Русия е в настъпление след 2014 г. Подтикната от агресивните действия на Запада в Украйна (според нейните разбирания), тя започна контранастъпление – политическо и военно. Анексирането на Крим, поддръжката на сепаратистите в Украйна, а в последствие и намесата в Сирия са част от тази офанзива.
Грешките на Запада и най-вече на САЩ позволиха Русия без много усилия да заеме добри позиции. Неподготвеността на САЩ да предвидят руските действия в Крим и Източна Украйна доведоха до подценяване на заплахата , която Русия несъмнено представлява. Независимо от събитията през 2004г , когато русофилските елементи в Украйна заговарят за сепаратизъм[1] и през 2008 г, когато на среща с представители на НАТО Путин заявява, че “ако Украйна влезе в НАТО, ще влезе без Крим и източната си част”[2] американската политика не бе подготвена за руските действия.
Това недооценяване на руската заплаха и неуспехите в стабилизирането на Украйна през първите месеци след Майдана позволиха на сепаратистите , финансирани от близките до Кремъл и Янукович олигарси, да оцелеят за няколко месеца, въпреки липсата на поддръжка от страна на Русия(до 07 – 08. 2014). Тези пропуски на САЩ и правителството в Киев позволиха на Русия да заеме добри позиции в Украйна, от които не е отстъпила и до днес.
Неуспехите в свалянето на режима на Асад и започналата гражданска война в Сирия дълго време оставаха без пряка намеса на Русия, но влошаването на положението на съюзника им не им остави избор и ги въвлече в конфликта. Слабостта на опозицията в Сирия и нерешителността на американската администрация, донякъде скована от наближаващите избори, позволиха на руснаците да укрепят режима на Асад и да засилят позициите си в Близкия изток.
Тези две грешки на Запада позволиха на Русия да заеме силни позиции, от които трудно ще бъде изтикана.
Като допълнение четирите големи в Запада – САЩ, Обединеното Кралство, Франция и Германия претърпява период на микрокриза в годините от 2015 до 2018. Вътрешните им проблеми и изборите, които се състояха в този период усложниха неимоверно ответните действия на Запада и позволиха тази консолидация на руското влияние да стане.
1) В САЩ кризата започна през 2014 г, когато доверието в институциите удариха най – ниското си ниво за последното десетилетие[3].
Американците бяха дълбоко разделени по широк кръг от социални, икономически и политически въпроси. Президентските избори го показаха, а разделението на обществото далеч не изчезна след тях – обвиненията за измами в изборите, обвиненията за връзки между кампанията на Тръмп и Кремъл, както и изострящите се разделения по въпроси като нелегалната емиграция, оръжията, данъците и немалко други показаха, че обществото е далеч от обединяването си. Въпреки това положението започва да се успокоява, а напрежението да се нормализира съсредоточавайки се в конкретни проблеми, а не противопоставяне на президенството на Тръмп изобщо, както се виждаше от лозунгите на протестите “Not my president”.
2) Във Великобритания дебатът за членството в ЕС, воден над 40 години бе разделил обществото буквално на две фракции – всяка, от които крайно нетолерантна и скептична към позициите на другата. Победата на привържениците на напускането не доведе до приемане на поражението, а до опити то да се ревизира, което показа, че демократичната легитимност се оспорва на базата на идеологическа принадлежност. Изтъкваните аргументи за възрастта на гласувалите, за местоживеенето им и прочие показаха сериозните предразсъдъци , които властват в обществото на Острова. Отделно желанието на Шотландия да се отцепи засили вътрешните проблеми и добави още един от тях пред правителството на Мей , която не спечели, а наследи властта, а в последствие загуби част от позиции си на изборите, които тя проведе точно с цел да подобри положението си при преговорите с ЕС. По – слабото коалиционно правителство, което бе сформирано срещна съпротива от ЕС по въпросите с напускането на Съюза, а останалите проблеми , сред които и терористичните актове запазиха остротата на вътрешното противопоставяне. Макар и проблемите да продължават все пак правителството малко или много успя да стабилизира положението си.
3) Във Франция също бе воден исторически дебат – за членството в ЕС. А първият тур на изборите показа сериозното разделение в страната. Четирима кандидати получиха съвсем близки резултати, а имайки в предвид големите различия между тях – крайнодясна, консерватор, социалист и центрист – трябва да отчетем, че в обществото изцяло липсва консенсус. Изборът на Макрон постепенно успокои духовете, но опитите му за провеждане на реформи срещаха и продължават да срещат ожесточена съпротива от синдикатите, а популярността му след изборите падна значително.
4) В Германия си проличаха пагубните последици от Бежанската криза, която раздели общество и политическия елит. Изборите през изминалата есен показаха това разделение, което доведе до засилване на Алтернатива за Германия, която спечели близо 15% от местата в Бундестага и с това се превърна в третата най – голяма партия в страната. ХДС/ХСС и СДП претърпяха сериозно поражение, губейки по 20% от гласовете си, макар и да запазиха мнозинството си. Новата власт, макар и основаваща се на мнозинство в законодателното събрание тепърва трябва да решава сериозни проблеми, от които ще зависи оцеляването на двете най – големи партии. Въпреки това след сформирането на ново правителство вътрешните проблеми са до известна степен смекчени от вече стабилното управление.
Всички тези проблеми парализираха действията на Запада в продължение на 3 – 4 години.
По ред причини правителствата действаха прекалено предпазливо и нерешително и Русия използва това особено умело, за да засили позициите си и да увеличи влиянието си. Микрокризата на Запада обаче е преодоляна и това тепърва ще дава резултати.
Случаят “Скрипал”, в който бе направен опит за покушение срещу бивш руски агент и дъщеря му в английското градче Солсбъри, доведе до остри реакции от страна на Запада. На пръв поглед случаят не би трябвало да предизвика особени реакции, а просто да повдигне въпроси. Към този момент няма никакви доказателства за действия от страна на Кремъл. Със сигурност използването на невропаралитичния газ “Новичок” насочва вниманието ни към Русия. Обикновено подобни разследвания продължават с години(случаят с Литвиненко продължава над 11 години и до днес не е приключен), но въпреки това Великобритания и западните страни (с малки изключения) излязоха с единна позиция, в която осъждат действията и гонят руски дипломати. Към този момент са се включили САЩ, Канада и над 20 страни в ЕС (вече най – вероятно са повече). Какво се опитва да покаже западния свят чрез тази необоснована от юридическа гледна точка акция?
Най – просто казано, Западът е обединен.
Да, със сигурност има сериозни вътрешни проблеми. Въпроси като сигурността на Европа, търговските конфликти между САЩ и ЕС, Брекзит, идейните сблъсъци около Бежанската криза, разделението Изток – Запад в ЕС, разделението Север – Юг и т. н. Въпреки това Запада показва, че ще бъде единен срещу външните заплахи и проблеми. Дали в действителност това ще се случи е друг въпрос, който също се нуждае от разглеждане.
След настаняването на Тръмп в Белия дом видяхме по – ясна и по – категорична външна политика срещу Русия, Китай, КНДР и Иран.
Решителността на президентската администрация очевидно бе голяма, но въпреки това тя се смяташе за недостатъчна от президента, което доведе смените на държавния секретар Рекс Тилерсън и съветника по националната сигурност ген. Мак Мастър – съответно с Майк Помпео и Джон Болтън и двамата доста крайни във възгледите си относно външната политика. Слабата и нерешителна политика на Обама позволи на руснаците да заемат добри позиции, от които днешната администрация се опитва да ги избута, което налага по – конфронтационна политика от страна на Вашингтон. Днешната линия на поведение е заявка, която не бива да се пренебрегва и която ясно показва, че САЩ нямат намерение да оставят Путин да спечели този сблъсък и че са готови на повече рискове, за да постигнат това. Предстои да видим дали това ще доведе до полезни на САЩ резултати или ще се превърне в поредната безсмислена конфронтация.
Великобритания не показва знаци, че ще изостави най – важният си съюзник – САЩ
(както тереза Мей ги нарече преди няколко месеца). Напротив, след напускането на ЕС, Обединеното кралство ще стане много по-зависимо от поддръжката на САЩ, както във стратегическо отношение, така и в икономическо. Дългата традиция на ОК да се държи близо до САЩ във външната политика ще бъде наложена от обстоятелствата, в които страната се постави през 2016 г. и това ще превърне в ОК в следващ безусловно американската политика съюзник, което значи, че Острова ще подкрепи по – твърдата политика на САЩ спрямо Русия и ще спомага за разширяването на подкрепата за тази политика.
Франция винаги е била по – независима от САЩ и от тандема ОК – САЩ като цяло, което преди няколко десетилетия доведе до напускане на НАТО, а след 1989 и до сериозен антиамериканизъм. По ред причини Франция през последния век и половина е смятала Германия за много по – голяма заплаха за сигурността от Русия, която е отдалечена и никога не е била особено враждебна към Франция. По-национално ориентираната френска политика и като цяло по-националистическата линия на Макрон ще доведат до доста независима и максимизираща ползите от положението на страната политика. Значителната роля, която Франция има в ЕС е важна за трите “големи на Запад” – САЩ , ОК и Германия. САЩ се нуждае от френска подкрепа за налагане на политиката си и опазване на влиянието на НАТО в Европа. ОК се нуждае от Франция заради въпросите свързани с Брекзит и като цяло преговорите с ЕС, а Германия се стреми да работи с Франция за задълбочаване на европейската интеграция и за опазване на лидерските си позиции, които все по-често срещат съпротивата на източноевропейците. Това не значи, че Франция е напълно свободна в действията си тя също е обвързана най – вече от въпросите на евроинтеграцията и определени реформи в ЕС, за които ще се нуждае от германската подкрепа.
Германия традиционно поддържа добри отношения с Русия и се стреми към по – умерени отношения, защото конфронтацията с източноевропейската страна създава много проблеми на Германия – тласка източноевропейците към НАТО и САЩ, затруднява търговията и създава опасности от задълбочаване на конфликтите в близост до Германия, а освен всичко това и Германия се нуждае от руските енергийни суровини, за което тя вече 10 години е в конфликт с балтийските страни и Полша. Правейки всичко възможно да избягва конфликтите тя често действа меко спрямо Русия. Това се видя при въпросите за интеграцията на Грузия в НАТО през 2008 г, когато тя се противопостави с твърдението, че вкарването на страна, която в е конфликт с Русия може да усложни положението на НАТО, а през 2015 се опита да преговаря с цел договаряне с Русия, което се доведе до Минските споразумения(далеч от успешни). Тази линия на поведение я прави една от най – слабите брънки във веригата на НАТО. Можем да заключим, че Германия ще поддържа умерена линия , в която подкрепя натовската политика , но и не влиза в конфронтация с Русия. Видяхме , че “Северен поток” бе одобрен , което ясно показва, че Германия няма да жертва интересите си в една конфронтация, за която не смята, че ще бъде в нейна полза, но същевременно като условие към реализирането му бе поставено ясното определяне на ролята на украинския транзит на газ[4].
В последните дни станахме свидетели на първите действия на тази коалиция.
Може да се каже, че те следват особено точно предписанията на историческото поведение на съответните страни. САЩ, начело с ястреб в политиката, като какъвто все по-ясно се откроява Тръмп.
Агресивната му реторика, по-решителните действия и новите му назначения ясно показват, че САЩ влизат в традиционната си роля на лидер на Запада. Великобритания по стара, около 6 годишна, традиция играят ролята на верен съюзник , който винаги подкрепя САЩ с цел да има думата при вземането на решения. Франция, както показа през цялата Студена война ще води по – свободна и независима политика, фокусирана върху националния интерес и затова почти сигурно ще подкрепя американската политика, което подобно на Великобритания ще и позволи да има думата при вземането на по – нататъшни решения , а и ще заиграе по-голяма роля в Близкия изток като цяло. Германия, запазвайки традицията си на неагресивно и умерено поведени , ще бъде най – предпазлива – няма да участва във военни действия, но ще ги подкрепя и вероятно ще избягва конфронтациите с Русия.
Какво следва?
Мнозина изказаха опасения за разрастване на кризата в Сирия, удължаване на войната и създаването на множество много проблеми – опасност от ескалация в следствие на по-откритото противопоставяне между САЩ и Русия и вероятно са прави. Случващото се обаче не бива да ни изненадва.
В САЩ отдавна е залегнало мнението, че Асад не може да остане на власт и че трябва да е работи за свалянето му.
Доколко оценките на нуждата от подобни действия са рационални и разумни е отделен въпрос. Важен е фактът, че такова решение има и ще се работи все по-усърдно за неговата реализация. Русия ще бъде поставяне в все по-лошо положение – разширяването на сферата и на влияние и завръщането и в регион като Близкия изток, вече близо 40 години доминиран от САЩ, със сигурност е опасност за влиянието на последните. Санкциите, свалянето на цените на петрола и военния натиск целят отслабването и изгонването и от Близкия изток или поне сериозно съкращаване на влиянието и там. Правителството на Асад е основния проводник на това влияние и на евентуално сваляне на последния се гледа като на възможност за удар по Русия.
Остава един много важен въпрос:
“Дали свалянето на Асад ще доведе до отслабване на позициите на Русия и вероятно изгонване на последната от Близкия изток?”.
Абстрахирайки се от моралната страна на въпроса трябва да се запитаме каква ще е цената на свалянето на Асад и дали продължаването на войната няма да доведе до разширяване на конфликта, а с това и отваряне на нови конфликти, които да отслабват позициите на САЩ в региона и да отварят възможности за навлизането на нови чужди влияния.
Моето мнение е, че продължаването на войната с цел свалянето на Асад и отслабването на руското влияние сигурно ще доведе до удължаване на войната с няколко години, през които може да възникнат нови конфликти и борби, може да се стигне до разширяване на военната зона.
Всичко това със сигурност ще отвори вакуум, подобен на този, който Русия използва за да навлезе в Сирия през 2015 г. и да увеличи влиянието си значително на не особено висока цена. Подобно разрастване на войната може да доведе до по – сериозно ангажиране на Китай в региона(Китай заедно с Иран вече заяви, че е против ударите по режима на Асад[5]) , имайки в предвид китайските интереси:енергийни суровини, особено близките отношения с Иран и донякъде противопоставянето между Китай и САЩ, което вероятно ще придобива по-значими форми.
Важно е да обърнем внимание, че едно “настаняване” на Китай в Близкия изток може да навреди много повече на САЩ от руското. Русия навлезе бидейки икономическо джудже със свиваща се икономика и водещо война в Украйна. Китай, от друга страна, не е икономическо джудже, не е и с едва кретаща и крепяща се на износа на енергийни суровини икономика, не е ангажиран във войни, а и притежава значително по-голям военен бюджет от Русия*. Така, че САЩ определено трябва да вземат в предвид и подобна опасност.
Пренребрегването и може да доведе до много сериозни последствия за американското влияние в Близкия изток, а и в световен мащаб.
*Военната мощ на Русия няма потенциал да нараства заради ограничените финансови и технологични ресурси докато китайската тепърва ще увеличава размерите си. Руския военен бюджет за 2016 е 69 , 2 млрд долара , а това е равносилно на около 5% от БВП на страната[6] и трябва да се оччете , че през последните години той е намален с около 20% заради икономическите проблеми на страната. Китайския за 2016 е 225 млрд долара и е важно да се отчете , че е нараствал през всяка година след 1996(вероятно и от по – рано)[7] и съставя едва около 2% от БВП на КНР , което значи , че при нужда Китай има възможност да го увеличи значително(американския военен бюджет е равен на около 3% от БВП на САЩ).
[1] В края на 11.2004 представители на 15 области започват да се подготвят за сепаратизъм.На 28.11 в Северодонецк се провежда “конгрес на депутатите от всички нива”,на който се издига идеята за създаване на “Югоизточна федерална държава” със столица Харков.В Москва нямат ясни позиции и представителя им на конгреса-Юрий Лужков не дава ясен отговор.
[2] М.Зигар “Владимир Путин-неизбежните войни” стр.246
[3] https://fivethirtyeight.com/features/from-where-i-sit-the-trump-era-began-in-2014/
[7] https://www.statista.com/statistics/267035/china-military-spending/
