Еволюция на идеите през биографията на един политик – Виктор Орбан

Някой беше упрекнал медиите, че не се били занимавали толкова с изборите във Франция, колкото с изборите в Унгария миналата неделя (изборите бяха на 8 април – бел. ред). Наистина ли не могат да си отговорят защо е така? Наистина ли не разбират защо изборите в Унгария бяха по-интересни от изборите във Франция? И на двете места не се случи нищо неочаквано, но докато Франция препотвърди либералния консенсус (много нашумял напоследък термин), то Унгария продължи да показва нещо съвсем различно, нещо, което става все по-актуално и, за голямо негово съжаление, все по-модерно – убеждението, че обществата могат да се организират и управляват и по друг начин, като на всичкото отгоре в много области този начин дава по-добри резултати от досегашния, приеман за съвършен и окончателен. Казвам „за съжаление“, защото всяко „модерно“ нещо е обречено на бърз залез и забрава – принципът на махалото.

Виктор Орбан е интересен политик, може би именно с това, че е политик, а не технократ; води политика, а не упражнява власт с рутина и компетентност според очакванията на „консенсуса“. Убеден либерал и антикомунист в края на 80-те и началото на 90-те години, днес той е емблема на новия консерватизъм (наричан понякога популистки), сякаш за да олицетвори и идейните метаморфози на западния свят. Точно както либерализмът се превърна от див капитализъм в културен марксизъм, така и Орбан от яростен либерал се превърна в мрачен и кисел консерватор. И светът не спира да се удивлява от това, не спира да цъка с език и да сочи с пръст.

Но може ли една личност, колкото и енергична да е тя, да поведе човечеството накъдето ѝ хрумне? Може да ускорява или забавя историята, но дотук. Светът сам е започнал да прави завой, а хора като Орбан само превръщат идеи в дела.

В неделя Виктор Орбан за трети път спечели конституционно мнозинство. Неговите противници го обвиниха че бил спечелил с гласовете от провинцията, сиреч на простите селяци, които се оставят да бъдат манипулирани от мафиотските медии. Ама, любезни дами и господа! Нали сте демократи? Нали за вас всеобщото избирателно право е свещено (чл. 21 от Всеобщата декларация за правата на човека), нали народът е суверен, истинският субект на властта. Хората от унгарската провинция какво – нещо, второ качество ли са? По-долнопробни ли са от нелегалните мигранти? Ако смятате така, престанете да заемате пози на демократи и правозащитници и започнете да мислите за избирателен ценз – нещо, за което говоря от години и с което вбесявам либералните ви души.

Наричат Орбан „Виктатор“. Наричат го „вътрешен враг на Европа“. Определят го като „циничен популист със заблуждаващи авторитарни политики от социалистически стил“. Обвиняват го, че се е обърнал и ако беше онзи студент от 1989, който призова съветските войски да напуснат Унгария, днес щеше да протестира срещу себе си.

Обвиняват го, че е унищожил предприемачеството и свободния пазар (тази свещена крава на либерализма), за да го замени с обръчи от фирми и приятелски кръгове.

Обвиняват го, че е потъпкал върховенството на правото, че е заменил силата на правото с правото на силата.

Обвиняват го, че е съсипал гражданското общество, като е превзел медиите и е изкоренил свободата на словото. Ето така, казват, чрез „масирана пропаганда“, манипулира селяните и печели изборите – като ги плаши с мигранти и Сорос. Чак стегна пакет закони, наречен „Стоп Сорос“, нищо че завърши Оксфорд със Соросова стипендия неблагодарникът му с неблагодарник! Според тези закони всички НПО, които насърчават имиграцията, следва да се лицензират и чуждестранните им финансирания да се облагат с 25%.

А именно проблемите с масовата имиграция стреснаха европейците и ги накараха да забележат, че са започнали да губят себе си. Именно те родиха опонентите на олевелия либерализъм, а това, че тези опоненти сметнаха за изгодно да се нарекат „консерватори“, е вече вторично. Имигрантите бяха вълната на възхода за политици като Виктор Орбан. Защото с остротата на кризата се посочи и необходимостта от радикални действия, пробуждане и преосмисляне на досегашната охолна летаргия.

Обвиняват Орбан, че говори с „езика на омразата“ – тази универсална формула за затваряне на устата на всяко мнение, различно от ляво-либералното, политкоректното, мултикултурното. А истината е, че след три мандата унгарците вече по-скоро гледат какво върши Орбан, а не толкова какво говори.

Унгарците познават своя министър-председател не само като човека, който издигна двойна ограда на границата и прати мултинационални сили да я пазят. Познават го като този, който застави енергийните компании да свалят цените на тока, принуди банките да предоговорят кредитите и проведе безпрецедентна социална програма за укрепване на семейството, която доведе до нарастване на раждаемостта с над 45%.

Разбира се, това нямаше да е възможно без силна икономика. С поредица от правилни решения държавата успя да изчисти дълга си и да сведе дефицита под 3%. Унгария вече не е зависима от МВФ. В началото нарекоха икономическата му политика с присмех „Орбаномика“ и пророкуваха скорошния ѝ провал, но вместо него се отчете невиждан и при това устойчив икономически растеж. Плоският данък и другите кризисни данъци върху телекомите, енергетиката и финансовия сектор дадоха вдъхновяващ резултат. Да, това би ужасило всеки либертарианец, но очевидно поставените цели са постигнати и нацията е доволна.

Приходите от данъци, както и структурните фондове на ЕС дадоха възможност на държавата да направи сериозни инвестиции в индустрията. В резултат безработицата спадна, а потреблението нарасна. Много мултинационални корпорации имат заводи в Унгария, туристическият сектор отчита нечувани обеми, привличат се инвестиции не само от Европа, но и от Русия и Китай, строи се пътна и железопътна инфраструктура.

Всичко това не може да бъде отдадено само на мутренски медии, които плашат селяците с мигранти и ги тласкат да гласуват за Орбан.

Втората по важност след успешната икономическа политика причина за популярността на Орбан е ясната му идеология и риторическият талант, с който я излага. Принуден да сдържа природната си яркост във времената, когато Унгария се стремеше към евроатлантическо членство и достъп до фондовете, днес, когато вече е в силата си, когато вече си позволява по-голяма независимост в провежданата от него вътрешна и външна политика, той очерта приоритетите и ценностите си.

Както видяхме, катализатор за възхода на политици като Орбан и политики като неговата са проблемите с масовата имиграция на хора от Африка и Близкия изток в Европа (нещо напоследък заглъхна тая тема в новините – да не спряха да мигрират?). Тълпите от желаещи да се заселят в европейските градове и да се ползват от благата им запали червената лампа на европейците и ги накара да се запитат: кои сме ние, кое е ценно за нас, по какво се отличаваме от другите? Създава се впечатлението, че успехът на Орбан се дължи на безапелационното му отношение към мигрантите (нашествениците, както сам той ги нарича, защото имигрантът минава с паспорта си през граничния пункт, а не прескача в тъмни доби граничните бразди), но не е само това. Той предлага различна философия на властта.

Тръгнал като либерал, в зрелите си политически години Орбан ясно формулира ценностите си, изричайки това, което мнозина копнеят да чуят: национална идентичност и суверенитет; християнство; традиции и семейство. Той е убеден, че християнската култура трябва да бъде съхранена, защото християнството ще спаси Европа. Убеден е, че децата, бъдещото поколение са богатство №1 и в него трябва да се правят големите инвестиции. Защото човешкият живот е кратък, недостатъчен да се постигне в него всичко желано и планирано, и защото приемствеността, континуитетът и традицията са задължителни за усъвършенстването на обществото.

Да, може би Орбан прекалява понякога с плашилата (мигрантите и Сорос), но кой не го прави? Всяка власт търси подкрепа чрез насаждане на някакъв страх. Надвисналата заплаха сплотява масите. Такъв сплотяващ фактор е международният тероризъм, особено след 11 септември 2001, такъв е СПИН, дупката в озоновия слой (която май напоследък се била позатворила), глобалното затопляне, ГМО и свинският грип. Тук някой ще възкликне: „Но това са все истински неща!“. А мигар мигрантите и Сорос не са?

Либерал, макар и произхождащ от семейство на калвинисти, за които предопределението е базисен мироглед, най-младият премиер на Унгария, любимецът на Хелмут Кол, най-важният европейски политик наред с Ангела Меркел… Какъв е Орбан – либерал, извъртял се до тежък консерватор, или последователен националист, преследващ интересите на страната с онези средства, които историята му предлага в конкретния момент? Според мен е второто. В последните години на тоталитаризма всички бяхме либерали, защото това беше идеологията на системата, която щеше да победи нашата потисническа система. Когато либералът Орбан с младежка смелост призова съветските войски да се изтеглят от Унгария, направи го като патриот, а не като глобалист и мултикултуралист. Когато консерваторът Орбан отказа квотите за имигранти, направи го отново като патриот, защото и в двата случая страдаше националният интерес. Нещо повече. И в двата случая Орбан действаше като християнин – веднъж против комунистическото безбожие, втори път срещу агресивния ислям. Ето защо Орбан не се е променил по същество. Променил се е само в техническите детайли. Това се случи и с мнозина други, просто защото се промени светът. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.