норвежкият) няма как да прочетете в същата медия с цитираното скандално заглавие, защото се прокрадват неприятни асоциации. Неприятни асоциации и съмнения относно нивото на подготовка на всеки флот се пораждат и при всеки по-сериозен инцидент. Сакатлъци се случват периодично и навсякъде и никой не е застрахован. Но докато при споменатите инциденти причините се коренят основно в човешка грешка, то зад потъването на руския док стоят административни неуредици и жонглиране, пословично ниското ниво на поддръжка и обслужване на руския флот и пряко замесената в това брегова инфраструктура. В България това ни звучи доста познато.За всичко това си има закономерни причини. То също така ще има и закономерни последици.

Кузнецов като визитна картичка?

Говорейки си за заглавия – пълното име на Кузнецов е “Адмира́л фло́та Сове́тского Сою́за Кузнецо́в”. Той също така се явява флагмански кораб на руския флот, имайки най-голяма водоизместимост от всички други руски кораби. По тяхната собствена класификация той дори не е самолетоносач, а ТАВРК- тежък авионосен ракетен крайцер, тъй като освен самолети има и собствено ударно въоръжение – 12 пускови шахти за противокорабни ракети П-700 “Гранит”/SS-N-19 “Shipwreck“. Те може би са демонтирани през 2015 г, но това не е толкова важно и ще го разгледаме по-надолу в текста, както и в друга публикация.

Самият “Кузнецов” е кораб с нелицеприятна репутация – от не особено добрите условия на борда за екипажа през проблемите, свързани с основни двигателни системи и ниския ударен потенциал на палубната му авиация. Заложен на стапел в СССР с името “Рига”, спуснат на вода като “Леонид Брежнев”, започнал изпитания като “Тбилиси” и постъпил на служба през 1991 г. във вече руския флот като “Адмирал флота Советского Союза Кузнецов”. Смяната на имената на кораби се счита за лоша поличба и ако сме склонни да вярваме в подобни неща, то на този са му малко проблемите.

Един по-трезв прочит обаче ни показва, че болежките на крайцера са относително нормалните такива за водещия съд от почти всеки нов клас кораби. Случаят обаче и е, и не е такъв – серия кораби има, но не в Русия. Вторият кораб от серията, “Киев”, е спуснат на вода, но още не е готов когато СССР се разпада. Впоследствие недоносения брат на Кузнецов е продаден на Китай, където беше наскоро достроен и приет на въоръжение като “Ляонинг”. Третият и най-невръстен член на семейството беше завършен тази година в Китай и носи особено баналното заглавие “Type 001A” и все още си няма име. А третият планиран и започнат в СССР кораб от този клас е нарязан след разпада на съюза.

Наследството на съветския авионосен флот като отправна точка за Китай и Индия е само по себе си различна и доволно интересна тема. В контекста на настоящия текст е важно само да отбележим, че да се съди за руския флот само по Кузнецов като негова визитна картичка е много лесно. Но погрешно.

Освен стандартните проблеми, особено пък такива в изцяло нов за флота клас, проблемите на Кузнецов са и тясно свързани с техническите ограничения, лошото управление и незавидното състояние на съветския военен съдостроителен сектор – нещо, с което Руската федерация все още се бори с променлив успех. Потъването на док ПД-50 има сходни корени.

Тежкото съветско наследство

В СССР на самолетоносачите не се гледа с добро око. Традиционната и силна привързаност на американския флот към този клас кораби е съвсем нормална с оглед техните географски преимущества и ограничения, както и чудесната и дълга оперативна практика. В СССР, както и в Русия, на тях се гледа като на ексклузивно офанзивен клас кораби. Което е безусловно вярно в случая на САЩ поради необходимостта да проектират сила, с основен ударен потенциал концентриран именно в този клас кораби – и доктринално, и като практическо приложение, като това се променя само частично в 90-те. Концепцията на авионосните кораби в състава на съветския флот е различна и напомня за крилатата фраза “При капитализма човек експлоатира човека. При комунизма е точно обратното.”

Основната задача на съветските такива е да осигуряват разширено (или някакво в случая на отдалечени плавания) въздушно покритие на основната ударна мощ на флота, носена от останалите кораби – от гигантските чудовища като клас Киров до най-малките ракетни катери. Както и да обезпечават и прикриват зони на действие на стратегическите атомни подводници. Съветска доктрина за борба с авионосните съединения на САЩ и всякакъв друг род кораби е концентрирана в залповата употреба на разнообразни ракети. Някои от тях – с впечатляващи размери, скорост и ударна мощ в конвенционално изпълнение дори по днешните стандарти. Това е и основната причина почти всички военни кораби от периода, произведени в СССР, да имат силно изразени и лесно разпознаваеми външни конструкции с ракетни контейнери.

В доктрината има и друг важен компонент – морската авиация, базирана на брегови летища и също запасена със солиден обем противокорабни ракети. Цялостно съветския флот е развиван като противовес на самолетоносачите на САЩ и техните ескорти. Той никога не е имал доктринална ангажираност да застрашава конвенционално бреговете на САЩ, което е сред основните причини придобиването на самолетоносачи да е с крайно нисък приоритет дори в последните години на Студената война.

В Съюза строителството на авионосни кораби започва късно и неохотно. Това става първо под формата на кораби със значими хеликоптерни полуби (клас “Москва”) и после продължава със странните на пръв поглед като вид и възможности авионосни кораби клас “Киев”. Те носят първите и последни влезли в серийно производство съветски самолети с вертикално излитане ЯК-38. Както и още много, много неща. Странни защото биват авионосещи доколкото имат палубна самолетна авиация с недостатъчен боен радиус и възможности. Те също така са изражение на съветската традиция на всички кораби да се слага всичко. По много. И ако то не може да се събере – да се сбута, така че да се събере, най-вече ако става дума за въоръжение.

Тези кораби носят собствено ешелонирано ПВО, противокорабни крилати ракети, специализирани средства за борба с подводници и дори стандартни корабни артилерийски установки. Това е едновременно причина и следствие от корабостроителните възможности на СССР и бурното развитие на ракетните и радарни технологии след средата на миналия век, както и на вечно недостатъчния брой кораби. В резултат на това в съветския надводен флот рядко успяват да се появят наистина дълги серии кораби.

Историята показва, че разнообразните и бързо сменящи се една с друга оръжейни системи и изменящите се оперативни изисквания водят до къси и напълно недостатъчни серии. В отделни моменти фактор са и сменящите се лидери на СССР, фаворизиращи едно или друго конструкторско бюро, което рефлектира и върху флотските програми. Сериите редовно биват прекратени поради навлизане на нови образци преди да е финансово или технически възможно да се произведат адекватни количества. Адекватни като бройка с оглед бойно патрулиране и сервизиране, така и на по-бързо и евтино строителство на следващите след пълно технологично усвояване и внасяне на корекции. Отлични примери за това са и някои от споменатите класове – “Москва – 2″, “Киров – 4”, “Киев – 4”, “Слава – 3”, “Удалой – 13”, и др.

Още през 80-те години както в САЩ, така и в тогавашния СССР, се осъзнава нуждата от преминаване към модулни ракетни контейнери, способни да приемат различни ракети. Това има редица предимства, сред които намаляване на пъстрата палитра ракетни системи, произтичащата от това улеснена поддръжка и стандартизиране на строителството и въвеждането в експлоатация. Това също позволява гъвкавост на носенето въоръжение и зареждането на преобладаващ тип ракети спрямо мисията и моментните задачи, предоставяйки по-голяма свобода при планирането на операции.

В рязък контраст с предходните поколения кораби, изпълняващи най-добре задача Х, снабдените със стандартизирани вертикални шахти такива могат да променят съотношението на носеното въоръжение. Сходно с многоцелевите самолети от четвърто поколение, те в много по-голяма степен са това, което носят. Звучи много по-гъвкаво на хартия, отколкото е на практика. И изисква промяна в начина на конструиране на ракетите, така че те да бъдат съобразени и с максималните възможни габарити на шахтите в рязък контраст с вече споменатите разнообразни външни контейнери, характерни за съветските кораби.

Този нов подход в САЩ е реализиран и заложен като основен за новия им (тогава) и вече най-масов клас разрушители, както и в почти всички съвременни кораби от фрегата нагоре, включително европейските. В Русия обаче, поради настъпването на добре познати исторически събития, тези планове си остават в разработка и предимно на хартия.              

Две десетилетия кърпене

В първите почти две десетилетия след разпада на СССР руският флот е силно неглижиран, а наличните в тези години бюджети едва покриват разходите по текуща поддръжка, планови ремонти и вадене от строя и рязане на кораби и атомни подводници от второ поколение с изтичащ експлоатационен срок. Строителството на редица проекти и серии е силно забавено, замразено или прекратено. Новите кораби и подводници, постъпили на въоръжение в този период, са почти ексклузивно вече започнати такива, построени с голямо закъснение, на места с частични доработки и осъвременяване на започнатите проекти.

Важно е да отбележим, че за военните кораби (както и за цивилните) е съвсем нормално да служат средно между 30 и 50 години с междинни ремонти и модернизации. Като всяко правило и това има изключения, но най-общо казано почти всеки клас кораби има солидно презастъпване на служба с наследника си докато последно постъпилите от предишното поколение още плават, а новите поетапно ги заменят. Особено когато става дума за по-големи кораби (фрегати и нагоре) времето за производство от залагането на кила до приемането на активна служба е поне година-две, често и повече.

В Русия всички тези добри практики и пожелания просто излетяха през вратата. В хаосът след 1991 г. дълго време не само не беше налично адекватно финансиране, но и през странни интервали се случваха преструктурирания не само на флота, но и на въоръжените сили като цяло. Почти всички военни корабостроителници останаха “във въздуха” докато бавно се измисли как ще бъдат стопанисвани, коя нова или стара структура поема тези или онези активи (предимно пасиви) и т.н. 

Въпреки че на теория такова нещо като чисто военна корабостроителница няма, на практика в СССР и в Русия има. Там е по-иначе. Свикнали да получават държавни пари за абсолютно всичко, без значение колко неефективно е тяхното управление, корабостроителниците и ремонтните заводи изпаднаха във финансов колапс, който съвсем естествено допълнително понижи техния производствен капацитет, както и общото състояние на цивилната и военна бреговата инфраструктура, оставена на произвола на времето и ръждата. Голяма част от нея – в условия на типичните за северната част на Русия арктически температури, особено изразителни в района на Колския полуостров и Мурманск. В този район е базиран най-важният, северен флот, в чийто състав са голяма част от стратегическите ракетоносци.

От икономическа гледна точка корабостроителниците следва да се адаптират доста по-лесно към свободния пазар в сравнение със заводите, произвеждащи танкове, хеликоптери и ракети, защото правят и цивилни кораби. Това отстрани също не изглеждаше като да се случва нормално. Едва през 2007 г. пълзящите реформи във военно-промишления сектор дадоха сигнал за активизиране под формата на ОСК – Обединената корабостроителна корпорация.

Този нова държавна шапка обединява практически всички конструкторски бюра, повечето големи корабостроителници и прилежащи ремонтни бази и др. Най-значимите сред тях са “Севмаш” в Северодвинск и спомагателният им ремонтен завод “Звездочка” (малка звезда) – те са родното място на атомните подводници.

Другият основен корабостроителен център е в Санкт Петербург, състоящ се от Адмиралтейские верфи и група по-малки предприятия, където се строят предимно надводни кораби. С това започна преструктурирането и осъвременяването на най-изостаналия военен сектор, засилена координация между отделните елементи и оптимизация на логистика, снабдяване и инвестиции. А конструкторските бюра започнаха да влизат в новата ера и да проектират, напасват и разместват моделите с триизмерни компютърни симулации. Бавно, но сигурно, започнаха да се виждат и резултати.

Малки кораби, големи цели

В отсъствието на големи бюджети, при липса на ясно формулирани дългосрочни цели за флота и под новата шапка на ОСК бяха продължени, развити и започнаха да се внедряват редица изостанали проекти. Най-известният сред тях са крилатите ракети “Калибър”. Ако гледате масови новини може да останете с впечатлението, че това е една ракета. В действителност е цяло семейство ракети с различни характеристики и задачи, включващо и няколко варианта за износ под името “Club”. Те могат да се изстрелват както от подводници, така и от новите кораби със стандартизирани вертикални пускови установки. В ход влезе необрабитим процес, добил известност и като калиброване на флота. В същите пускови установки могат да се разполагат както контейнеризирани, така и “насипни” ракети, в това число и свръхзвуковите противокорабни П-800 “Оникс”.

Подводниците сравнително лесно приеха новото оръжие във вариант за подводно изстрелване. Кораби с такива пускови установки обаче практически отсъстваха. Започна строителство, отново съпроводено с някоя и друга изненада и промяна на плановете.

След 2010 г. на въоръжение постъпиха три фрегати проект 11356М “Адмирал Григорович”. Поради обстоятелствата всички те отидоха за обновяване на черноморския флот. Първоначално планираната серия от над 10 кораба обаче беше спряна, тъй като вече трябваше да започне строежа на изцяло нов и доста различен клас фрегати (за тях по-надолу). Две-три започнати, но недостроени фрегати бяха бутнати встрани и сега ще бъдат довършени и продадени на Индия, тъй като те вече са доволен клиент на експортната модификация, като максимум още една ще постъпи в руския флот. Огризките на една армия могат да бъдат съкровище за друга.

По-мащабно и много по-интересно е строителството на корвети. Започвайки с малките ракетни кораби/корвети от проект 21630/1 “Буян(-М)” с водоизместимост под 1000 тона, в Русия започна строителство и бързи разработки на подобрени модификации за такъв тип кораби. Корветите се приемат като най-малкия клас “истински” бойни кораби – над катери и под фрегати. Поради малките си размери те са предвидени да действат в крайбрежни зони и имат относително малък радиус на плаване и време за автономен престой в открито море. Те са предназначени за патрулирани и осигуряване на крайбрежните зони (т.нар. green water), от които Русия има в изобилие с близо 40-те си хиляди километра морски граници.

Защо те са интересни? Въоръжаването на корвети с противокорабни ракети не е нещо странно или ново. Възможността на такъв клас кораби да носят крилати ракети с огромен обсег обаче е. Първо имаме споменатите свръхзвукови “Оникс”, които осезаемо превъзхождат западни аналози по скорост и обсег. Второ “Калибър” им позволява да нанасят удари по брегови обекти на огромни дистанции. Числата по темата са доста противоречиви и естествено секретни за домашните руски версии, но различни изявления от руска страна, както и критични коментари на западни експерти, поставят обсега между 1200 и 2500 км. Вземайки под внимание основното качество на такъв тип ракети да летят по зададен маршрут и да следват релефа, а не по-права линия, аз приемам 1000 км като крайно консервативен, но гарантиран радиус.

Това означава, че тези корвети не само могат да представляват сериозна заплаха за кораби дори чери и пет пъти над тяхната водоизместимост, но и да проектират сдържане с конвенционални (не-ядрени) средства, тъй като важни военни и стратегически обекти са в обсега им. При това без дори да напускат пристанищата си, както наложените горе радиуси показват с център пристанищата в Калининград и Севастопол. Могат да изпълняват и задачи против подводници, а след като новите проекти започнаха да наедряват и бързо подминаха 2000 тона водоизместимост имат и противовъздушна отбрана за близки и дори средни дистанции. Някои могат да носят по един хеликоптер. Всичко това – при доста ниска себестойност.

Те имат недостатъци като времето за автономно плаване, малкият брой ракети (по 8 шахти) и сравнително слабата противовъздушна отбрана, но те са в някои отношения и предимства. Действайки основно в крайбрежни зони те биват прикривани от бреговото ПВО или авиация, а и доста бързо могат да се приберат и да си досипят. Ракети. Те също така са разпръснати, малки и подли цели. На това американските военни вече му казват Distributed Lethality (бел. ред. “разпръсната смъртоносност”), въпреки че идеята им малко се различава, тъй като там отново се визират офанзивни операции.

Споменатите “Буян-М” са и достатъчно малки и могат да използват руските сладководни реки и транспортни коридори, но това не е от такова стратегическо значение и проектите започнаха да нарастват като тонаж. От тях се очакват финално около 15, а вече се произвежда подобрена и по-голяма тяхна версия – проект 22800 “Каракурт”, от които до 2025 г. можем да очакваме между 20 и 30 броя. Други два проекта от този клас – 20381 и 20385, плавно преливат един в друг и вероятно първият и по-стар проект “Стерегущий” ще бъде достроен като “Гремящий”, също обзаведен с ракети “Калибър” и “Оникс”. От тях на въоръжение до 2027 г. също трябва да има между 20 и 30.

Остава отворен въпросът дали те са достатъчни за петте руски под-флота, дори да приемем, че този в Каспийско море няма нужда от повече кораби. Интересно е и дали хеликоптерите КА-27 ще получат заместник. Използват класическата конструкционна схема на Камов с два носещи винта и нямат опашен, което ги прави компактни и практични дори за малки кораби. Те вече не са първа младост, а морският вариант на КА-52 не е точно това, което се изисква, особено за работа против подводници. Конструкторско бюро Камов работи по нов, високоскоростен хеликоптер, но за момента е неясно дали той е предвиден и за корабната авиация. Ще разберем по-късно.

Полигонът Сирия

Военната интервенция в Сирия беше в много отношения шокираща и отрезвяваща – както в регионален, така и в глобален план. В геополитически аспект тя ясно показа, че времето на еднополюсния модел е изчерпано. Буквално в последните дни на 2018 г. Доналд Тръмп заяви, че САЩ вече не могат да са световен полицай за сметка на всички останали, паралелно успявайки да играе и лошото ченге със заявлението си, че не вижда смисъл да помага на “нашия враг Сирия”. Изказвания едновременно разумни и смущаващи.

Русия проведе продължителна и много интересна за военните анализатори кампания. Тя беше и изпитателен полигон за значителен брой руски системи в предизвикателни климатични,полеви и логистични условия. Какви са конкретните заключения и уроци от операцията знае само руското военно командване, но предполагам те са по-скоро доволни и едновременно замислени.

По отношение на руския флот и спомагателните му елементи се случиха няколко неща, които заслужават внимание.

Първо бяха разсеяни съмненията, че Русия може да проведе и обезпечи военна интервенция в локация, с която не граничи. Преносът на персонал и товари, добил прозвището “Сирийският експрес”, беше обезпечен от ВТА (военно-транспортната авиация) с полети на ИЛ-76, АН-124 и др. и основно от Оборонлогистика. Последното е интересно държавно дружество, формирано в резултат на радикалните реформи на бившия военен министър Анатолий Сердюков. То е и част от далеч по-мащабна програма за реформиране на снабдителните вериги и логистично обезпечаване на руската армия, въпреки че под ръководството на Сергей Шойгу в нея неминуемо са настъпили корекции.

В почти пълното отсъствие на амфибийно-десантни и транспортни кораби в руския флот се оказа, че създаденото дружество извършва доставките за Сирия основно с четири кораба, носещи имената “Спарта” 1 до 4 – малки и евтини контейнеровози, които изобщо не са строени по военни спецификации и са изцяло цивилни плавателни съдове, придобити на свободния пазар.

Любопитен факт е, че Оборонлогистика извършва не само морски превози, а нейната инфраструктура и логистична база може да се наема и от частни компании, което показва завидна степен на гъвкавост и прагматизъм. Нещо, което само частично бях загатнал като възможност в Годишникъ на Консерваторъ.

Второ, в резултат на операцията, руският военен флот не само подсигури пристанище Тартус като логистична база в Средиземно море, но и получи въздушен чадър и силов контингент благодарение на базата в Латакия. За всеки заинтересован  наблюдател е видно, че и двете вече могат да бъдат преместени от графа “с неясен статут” в “перманентни”.

Резултатът от това ще е подсилено и в средносрочен план по-стабилно и безпроблемно присъствие на съдове от руския флот в Средиземно море. Очаква се там да има поне две подводници проект 636.6 (NATO клас Kilo) на “временно” базиране, като не изключвам на по-късен етап към тях да се присъединят една-две ракетни корвети и няколко патрулни катера. Има индикации, че там може да бъде допълнително изградена и специализирана инфраструктура за обслужване на въоръжението и на самите съдове без необходимост те да се връщат обратно до пристанища в Черно Море или в Санкт Петербург за лека профилактика.

Чисто теоретично Турция би могла да попречи на свободното движение на руски кораби и подводници през Босфора на базата на клаузи от конвенцията от Монтрьо, тъй като тя ѝ дава такова право при съответното тълкуване. Ролята на руската дипломация като медиатор в сложната ситуация и наблюдаваното засилено сътрудничество между Анкара и Москва в последните месеци оставя подобни притеснения в сферата на хипотетичното. При всички положения работата на флота там ще остане рутинна, докато голямата тежест ще падне именно върху дипломатите и техните усилия да уравновесяват разнопосочните интереси на Иран, Израел, Турция и Саудитска Арабия.

На трето място мога да отбележа провеждането на периодични ракетни стрелби по цели на джихадистите както от корвети и фрегати, така и от подводници. Сред тях със сигурност най-знакови и изненадващи за масовата общественост бяха залповите пускове на крилати ракети “Калибър” от малките ракетни кораби/корвети клас “Буян-М”. От Каспийско море. Прелитайки над Иран и Ирак, преди да достигнат целите си. От военно-тактическа гледна точка те със сигурност са имали минимално отражение. Демонстративният им характер беше визитна картичка за новите възможности на флота и дългата ръка на Москва, както и намигване едновременно към NATO и потенциалните купувачи на експортните версии на ракетите.

Не мина и без гафове, неизненадващо с водещото участието на “Кузнецов”. През 2017 г. той се разходи до Средиземно море, а палубната му авиация извършваше въздушно прикритие и, както поясних в началото, крайно несвойствената за нея задача по въздушни удари срещу наземни цели. Възможна, но много далечна и спомагателна функция за базираните на “самолетоносача” самолети СУ-33 и МИГ-29. По един от двата самолета при различни обстоятелства цопна в морето в потвърждение на добре известния факт, че е просрочен както отлагания капитален ремонт на кораба, така и модернизацията на старите му самолети.

Въпреки тези неприятни инциденти флотът демонстрира добре координирани далечни плавания, пребазиране на кораби и най-важното – присъствие. Което почти винаги е необходимото и достатъчно условие, оправдаващо поглъщаните за това средства. Струпването на над десет кораба и подводници около август 2018 г. например явно беше достатъчно показно, изпълнявайки ролята на всеки флот да подсилва дипломатическата мимика с жестове.

(Не)нужният десант

Друго интересно (поне в Русия) следствие от интервенцията в Сирия беше оживление на дебата за предимно отсъстващите възможности на руския флот за извършване на амфибийни операции и поддръжката на експедиционни сили. И изобщо – за необходимостта от това.

Моментната ситуация по този параграф напълно съответства на наследената съветска доктрина, в която десантните кораби са само спомагателен елемент. Флотът има в инвентара си малък брой, стари и непретенциозни, кораби клас “Ропуча” и “Алигатор”, които могат да транспортират скромен брой танкове, бронетранспортьори, морски пехотинци и друг вид техника. Те са пръснати между почти всички възможни под-флотилии – черноморска, балтийска, северна, тихоокеанска.

Това допълнително изтъняване на състава ги оставя с изцяло спомагателни задачи, като в последно време тези от северния флот активно участват в превоза на строително оборудване и други товари към новите арктически бази, на които ще обърнем внимание в друга статия. На въоръжение има и два по-малки и значително по-нови класа десантни кораби (“Серна” и “Дюйгон”), също в бутикови серии. Те са доста по-пъргави, но могат да носят малък тонаж, което им отрежда спомагателно-тактическа роля в региона им на базиране, както и възможност да доставят техника на неподготвени крайбрежия при бедствия или аварии.


Едва през 2018 г. първият образец от новия и значително по-голям клас от проект 11711 Иван Грен постъпи на въоръжение. Нов е относително понятие, тъй като той близо десетилетие остана недостроен и подритван по доковете, понеже пречи. Очаква се първият сериен след него – “Петър Моргунов”, да бъде довършен и да премине изпитания през 2019 г. Съдейки по изказвания в пресата той ще бъде и последен, допълнително подчертавайки слабия интерес към големи десантни кораби в адмиралтейството. Съветското наследство в късите серии продължава. Хората с необосновани очаквания за руски десант в Бургас могат да си отдъхнат.

Тук отново за кратко ще спомена ерата “Сердюков” и спряната процедура за продажба на два или четири френски плаващи амфибийни дока с хеликоптерни палуби клас “Мистрал”. Сердюков беше интересен военен министър, склонен да купи каквото е сметнато за необходимо от други държави ако в Русия няма готовност за производството му или нужните количества не оправдават разходите за производството. Политика, която имаше колкото привърженици, толкова и опоненти, но в общ план беше икономически правилна и отваряща широко вратата за сътрудничество.

Въпреки събитията във и около Украйна французите бяха готови да уважат вече подписаната сделка, но все пак се огънаха под силен американски натиск и два строени за Русия кораба накрая се озоваха на служба в Египет. Спорно е доколко те са потребни както на руския, така и на египетския флот и доколко щяха да влязат в работа, ако бяха на въоръжение по време на кампанията в Сирия. Вероятно не много. Ролята им щеше да се сведе до това да пренасят някакво количество техника и персонал, улеснявайки частично задачата на транспортната авиация, и в останалото време да красят пейзажа, осигурявайки допълнителен команден пост и медицински център.

След като сделката пропадна в последните няколко години в Русия се заговори за техен собствен проект за такъв клас под работното заглавие “Лавина”. Той е предназначен за транспорт и амфибиен десант по подобие на “Мистрал” или американските LHD (Landing Helicopter Dock) “Wasp” и “America”, като последните са почти четири пъти по-големи от предложения руски проект. Той не е финализиран, а дали и кога ще има първа бройка остава неясно. Нереалистично е да се очаква постъпване на въоръжение преди 2025-26 г, при това в много оптимистична прогноза, най-малкото защото водещите корабостроителници, които могат да го поемат, са заети.

Има вероятност проектът просто да бъде прекратен поради липса на средства или интерес отвъд концептуалната работа по него. Важно е да отбележим, че Русия, за разлика от САЩ, няма нужда от голям брой такива кораби за транспорт и поддръжка на амфибийни операции през два океана. Или, евентуално, какъвто и да е брой. Ако този проект все пак се реализира, то той ще е сравнително малък като тонаж, вероятно с добавени функции като ограничена противовъздушна отбрана на средни и къси дистанции и интегриран команден център. Все пак на предложения проект има дори артилерийска установка. Как иначе, сложете още.

Друг възможен сценарий е той да бъде изменен към по-голям тонаж, като на по-късен етап (в корабостроителната програма след 2030 г.) да се използват агрегати, модули и вече проверени системи от него в строежа на “джобни” самолетоносачи с малко пилотируема авиация, много ракети и дронни ескадрили. Това обаче е в бъдещето. Поне до края на следващото десетилетие е ненужно да се затаява дъх в очакване на крупни руски амфибийни операции.

Далечните плавания, големите кораби и суперменът Сергей Горшков

В същия период, очертан от държавната програма за превъоръжаване до 2027 г. (GPV 2027) не се предвижда строеж на големи надводни кораби. Предложеният разрушител проект 23560 “Шквал/Лидер” в модифициран вариант вероятно ще влезе в следващия корабостроителен цикъл след 2028-2030 г, оставайки по чертожните дъски и софтуери. В случая с него руското командване отново проявява прагматичност, планира консервативно и не се пуска по съветската пързалка да строи големи и скъпи кораби, за които няма технологична и/или финансова възможност, а може би и нужда. Той трябва да е с водоизместимост над 10 000 тона и да носи като основно въоръжение новите хиперзвукови ракети 3M22 “Циркон” и противовъздушен комплекс С-500 “Прометей”, на който се възлагат задачи за прехват на хиперзвукови цели. И двете системи все още са в разработка, което прави решението за отлагането доста логично. Остава ни да се надяваме, че по въпроса с хиперзвуковото въоръжение, както и по други теми, ще бъдат подписани нови международни договори в идните няколко години и този клас кораби ще стане ненужен.

Това ще остави руския флот с настоящия контингент от 10-12 разрушителя клас “Удалой” и “Съвременни”, строени през 80-те и 90-те. Тяхната модернизация не изглежда практична и е малко вероятна. Те ще изкарат оставащите им години служба и до 2027 г. едва ли ще има останали на въоръжение над 5-6 от тях. За сравнение от 1988 г. до наши дни от американския клас разрушители Arleigh Burke са произведени над 60. Незадоволителните резултати и абсурдната цена на планирата за програма-наследник DDG-1000 “Zumwalt” доведоха до нейното прекратяване, както и до възобновяване на строежа на “Arleigh Burke” кораби в осъвременен вариант като добавка към вече наличните няколко под-типа. Колко пък да са се затопляли отношенията след края на Студената война?

В тонаж над 10 000 тона цифрите съвсем падат, оставяйки на въоръжение три кораба клас “Слава” и два “Киров”. Малко неща са по-впечатляващи при влизане за гостуване в пристанище от споменатите вече атомни крайцери “Киров”. В отсъствието на ясни планове за заместници и след като приключат модернизациите им “Адмирал Нахимов” и “Петър Велики” ще останат най-въоръжените, опасни и пътешестващи на дипломатически мисии и учения кораби. Дали другите два налични кораба от техния клас също ще бъдат изкорубени и цялостно преоборудвани е въпрос, на който едва ли и в Русия в момента имат отговор. Когато “Нахимов” слезе отново на вода това ще е интересна история с продължение. Или пък не. При всички положения видимите далечни океански плавания на руския флот се очаква да намалеят, изключвайки невидимите такива на стратегическите подводници.

Това ни води до фрегатите от проект 22350 “Адмирал Горшков”. Те ще са основните кораби с по-голяма водоизместимост (5-8000 тона), които ще се строят до 2027 г. Класът носи името на един от най-влиятелните адмирали в СССР. Първият кораб е започнат още през 2006/7 г, но… Традиционното стартиране на строителство преди да са готови всички системи и оръжия удари силно и него, както и вече споменатите други проблеми. Въпреки всички премеждия първият кораб най-накрая влезе на въоръжение през 2018 г, въоръжен с 16 ракетни шахти за “Калибър” и “Оникс”, 32 шахти за новото поколение ПВО (което е хубаво, но не беше готово), 2 установки за ПВО на къси дистанции, торпедни апарати и др.

Вторият кораб, “Адмирал Касатонов”, е във финални изпитания. Поради забавянето на проекта най-вероятно ще бъдат довършени още 2-3 в този вид, а следващите след 2020 г. ще се строят по нов и ревизиран проект 22350М, в момента известен като “Супер-Горшков“. Работен макет показва удължен корпус, цяла нова секция с ракетни шахти и прогнозно “наедряване” с около 3000 тона. В периода до 2027 г. това ще бъде основният надводен кораб, който ще замества остарелите фрегати и разрушители, включително за далечни плавания. По мое мнение на руския флот му трябват минимум 20 броя, ако не и 25, но преди 2027 г. от настоящия + модернизиран проект е малко вероятно да са готови повече от 10-12.

Ядрото на флота

Традиционно най-важният компонент остават подводниците и в частност – носителите на стратегически ядрени ракети като основно средство за втори удар. Те ще продължат да бъдат приоритетни дори ако действащият в момента договор START изтече и не бъде подновен или ревизиран.

Най-големите усилия и средства отиват за въвеждането в експлоатация на нови подводници – стратегически атомни ракетоносци клас “Борей II” (проект 955А) и многоцелеви атомни подводници клас “Ясен” (проект 885М). В следващите 6 години при запазване на строителните темпове се очаква и от двата типа да постъпва на въоръжение средно по една подводница на година.

Ако бъдат поръчани допълнителни лодки “Ясен” (което е логично и очаквано) и от двете серии до 2027 г. ще има по над 10 броя, което не изглежда достатъчно за нормално патрулиране + готовност в пристанище + време за профилактика и обслужване.

На помощ идват старите, но модернизираните “Delta-IV“, които носят междуконтинентални ракети “Синева” и ще служат поне още 10 години, както и минаващи поетапни модернизации многоцелеви и ракетни подводници от класовете 971 “Щука-Б” (NATO Akula) и 949A “Антей” (NATO Oscar II). По-старите, но по-малки и подли 945A (Sierra II) също ще минат модернизация. От тях има само 4, но техните корпуси са титаниеви и вероятно могат да ме надживеят.

След 2027 г. вероятно ще е готов проект за нови атомни подводници от пето поколение, които на този етап е трудно да се прогнозират. Развитието на подводниците подсказва, че там може да има само един клас, носещ междуконтинентални ракети или контейнери с други ракети в същия обем с модулна конструкция. Сериозният руски интерес към автономни подводни апарати може да прерастне и в подводници-носители за по-голям брой апарати, управлявани от тях за офанзивни и дефанзивни цели. Това ще стане ясно на доста по-късен етап, a такива съдове няма да постъпят на въоръжение преди средата на третото десетилетие на този век.

Интригуващи неща се случват и при дизел-екетрическите подводници. За последните пет години останалият със само една такава черноморски флот беше допълнен с шест чисто нови “Варшаваянка” (636.3), което свидетелства за драстично подобрение в сроковете за строителство, изпитания и доставка. Те са дизел-електрически и могат да носят крилати ракети, торпеда и мини. Явяват се подобрена версия на старите клас 877 “Палтус” (NATO – Kilo), намиращи се на въоръжение в останалите руски флотилии.

Въпреки че са малко по-стари, Кило-тата продължават да са особено опасни и способни. На тяхна смяна в следващите 10 години за останалите флотилии се очаква да постъпят поне 10 броя от новия проект 677 “Лада”, които освен по-безшумни са и с осезаемо намален екипаж като резултат от сериозна автоматизация. В момента една от тях е вече приета, а друга е в изпитания. Съществува и вероятност проектът да бъде прекратен по средата на серията ако междувременно бъде финализирана работата по първата подводница от пето поколение “Калина” в същия клас. Липсата на нова официална информация подсказва, че проектът е отложен за пореден редизайн и добавяне на ново въоръжение или поради спънки в новата система за задвижване. При всички положения занимаващите се с подводници корабостроителници ще бъдат доста заети.

Следващото десетилетие

Всички признаци сочат края на свиването на руския флот. Действително дори в момента на въоръжение има кораби, катери и подводници, чийто експлоатационен ресурс е към своя край или са откровено безсмислени и/или морално остарели. Въпреки споделената от военните по света привързаност към стара ръжда в Русия свалянето от въоръжение на древни гемии и изпращането им за скрап ще продължи. Поне това е очакването ако може да се съди по цялостно прагматичния подход и продължаващите усилия за обновяване на корабостроителниците. Производството на нови кораби и подводници вече успява да догони темпото, с което стари образци се свалят от въоръжение. Картината, макар и още малко мътна, показва че руският флот изплува.

Цялостно за следващия програмен период до 2027 г. се очаква флотът да получи по-малко финансиране спрямо предходната програма. Налице е политическо желание военните разходи да се намалят до 4% от БВП и дори по-малко през следващите 4-5 години при нисък икономически растеж. Дали това ще е възможно в значителна степен зависи и от външни фактори.

Допълнителни средства за флота ще има индиректно, тъй като се очаква целевите инвестиции в подобряване на индустриалната и обслужваща брегова инфраструктура да продължат. Това се отнася и за останалите родове войски, тъй като през последното десетилетие в Русия най-после проумяха, че не може само да се строи, а трябва и много сериозно и внимателно да се поддържа, ремонтира и осигурява.

Друг позитив в тази насока е професионализация на флота и минималната численост на наборни военнослужещи ако изключим бреговите инсталации и други логистични обекти, както и морската пехота.

Руският флот запазва най-важните си способности – нанасяне на неприемливи щети с ядрени удари, както и критични поражения в театър на военни действия с тактически ядрени заряди. Способности, които руския флот дори в най-лошите си години никога не е губил и продължават да изразяват изконната руска доктрина за ядрено сдържане като гаранция за териториалния суверенитет на Руската Федерация.

През следващото десетилетие флотът ще получи неоптимален, но достатъчен обем нови кораби от лек и среден клас. През последните 4-5 години се наблюдава и увеличение в броя на новите дизайни и постъпващите на служба спомагателни кораби. Реалистично е тази тенденция да се запази, заменяйки стари буксири, танкери, хидрографски и разузнавателни кораби и др.

Сравнително новата роля за стратегическо “страхуване” с конвенционални средства ще бъде сред основните направления и ще има все по-голяма тежест и възможности. Това е напълно очевидно от строителните програми, които е възможно да бъдат ускорени благодарение на реформите в корабостроителния сектор. В сравнение с американския флот общия залпов потенциал за ракетни пускове ще остане нисък, но достатъчен в комбинация с други системи и географските дадености.

С оглед на излизането на САЩ, както и на Русия, от договора за ликвидиране на ракетите с малък и среден обсег (INF Treaty), за нарастващият брой корвети и недостатъчният брой фрегати се отваря възможност да бъдат практически на 100% заредени с противокорабни ракети. Това може да стане след 2021 г, когато се очаква да има достатъчен брой наземни пускови установки за крилати ракети, позволяващи въпросното конвенционално “страхуване” на огромни разстояния да се поеме от ракетни войски. Това ще е значителен плюс за флота, който ще запази тази възможност, но може да усили ударния си потенциал против надводни кораби и по-добре да изпълнява задачи по “ограничаване на достъп” до важни стратегически зони.

В САЩ видимо забравиха, че въпреки наличието на само един самолетоносач Русия чисто географски е най-големият такъв в света. Възможността за наземно базиране на ракети за борба с кораби или удари по наземни цели значително улеснява флота – както финансово, така и оперативно, и позволява увеличаване на отбранителния потенциал с много по-малък брой съдове.

А “Кузнецов“? Е, неговият ремонт ще се забави. Вероятно с около година след като се вземе решение дали да бъде прехвърлен към друг плаващ док или по-вероятно – директно изваден “на сухо” в изкуствен крайбрежен басейн, вероятно около Северодвинск. Въпреки активният строеж и разширяване на две чисто нови корабостроителници – в далечния север и изток, възможностите за строеж на нов клас самолетоносачи в Русия на този етап остават изцяло в сферата на хипотетичните разработки. Както вече отбелязахме това не е особено важно. А може би и напълно ненужно.

Руският флот изплува. По-бавно, отколкото биха искали в адмиралтейството в Санкт Петербург. Но достатъчно бързо, за да предостави адекватни отбранителни възможности. Подценяването им би било фатална грешка.