От началото на 2018 г. турският президент Реджеп Ердоган планира работни посещения в редица държави от Европейския съюз (ЕС). Още при първото си от тях, обаче – във Франция, той беше посрещнат с протести. Малко след това – на 7 януари в Истанбул той и българският премиер Бойко Борисов проведоха среща след откриването на реставрираната българска църква Свети Стефан. Все по-често европейското гражданско общество изразява неодобрение към случващото се в южната ни съседка, но лидерите в държавите членки сякаш заемат различни позиции. Много от тях не бързат да развалят близките си политически отношения с турските управляващи.
В тази ситуация отново възниква въпросът трябва ли Турция да стане член на Европейския съюз?
Политиката на разширяване – отношението на ЕС към Турция
Дълги години политиката на разширяване беше известна като най-успешната политика на ЕС. До края на 90-те години това твърдение изглеждаше напълно валидно и никой не поставяше под въпрос успеха на бъдещите присъединявания. Тази увереност обаче значително намаля след т.нар. Източно разширяване, което се оказа голямо предизвикателство, поради различни причини. Някои от тях бяха големият брой държави, включени в него, по-слабото им социално-икономическо развитие, но така също и нуждата от съобразяване на европейските институции с позициите на новите членки от Централна и Източна Европа (ЦИЕ). Присъединяването на големи държави – особено като Полша, промени значително баланса на интереси в процеса на взимане на решения в ЕС.
Чл. 49 от Договора за Европейски съюз (ДЕС) урежда общите условия и процедурата за присъединяване. През 1993 г. Европейският съвет формулира допълнителни условия, известни като Копенхагенските критерии. Редно е да се отбележи обаче, че политиката на разширяване няма ясно разписани механизми и стъпки в рамките на Договорите, а се развива ad-hoc в зависимост от особеностите на държавите кандидати. За да се присъедини една държава, тя трябва да получи подкрепата на всички настоящи страни членки. Това е въпрос, който често има политически характер, дори ако критериите са формално изпълнени.
По време на целия процес на преговори с държавите от Централна и Източна Европа, Турция, която подаде кандидатурата си още през 1987 година, сякаш остана на заден план. Ако бившите социалистически държави започнаха преговорите си непосредствено след официалното им признаване за кандидати, то Турция стартира бавен преговорен процес едва през 2005 година. Това се случи в значително променена обстановка. Европейските институции бяха изтощени от последното присъединяване и обществената подкрепа за последващи разширявания и интеграция бе намаляла.
От ентусиазъм за членство до референдум за оттегляне на кандидатурата
От момента на сключване на споразумение за асоцииране (1963 г.) с предшественика на ЕС – Европейската икономическа общност, до стартирането на преговори (2005 г.) са изминали повече от 40 години. Турция не постигна особен напредък и в първите години на преговорния процес. През 2005 г. Министър-председателят на Австрия предупреди, че ще проведe референдум по въпроса за присъединяването на страната, a Кипър периодично блокира част от преговорните глави*. След променлив успех през 2015 г. се проведе среща на върха, чиято цел бе да се даде нов тласък на преговорите. Това не се осъществи след действия от страна на турските власти, провокирани от опита за преврат през 2016 г. Тогава бе въведено извънредно положение, а хиляди противници на управляващите, сред които военни, журналисти, преподаватели и др., все още биват уволнявани и арестувани като заподозрени в организирането на метежа.
През 2017 г. отношенията на Турция с ЕС бяха допълнително изострени след провеждането на референдум, който доведе до поправки в конституцията. Те практически превърнаха Турция от парламентарна в президентска република. Според редица международни наблюдатели е имало сериозни нарушения по време на вота. Различни индекси отбелязват и влошаване на демократичните стандарти в страната по отношение на показатели като върховенство на правото и свобода на словото**. Реджеп Ердоган прие тези оценки като намеса във вътрешните работи на Турция и започна да говори за ново допитване, за да решат турските граждани дали преговорите за членство в ЕС да продължат.
Реакцията на ЕС – “политическо джудже”?
ЕС често е обвиняван в неуспехи при формулирането на общи позиции. Прояви ли се обаче като “политическо джудже” в тази ситуация? Въпреки че в основата на Съюза стоят принципите за върховенство на правото, свобода на личността и словото и зачитане правата на малцинствата, държавите членки не заеха твърда позиция по казуса с Турция. Конкретен повод за това бе и мигрантската криза, която предизвиква сериозни проблеми в Европа. ЕС сключи спорно споразумение с южната ни съседка с цел намаляване мигрантския поток. Отвъд въпроса за съвместимостта му с международното право, то изпрати рисковано политическо послание като създаде усещането, че ЕС търси външна за Съюза държава, която да реши вътрешни за него проблеми.
Позициите на европейските лидери по отношение на Турция продължават да се разминават – през лятото на 2017 г. външният министър на Австрия заяви, че настоява за спиране на преговорите с Турция и осъди остро случващото се в страната. Подобна позиция заема и канцлерът на Германия, Ангела Меркел. Българският министър председател е значително по-умерен, но и не съвсем постоянен в позицията си. Бойко Борисов неведнъж е изтъквал Турция като ключов партньор. Неговите позиции варират от крайното изявление “Турция, ясно е, че тя няма да се присъедини към ЕС” до мнението, че преговорите със страната не трябва да се спират.
Защо Турция е различна и ще стане ли част от ЕС?
Случващото се в Турция от 2016 година насам направи невъзможно присъединяването на страната към ЕС в обозримо бъдеще. Въпреки че опитът до момента е доказал, че страни могат да се присъединяват по политически причини без реално да са изпълнени някои от критериите за членство (какъвто е случаят с България и Румъния), то има редица причини, да очакваме това да не се случи с Турция.
Източното разширяване доказа, че политическите съображения не трябва да вземат превес над обективните критерии. Присъединяването на неподготвени кандидати с цел да се решат външните проблеми на ЕС създава риск от това тези проблеми да станат вътрешни за Съюза. България и Румъния, Полша и Унгария са пример за различните измерения на този феномен.
Независимо от позициите на държавите членки или оценките на международни организации, Турция остава голям и важен икономически и стратегически играч в региона. Според данни на Европейската комисия (ЕК) Турция е 4-ят най-голям експортен пазар и 5-ят най-голям вносител на стоки в ЕС. В този смисъл досегашният подход на Съюза – на продължаващо отлагане на членството без ясен ангажимент, не дава резултатите, които същият процес даваше при страните от Централна и Източна Европа. Напротив, докато за държавите от региона членството в ЕС беше най-големият стимул за реформи, то към днешна дата Ердоган многократно заявява, че турският народ е уморен от бавещите се преговори.
Нещо повече, потенциалното присъединяване на Турция ще наложи значителна промяна в институционалната структура и баланса на силите в ЕС. Заради многобройното си население Турция би имала значителна тежест, както в Европейския парламент (ЕП), така и в Съвета на ЕС***. Това ще бъде проблем за конкретни държави като Германия и Франция, чиято водеща роля би била значително подкопана. Ето защо европейските лидери трудно биха допуснали толкова голяма държава, която не изпълнява необходимите критерии за членство. В резолюция на Европейския парламент от 6 юли 2017 г. институцията призовава преговорите с Турция да спрат “ако пакетът за конституционна реформа остане непроменен”.
Не на последно място ЕС е в процес на значителна промяна и преосмисляне на механизмите си. Преди броени дни комисарят с ресор Бюджет и човешки ресурси, Гюнтер Йотингер заяви, че Комисията предлага европейското финансиране да се обвърже със спазване принципа за върховенство на правото. Ако бъде приет подобен механизъм, той ще важи както за сегашните, така и за бъдещите членове на ЕС.
Вместо заключение
Оказва се, че Съюзът е прекалено зависим от южната ни съседка – икономически и стратегически, за да може да я пренебрегне. В този смисъл тоталното скъсване на отношенията с Турция практически е невъзможно. От друга страна преговорният процес от много време не изпълнява ролята си на “тояга или морков” в отношенията със страната. Напротив, според някои изследователи част от турските граждани са се отдръпнали от идеята за наднационално сътрудничество, именно заради постоянното „разтягане“ във времето на перспективата за членство, която изглежда все по-невъзможна.
Може би ЕС трябва да потърси нови форми на сътрудничество, чрез които да покаже ясно, че случващото се в Турция няма да бъде прието от демократичната общност, за да отговори на очакванията на собствените си граждани. От друга страна обаче Съюзът трябва да гарантира и своите интереси, които изискват сътрудничество с югоизточната му съседка.
Решенията в това отношение са дипломатическо предизвикателство. То не може да бъде избегнато ако ЕС иска да отговори на очакванията, които самият той е създал – както в държавите членки, така и в Турция.
______________
*Това се случва във връзка с т.нар. Кипърска криза, настъпила през 70-те години, когато част от територията на острова е обявена за Севернокипърската турска република. До ден днешен този проблем съществува и само Турция признава споменатата територия за самостоятелна държава.
** Турция заема 99 място от 113 държави по наличие на върховенство на правото според индекса на Transperancy international и 155 място от 180 възможни в класацията на Репортери без граници, оценяваща свободата на медиите.
*** Според настоящите разпоредби на Договорите, за да бъде взето решение в рамките на обикновена законодателна процедура в Съвета, е необходимо то да бъде одобрено от 55% от държавите членки, чието население е поне 65% от цялото население на ЕС т. нар. двойно претегляне на гласовете. В тази ситуация и при хипотетично членство, Турция би могла да подкрепи мерки и политики, одобрявани от държавите в Източна и Южна Европа, които до момента не намираха реализация заради по-старите и по-големи държави членки от Западна и Северна Европа.
Източник: openparliament
