На ръба на пропастта

Проблемът

Има нещо фатално сбъркано в България днес. И това не е нито фактът, че продължаваме да бъдем страната с най-ниски доходи в ЕС. Нито кочината, в която уродливата комбинация от бетонно свръхзастрояване, безразборно изхвърляне на боклук и чалга „културата“ (като „музика“, но и като отношение към околните) е превърнала по-голямата част от българското черноморие. И която го обрича да бъде притегателно средище единствено за алкохолните туристи, произхождащи от средите на западноевропейските социално слаби и на съответствуващите им по стандарт работещи руснаци. Нито дори парадоксът едни и същи хора да се нахвърлят седмици наред с небивало озлобление с високо естетични съображения срещу поставянето на паметник на велик български герой в центъра на столицата, но високите им естетски критерии да не бъдат засегнати и на йота от провеждането на гей парад в приблизително същия географски ареал.

Всеки от гореизброените проблеми, колкото и сериозен и тревожен да е сам по себе си, е само симптом и следствие от капиталния проблем, изразяващ се в повсеместния крах на морала – индивидуален и институционален – на посттоталитарното ни общество. Крах, илюстриран по възможно най-шокиращия и уродлив начин от последния трагичен инцидент, взривил обществото, когато двама тийнеджъри пребиха до смърт повереното на грижите на единия от тях тригодишно дете, садистично заснемайки гаврата с камерите на мобилните си телефони. Навярно за да могат да се похвалят след това пред приятелите си, а защо не и в социалните мрежи. Инцидент, демонстриращ за пореден път пълната липса на какъвто и да било морал и чувство за отговорност у част от сънародниците ни, както и тоталната липса на уважение към най-святото на този свят – човешкия живот, при това живота на невръстно дете.  

Как се стигна дотук?

От десетилетия моралните устои на българина са подложени на страховита атака от страна на безскрупулни и добре подготвени врагове. Първо беше социализмът, за когото възпитаните и цивилизовани отношения между хората бяха „буржоазни предразсъдъци“ и дори повод проявяващият ги да бъде подозиран като „неблагонадежден“ спрямо „предприятията на народната власт“ (все официален жаргон от периода, за по-младите ми читатели). Християнството с неговите заповеди „не лъжи“, „не кради“, „не убивай“, „почитай майка си и баща си“, което поколения наред възпитаваше моралните и семейните ценности у българина, бе отречено като „опиум на народите“. Светата Православна Църква и останалите християнски деноминации бяха подложени на гонения и тормоз, квартални отрядници обикаляха около черквите и си записваха имената на богомолците.

Именно по време на богоборческия комунистически режим у нас за пръв път бе легализиран абортът. Тъй като това се извърши под диктата на тоталитарната държава, общественият дебат, който съпътствуваше въвеждането на тази революционна мярка на запад, бе невъзможен у нас. Така общественото мнение не можа да чуе коренящите се в християнството аргументи за светостта на човешкия живот, а възприе узаконеното убийство на неродени като житейска и морална даденост. А от убийството на неродения до убийството на тригодишния пътят е само една крачка и тя може да бъде измината с помощта на същата „логика“, оправдаваща и абортите. Нероденият, казват привържениците на абортите, не е жив, защото не може да се грижи сам за себе си. Следователно майката, от която неговото оцеляване изцяло зависи, има правото да реши дали той да живее или не. Но не важи ли същото за почти напълно безпомощното тригодишно човешко същество, чието оцеляване зависи от полагащите грижи за него – в случая от двамата тийнейджъри?

На атака бе подложено и българското семейство. Традиционният допреди въоръжения комунистически преврат модела на патриархалното семейство – носител на добродетели като любов, уважение и взаимопощ между членовете му – бе заменен от идеала на Павлик Морозов, съветското дете, предало баща си като враг на съветската власт. Един от стожерите на традиционното семейство е отглеждането и грижата за бъдещите поколения, за децата. Именно патриархалното семейство иззига децата в особена ценност. Умозрително е, че там, където семейните ценности отсъствуват, животът на децата също не представлява особена стойност. 

За жалост и след формалния край на комунистическия режим атаките срещу морала на българите не престанаха. Този път в техен носител се превърнаха зараждащите се в големите градове либерални кръгове, обявили се на декларативно ниво за антикомунисти, а иначе учудващо единни с представителите на тоталитарния строй по всички гореизброени въпроси.[*] Вместо да бъдат привнесени традиционните и моралните ценности на „мълчаливото мнозинство“ на запад, което остава непоклатимо християндемократическо (и дори консервативно, ако говорим за страни като Великобритания и САЩ), у нас започна агресивно присаждане на „ценностите“ на кресливото либерално малцинство и на напълно откъсналите се от народите си тамошни елити. Напълно разбираемо, основна роля в тези атаки играе войната срещу християнството – враговете на нашите морални устои отлично знаят, че ако искат да ги разрушат, трябва първо да унищожат християнството. Стига се дотам, че дори отварянето на дума срещу гей парадите и еднополовите „бракове“ става политически некоректно и морално неприемливо от гледна точка на либералното статукво, но физическите атаки от страна на участници в такива паради срещу християнски проповедници като тази тук се приемат за нещо нормално. Така либералният истаблишмънт се уподобява по делата и по антихристиянските си гонения на Нерон и Ислямска държава, а християнството се сдобива със своите нови мъченици в „толерантния“ двадесет и първи век.

Подобно на комунистите, и либералите водят война срещу неродените, като наскоро гласуваният в Парламента на ЕС доклад Тарабела, противно на всички международни актове в областта на човешките права, обяви аборта за „фундаментално право“. По-горе вече видяхме как „логиката“ на обезценяването на един живот (този на неродените) по естествен начин води до обезценяването на всеки живот и оставянето му на преценката и милостта на по-силния – каквото се е случило и в разглеждания от нас случай. По аналогичен начин стои въпросът и с войната срещу традиционното семейство. Ако за комунистите общността на родители, деца и внуци трябва да бъде заменена с гнездо от партийци, доносничещи един срещу друг за всяка нелоялност срещу Партията, то либералите желаят да принизят семейството до случайна съвкупност от хора с произволен брой и пол, чиято цел може да бъде всяка друга, но не и отглеждането и осигуряването на оптимални условия за израстване на децата. Отново, не можем да се чудим, когато берем плодовете от това принизяване на детския живот. Което ни довежда до въпроса: 

Какво да се прави?

Видно е, че в резултат от двойната атака – комунистическа и либерална – срещу традиционния български морал, днес ние като общество не просто се намираме на ръба на пропаст, а сме затичали към нея с всички сили. Единствено и само от нас зависи да спрем и да сменим посоката, преди да е станало твърде късно. Изправени сме пред комплексен проблем и решението му също трябва да бъде комплексно. Очевидно в дългосрочен план това означава изоставянето на чужди и враждебни нам схващания, идеи и учения, независимо дали идват от изток или от запад, и завръщането ни към традиционния български православен морал, благодарение на когото сме се формирали и оцеляли през вековете като нация. За целта семейните ценности трябва да бъдат заздравени, а светостта на човешкия живот – на всеки човешки живот – отстоявана твърдо. Огромна роля за това има да играе не само домашното възпитание, но и Църквата и образователната ни система, поради което религията, с акцент върху традиционното за страната ни православно християнство, трябва да се завърне в училищата. За целта се търсят истински министри на просвещението – реформатори, а не такива, мотивиращи упорството си да продължават с комунистическите политики на насаждане на атеизъм в училищата с нелепото и невярно оправдание, че никъде в Европа не се изучавала религия.**    

Тези мерки, обаче, колкото и да са съществени и неотложни, се нуждаят от време, за да започнат да дават резултати. Междувременно ни е необходима работеща съдебна система, която да гарантира бързо и безпристрастно наказателно съдопроизводство, в края на което престъпниците да получават заслужено големи наказания, гарантиращи както адекватно възмездие за извършеното от тях деяние, така и постигането на предупредителен и превъзпитателен ефект от страна на възпитанието. Недопустимо е когато полицай прегази в пияно състояние дете в бебешка количка, да получи едва единадесет години затвор на първа инстанция, а на втора инстанция апелативният прокурор да преквалифицира обвинението в по-леко наказуем състав, защото става въпрос за „наш човек“. По този начин ерозират и без това крехкото доверие в правосъдната ни система, както и уважението към закона от страна на потенциалните престъпници и възспиращата сила, която в държавите с работещо правосъдие осъществува страхът от гарантираното и достатъчно голямо наказание.

Всичко това налага дълбока и коренно реформа в съдебната система, включваща редица мерки като: лустрация; създаване на специализиран съд и прокуратура, разглеждащи обвинения срещу магистрати; изваждането на прокуратурата от съдебната система и поставянето ѝ под контрола на изпълнителната и законодателната власт, като по този начин се гарантира преминаването ни от днешното състояние на „прокурорска република“, в която главният прокурор на практика стои извън системата на разделение на властите и е абсолютно безконтролен и безотчетен, към истински правова държава.

Дълбоко убеждение на автора на тези редове е, че истинско правосъдие не може да има, без завишаване на тежестта на предвидените в Наказателния кодекс наказания, както и без връщането като крайна мярка за особено жестоки престъпления, каквото е убийството на дете на смъртното наказание. Последното разбира се ще наложи ценностен дебат на ниво Европейски Съюз и Съвет на Европа, чиито основополагащи документи към днешна дата изключват смъртното наказание. Това обаче не може да бъде причина за отказ от ценностен дебат вътре в европейското семейство. От една страна, подобен род наказание би действувал превантивно спрямо мнозина, обмислящи подобни най-тежки престъпления. От друга, би представлявало подобаващо възмездие и сигурен начин за защита на обществото от тези загубили човешкия си облик негова представители, които въпреки всичко са се решили да посегнат на живота на дете. И накрая, бих искал да завърша с цитат от Посланието на Св. Апостол Павел към римляните: „…защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не носи напразно меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло.“ За жалост сегашното ни обществено развитие доказа, че когато началниците приберат мечовете си в ножниците, вълците се нахвърлят върху пасомите им.

Снимка: http://c11045744.r44.cf2.rackcdn.com/edge-of-cliff.jpg