Ето че най-накрая, след мощен обществен натиск, беше възстановен войнишкият паметник пред НДК. Повечето хора се зарадваха, което се видя и на Архангелова задушница, когато пред паметника се отслужи панихида.
Разбира се, наред с това имаше плач и скърцане със зъби. По форуми и коментари, по блогове и социални мрежи се заговори за фашизъм и реваншизъм, за кич и простащина, даже за агресия и териториални претенции към съседни държави.
Организираната художествено-творческа интелигенция – онази, която от висотата на естетическата си компетентност се подиграва на „българщинàта” и дори леко се гнуси от нейната недодяланост, – веднага нарече паметника „чешмичка” и „кич”, вероятно защото не е достатъчно голям и осмоъгълен за нейния вкус.
А пък яростният противник на носиите и професор по културна антропология Ивайло Дичев написа в Туитър и то на английски, за да се ужаси целият свят:
„Европейските лидери ще бъдат посрещнати в София
от нов националистически паметник с карта на Велика България,
включваща Солун – пред самата конферентна зала”.
Понеже аз съм, както ме е признал и самият акад. Светлин Русев, специалист по всичко, ще се опитам да обясня на професора разликата между патриотизъм и национализъм, за да не пише глупости и да не привежда гръцката армия в бойна готовност.
Национализмът и патриотизмът са не само твърде различни неща, но в някои отношения са даже противоположни.
Докато патриотизмът е традиционен, национализмът е модерен. Патриотизмът търси авторитет и легитимност в преданието. Той вярва, че един живот не е достатъчен да се осмисли светът, да се натрупа опит, затова цени завета на предците. И под „завет на предците” да не разбираме хурки и чекръци, защото има различни хора с различни предци.
Този завет включва много неща – от езика и вярата до държавността.
Този завет изобщо не се ограничава до устните предания на неграмотни бабички (в носии!) край огнището. Този завет е особено важен и силен в духовното наследство между поколенията – един мъж да служи на идеалите на дядо си, това е чест и благородство, а да ги предаде на внуците си, това е дълг. Защото никой човек не е по-умен от предците и наследниците си взети заедно, пък каквито ще науки да владее и каквито ще научни титли да има. Така разсъждава патриотизмът.
Национализмът, напротив, е модерно явление, не по-старо от националните държави, често опълчващо се срещу традицията.
В Западна Европа национализмът през 18 и 19 век зачеркна хилядолетна историческа приемственост в името на „новите идеи”. Национализмът е една от идеологиите на модерния свят. Той е необходима пропаганда във времена, когато, след като се обособяват, националните държави започват да воюват помежду си и когато простолюдието е призовано да гине под флага с националните цветове.
Безспорно национализмът инструментализира патриотизма, като го изкривява в някаква несъществуваща историческа изключителност (вж. манията по Александър Велики в днешна Македония), но по този начин не го обезсмисля, а просто го превръща в себе си.
Патриотизмът е достойнство, национализмът е суетно възгордяване. Патриотизмът уважава другия, защото очаква уважение и към себе си. Национализмът е агресивен и мразещ. Той създава фалшиво самочувствие у хора, които иначе няма откъде да го имат.
Патриотизмът е морален, защото религията на предците е важна част от традицията. Национализмът е неморален, защото е безбожен, защото при него истинските ценности са заменени с измислени. Национализмът в своята съвършена форма – нацизмът – даже е окултен. Днес много често обвиняват в национализъм човек, който просто е патриот.
Тъй че, г-н професоре, войнишкият лъв не е „националистически паметник”. Той е патриотичен паметник, порив на потомците да се поклонят пред дедите си. Мотивите за неговото възстановяване не бяха фашистки, както обвиняваха люде, които даже името на Цариброд не желаят да се върне, не бяха просташки и естетически некомпетентни, не бяха чалгарски, както обвиняваха нашите космополити и съдници на изящния вкус, а бяха патриотични.
Почитането на загиналите войници е морален акт на благодарност. За да си позволиш лукса да бъдеш либерал, да се наслаждаваш на гражданските си права и да издигаш глас в защита на най-причудливи каузи в една свободна, суверенна и правова страна (която денонощно плюеш за разкош и интелектуално разнообразие), то е благодарение на това, че някъде назад във времето някаква войска го е направила възможно.
Лъвът е красив. Но дори и да не беше, за един паметник е много по-важно какво означава, а чак след това – как изглежда.
Да оставим настрана че „ужасната” карта не е на „Велика България”, а на Екзархията – тоест на териториите, населени от българи с обща църковна йерархия в граници, начертани не от комитетите на Левски, нито от легиите на Раковски, а от Османската империя през 1870.
А Османската империя едва ли би могла да бъде заподозряна в българофилство и български „национализъм”.
Това не е карта на държава, а на духовна територия. И лъвът е обединяващ символ на всички българи в тази територия, по-стар от всяка идея за нация и национална държава, нежели пък за национализъм. Биологията би нарекла тази територия хабитат, а дали върху него ще има съответна държава – това е тема на друг разговор.
Знам, че има много български интелектуалци и творци, които в чест на европейското председателство биха предпочели пред НДК да видят онази остроумна инсталация на Давид Черни с клекалата, вместо лъва на войниците от Желязната дивизия.
За да я видят, ще ни нарекат не само националисти, не само фашисти, но сигурно и ку-клукс-клан, обаче това няма да промени истината.
Войнишкият паметник е патриотичен, а не националистически. Като такъв е високо морален и изпълнен със съдържание. Тъй че нека да не го ругаем на английски език в социалните мрежи, за да се докараме пред чужденците. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Източник: Webcafe.bg
