Какво точно финансират европейските фондове

Понякога ние, простите граждани, сме толкова прости, че не можем да схванем елементарни неща. Например, какво точно финансират европейските фондове. Да вземем местните инициативни групи (МИГ). Знаете ли какво е това? Ще ви обясня. Това е една чудесна идея, която почива върху философията, че вместо да даваш риба на гладния, по-добре е да му дадеш въдица и да го научиш да си я улови сам. МИГ-ът е сдружение между една или няколко сравнително малки общини от една страна и представители на местния бизнес и неправителствен сектор от друга. Идеята е това сдружение да действа като мини-разплащателна агенция на място и да финансира с европейски пари важни регионални проекти. Тоест, всичко, което финансира Фонд „Земеделие“ по Програма за развитие на селските райони (ПРСР), да може да финансира и МИГ-ът на своята територия от името на Фонда. Така населението ще се пробуди и няма да изяжда и да изхожда всеки лев, който му попадне, а ще инвестира в нещо работещо и, както е модерно да се казва – устойчиво.

Но да се организира МИГ не е лесно. Той трябва да учреди партньорства, да си устрои офис, да го оборудва с техника, да наеме хора и да ги обучи така, че да станат „експерти“. Трябва да обследва и анализира територията си и да си напише стратегия с бюджет до 2020 година. Трябва да организира и доста срещи, конференции, кръгли маси и всякакви подобни форуми, на които да информира обществеността за съществуването си, та да може същата да седне, да си измисли проекти и да се яви с тях пред МИГ-а, а той да ги финансира. За всичко това най-благородно ще плати Европейският съюз, който е преценил, че масрафът възлиза, грубо казано, на около 50 хил. лв. на парче.

И понеже друг ще плаща, тоест МИГ-ът ще се роди с обществени пари, то той е задължен да бъде възложител на обществени поръчки – всичко, което ще прави, ще го прави през конкурс. От друга страна обаче МИГ-ът не е регистриран по ДДС и ще бъде по-скоро нещо като фондация или най-точно казано – сдружение с нестопанска цел. Окей. Няма лошо. Но какво (ето това се питаме ние, простите граждани) става при това положение с ДДС-то? Може би само с изключение на заплатите, всичко друго, което ще плати МИГ-ът, за да се създаде, ще бъде с ДДС. От всеки 100 лева, които ще даде за офис, за техника, за наеми на помещения, за консумативи (ток, телефон, парно, вода), за услуги, за транспорт, кафе, хартия, кламери и всичко останало, 20 ще се върнат в държавата от доставчиците, когато начислят и внесат своето ДДС. Не означава ли това, че държавата краде 1/5 от европейската помощ?

Като не възстановява ДДС на МИГ-овете, в този случай държавата облага с данък европейските пари. Правилно ли е това? Не знам. Но знам, че има десетки вещи финансисти и икономисти, които ще ми го обяснят в потоци обли и компетентно звучащи думи. Простата логика обаче ще продължи да ми се губи. Откъде се пълнят европейските фондове? От вноските на страните-членки. Откъде страните-членки плащат вноските си? От своите национални бюджети. Откъде се пълнят националните им бюджети? От данъците, които събират от населенията си. Тоест европейските фондове сами по себе си са данъци и ние тук облагаме тези данъци с данъци. Ако идеята е да се взимат данъци на данъците, кажете си.

Добре. Приехме (без да сме преглътнали), че държавата прибира под формата на данък 1/5 от парите, които Европейският съюз дава за „Водено от общностите местно развитие“. Забележете, дами и господа: това са два десятъка! Какво обаче прави с тях? За какво ги харчи? За публични услуги – ще каже някоя свята и лековерна душа. Да, минимална част от данъците може би отиват за някакви публични услуги като мизерно здравеопазване и „сигурност“, доставяна от полицията и съдебната система, макар че да наричаме точно това „услуга“ е твърде екстравагантно. Но като цяло данъците и най-вече ДДС отиват в две основни направления: 1.) крадат се; 2.) финансират държавната администрация.

Дедесарските вериги няма какво да ги коментираме. Що се отнася до администрацията, тя отдавна открито действа не като обслужваща гражданите и бизнеса система, а като бирник на политическата власт. Политическата власт пък ѝ се отблагодарява, като я оставя да се самовъзпроизвежда, самозащитава, самовъзнаграждава и самопоощрява, да се самоокопава в крепости от нормативи, регулации и бюрократична солидарност срещу всички физически и юридически лица, които със своята предприемчивост и трудолюбие създават принадена стойност и печалба, от която плащат все тези пусти данъци. Чиновничеството е аристокрацията на съвременния печално олевял свят.

Ако приемем горната логика за вярна, лесно можем да обобщим, че в случая със създаването на местните инициативни групи (МИГ), за което плаща Европейският съюз, нашата държава краде една пета част от парите, за да финансира организирана престъпност и институционален гнет. Редно ли е? И ако е редно, хубаво ли е? Ето това се питаме ние, простите граждани.

Разбира се, има случаи, когато държавата възстановява ДДС. Ето един такъв случай. Общините печелят европейски проекти и наемат подизпълнители, за да ги осъществят. Държавата им плаща и те плащат на подизпълнителите. Държавата обаче не им плаща ДДС-то, защото си е изработила някакви правила, според които ще го плати чак накрая, когато свършат всички проекти. След месеци или след години. Общините няма какво друго да направят, освен да платят и на подизпълнителите си, като им преведат само главницата, но забавят ДДС-то дотогава, докато държавата благоволи да им го преведе. Подизпълнителите, които са начислили данъка в момента, в който са издали фактура на общините, започват да го дължат на държавата, но не могат да ѝ го платят, защото държавата не го е превела на общините. Ето защо строгата (но справедлива) и бдителна държава автоматично блокира банковите сметки на подизпълнителите и те не могат да работят. Ако нещата се закучат, а обикновено те винаги се закучват, подизпълнителите фалират. Колко типично: държавата наказва хората за нещо, което сама им е причинила. Е, кому е нужно всичко това?!

Европейските фондове са хубаво нещо, защото идеята им е да служат за изравняване между членовете на общността, но не като западнат развитите, а като изостаналите се развият. Но и този медал си има обратна страна и за нея са виновни колкото реципиентите с изкушението си да шмекеруват, толкова и донорите в лицето на европейската аристокрация (чиновничество), която е ненадмината в създаването на максимално усложнени и практически трудно изпълними процедури. Много хора се отказват изобщо да кандидатстват с проекти за европейско финансиране, защото трябва да влагат предварително свои пари, с каквито в типичния случай не разполагат, а трябва да теглят кредити, за чиито лихви никой от финансиращите ги не се интересува. При това не е сигурно, че тези пари ще им се възстановят в пълен размер. Освен това трябва да кандидатстват по изключително сложен начин, често съвсем съзнателно лишени от компетентна консултантска помощ. И какво се получава – вноската на държава като нашата в европейската хазна е константа, но средствата от европейските фондове, които очакваме в замяна, съвсем не са. Те зависят от многобройни налудничави фактори и създадени от развинтената фантазия на незнайни чиновници правила, които често граничат с гавра.

Какво да се прави ли? Много неща могат да се направят и в европейски и в национален план. Като начало, например, няма да е зле да се помисли всички дейности, финансирани по един или друг начин със средства от европейските фондове, да не се облагат с ДДС. Как ще стане това? Ами, измислете го. Достатъчно умни глави финансисти и икономисти шестват по медиите и се подвизават из институциите. Мисля, че ще се справят. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.