В началото на седмицата френският президент произнесе 20-минутна прочувствена реч пред Европейския парламент. В нея обаче не засегна ракетните удари в Сирия и с право – такива режисирани, чиновнически акции не съдържат никакъв драматизъм и слабо интересуват жадното за сензации обществено мнение. Вместо за Близкия изток, Макрон предпочете да говори за бъдещето на Европа и за евроизборите през 2019, на които се очаква той да вкара доста депутати от новата си партия.
Миналата седмица по повод изборите в Унгария казах, че Орбан е много по интересен за медиите от Макрон, защото олицетворява нещо ново, а не се опитва да реанимира поизхабени доктрини. И ето, сякаш в опит да ме опровергае, само няколко дни по-късно французинът нахлу в новините. Нахлу, за да каже, че „гражданите искат нов европейски проект“ и че „Европа трябва да защити своя модел на либерална демокрация пред авторитарните режими по света и пред „нелибералните демокрации“ в Европейския съюз“.
За всичко е прав. Гражданите наистина искат нов европейски проект и очевидно вече са запретнали ръкави да го изпълняват – това сочат резултатите от всички избори през последните години, включително и онези, които леко на майтап спечели Макрон.
Прав е също, че Европа наистина трябва да защити своя модел на либерална демокрация. Тя наистина трябва да бъде свят на законността, на върховенството на правото, на честните и свободни търговски отношения, на почтената конкуренция между интелигентни, предприемчиви и морални индивиди, на гарантираните неотменими човешки права и на свободата, най-вече на свободата на мисълта и словото. Всичко това е извън всякакво съмнение. Но както и друг път сме си говорили, проблемът на либералната демокрация е, че тя се е превърнала в нещо съвсем различно, което вече няма почни нищо общо с името, което носи.
За да подсили ефекта на думите си, Макрон заговори за „гражданска война в Европа“, война, в която расте подкрепата за „нелибералните демокрации“, „авторитарните демокрации“ (разбирай Полша и Унгария). Започна да призовава за завръщане към корените на демокрацията, към „преоткриване на демокрацията“ – толкова е революционен и иновативен пред европейските депутати! А всъщност демокрацията си е там и никъде не е ходила. Показват го резултатите от всички избори в европейските държави. Това че по някои въпроси мнението на демоса се е променило, не означава, че демокрацията си е отишла. Който твърди това, значи признава, че е демократ, само докато на него му отърва, народът е суверен, само докато гласува за него, но ако гласува за другиго, то демокрацията си е отишла и е дошъл авторитаризмът.
Как вижда Макрон спасяването на либерализма и светлото бъдеще на Европа?
Иска бързо завършване на банковия съюз. Това е система за банков надзор, която работи на базата на действащи в целия ЕС правила. Целта ѝ е да гарантира стабилността на банките и способността им да устояват на евентуални бъдещи финансови кризи. Ще ми се да напомня, че в Съединените щати именно Фани Мей и Фреди Мак с желанието си да гарантират сигурността на частните банки докараха ипотечния балон и последвалата го световна финансова и икономическа криза. В Европа може и да не стигнем чак до такива извращения, но самата мисъл за централизация и административна регулация е всичко друго, но не и либерална. N’est-ce pas, monsieur Macron?
Франция била готова да увеличи вноската си в бюджета на Европейския съюз, за да се омекотят сътресенията от Brexit. Наистина благородно. Но който дава, също така и иска нещо. Да видим:
Цифровата икономика и общата отбрана да станат приоритет за сметка на кохезията и селското стопанство. Тоест, парите да се връщат у тези, които ги дават и да не остават у онези, бедните. В подкрепа именно на тази своя политика Макрон се обяви остро и против присъединяването на страни от Западните Балкани – не че не ги искаме, не! Напротив, много даже ги искаме, ама някой друг път… Хем либерално, хем демократично!
Да се въведе нов общоевропейски въглероден данък. На пръв поглед всяка грижа за Майката Природа е умиляваща и на крилете на това умиление тарикатите направиха много пари. Ама наистина много. Но пък дали Макрон не е тъй загрижен за въглеродните емисии, просто защото политиката на Франция е да развива ядрена енергетика (забележете: ядрена, а не перки и фотоволтаици) и защото там е приет закон, според който до 5 години ще бъдат закрити всички ТЕЦ-ове на въглища? Ех, че хубаво ще бъде, когато Франция вече няма да има ТЕЦ-ове на въглища, всички останали да плащат „общоевропейски въглероден данък“!
Да се въведе данък върху приходите на цифровите компании. Това по принцип е съвсем справедливо, особено когато става дума за Гугъл и Фейсбук, но знаем ли още колко, какви и кои фирми попадат в определението „цифрови компании“? Пък и ако ресурсите и персоналът на тези компании са базирани в други държави, то дължат ли някому данък, само защото гражданин на съответната територия се е възползвал от услугите им? Ако си внеса „Мерцедес“ от Германия, то „Мерцедес“ дължи ли данък печалба на България за тая работа? Но както и да е! В момента не си говорим нито за финанси, нито за справедливост. Говорим си за „защита на либералната демокрация“. А дори и най-либерално настроеният либерал ще ви каже, че прекомерното облагане с данъци не е съвсем либерална работа. Особено когато новите данъци се налагат, за да бъдат използвани като инструмент в иначе гордата и свободна пазарна конкуренция. N’est-ce pas, monsieur Macron?
Очевидно речта на френския президент не беше за спасяване на либералната демокрация, а на нещо друго, което настоява да го познаваме под нейното име. Не беше толкова и за бъдещето на Европа, а по-специално за бъдещето на Макрон в нея, особено след изборите догодина. Знаем, че той се надява на силно влияние в Европарламента, особено след отпадането на британските лейбъристи и невижданото отстъпление на европейските социалисти.
От една страна Макрон вижда, че Европа се задъхва. Вижда, че след години натрупване на деформации, мигрантската криза отприщи процеси на нормализация, които всички òправни политици се опитват да оглавят. Вижда, че популярност днес може да се печели само с увлекателен разказ за ново европейско бъдеще.
Но вижда също така, че политик като него, тъкмо овладял системата, тъкмо успял да се впише в сложната бюрократична властова йерархия, на прага на своя европейски триумф, не е редно, не е логично да се опълчва срещу системата, която е овладял.
Затова трябва да издигне плашило и плашилото е „национализмът“. Всъщност дори и много по-непроницателен от Макрон човек, ако се вгледа в случващото се, ще види, че наистина има подем на национализма, но това не е национализмът от началото на ХХ век, довел до световните войни. Това е един друг национализъм, европейски по същността си. Може би дори ще е по-правилно да го наречем „европейски патриотизъм“. В този национализъм, който така плаши Макрон и подобните нему, няма омраза към други европейски нации. Няма омраза към никого. Няма даже подозрителност. Новият европейски патриотизъм не иска нищо чуждо. Иска само възвръщане на изгубеното достойнство. Новият европейски патриот е горд, че е гражданин на Европа и не казва „аз съм нещо повече от теб, защото ти си белгиец, а пък аз съм унгарец, и ни най-малко не ме дразниш, понеже си румънец, а пък аз съм испанец“. Да – ще каже Макрон, – обаче новият европейски националист мрази мигрантите, мрази преселниците от Африка и Близкия изток. Нищо подобно. Никой никого не мрази. Да не желаеш някой да присъства в дома ти, да налага в него обичаите си, да ти рови нощем в хладилника и да намига на дъщеря ти – това все още не означава, че го мразиш. Европейските патриоти (гледам да не казвам националисти, защото „нация“ е друго, а пък Европа е родина на всички ни) просто искат да се спазват някакви правила и закони и всеки да ползва това, на което има право. И искат да бъдат уважавани, а не да се гледа на тях като на измет, която е готова да слугува на всеки, който ѝ дойде на прага.
Това, което европейските патриоти искат най-силно, е да се осмисли и ако трябва да се преосмисли системата на тези пусти „европейски ценности“, за да знаем кои сме, откъде идваме, какво сме постигнали, къде отиваме и какво ни предстои да постигаме. Никаква „гражданска война“ не е това, г-н Макрон. Просто като видим, че един майстор не може да ни оправи водопровода, махаме го и викаме друг. Нали вие, политиците сте това – служители на суверена, слуги на народа, избраници на гражданите? Никаква „гражданска война“ няма, защото никой не се е обявил против свободата и демокрацията – базисните „ценности“ на либерализма. Но мнозина не желаят свободата на словото да бъде заменена с нова цензура, мазно наречена „политкоректност“, а културната идентичност да бъде принесена в жертва на безформено чудовище, наречено „мултикуртурализъм“.
Говоренето за нов европейски проект, г-н Макрон, безспорно би било полезно за политическата ви популярност, но само ако някой му повярва. А да се повярва на „ново европейско бъдеще“ през реанимирането на доста компрометираната т.нар. „либерална демокрация“ става все по-трудно. Защото тя нито е либерална, нито е демокрация. Здравият разум не е против либерализма и демокрацията, а против онова, което се преструва на тях, за да мърка доволно в бюрократичното си благополучие. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
