*Авторът подчертава, че този текст е публицистична статия, изразяваща лични впечатления и позиции, които той разграничава от организациите, които представлява.
Западни и родни медии ни заливат с нелепи предупреждения относно възраждането на крайното дясно, надигането на дясна вълна и възраждането на фашизма. Според същите медии, всичко е фашизъм. Не се прави никаква разлика, между националсоциализъм и фашизъм. Не се прави разлика между режим и идеология. Знак за равенство се слага и между тоталитаризъм, авторитаризъм и диктатура. Оказва се, че консерватизмът също е фашизъм. Липсата на каквото и да било желание за правилно използване на понятийния апарат не е случайна. Тук обаче няма да правим за пореден път политологични гимнастики и да даваме дефиниции. Фокусът е друг. Тук ще говорим за това плашило, което ни изкарват от всеки ъгъл.
През 2018 г. излезе книгата „История на БКП“ на Никола Алтънков. Още в предговора авторът пише нещо много интересно:
„Плашилото на фашизма е размахвано постоянно без или със повод. Докато паметта за зверствата на комунизма избледнява, тази за фашизма постоянно се обновява. А изваждането на светло на комунистическите престъпления неминуемо и естествено води до реабилитиране и оневиняване на противниците му. Измежду тях малко са „фашисти“ или националсоциалисти, защото голямото мнозинство от жертвите на комунизма са наричани произволно нацисти, фашисти и расисти, за да се оправдаят и оневинят убийците им.“
Макар и писано за българските исторически реалности, твърдението за плашилото е валидно и днес. Плашилото на фашизма се вади без или с повод постоянно. Същевременно, Западният естаблишмънт се заиграва с реабилитирането на левите идеи, довели до много повече жертви в мирно време. И от тук идва несъгласието с Алтънков, че комунистическите престъпления водят до оневиняването на противниците. Напротив, те биват още по-сериозно заклеймявани и митологичните разкази за тяхната идеологическа принадлежност към националсоциалистическите или фашистките идеи, започва да се приемат като исторически истини.
Първо, трябва да сме наясно, че нито една от двете крайни идеологии, белязали XX век, не бива да бъдат възраждани, реабилитирани и подкрепяни. По никакъв начин, но и без да се слага знак за равенство между тях, както се опитват да правят по посредствен начин редица „анализатори“. Трябва да е пределно ясно, че и двете течения са опасни, въпреки различията и приликите си.
В повечето европейски държави има ясни закони, които предвиждат тежки наказания за използването на националсоциалистическа символика, опити за исторически ревизионизъм или смекчаване и/или отричане на Холокоста. Същевременно, никой не спира модерните леви да ревизират зверствата, извършвани от комунистическите режими, при това в мирно време. Този двоен стандарт води до възход именно на лявото днес, а не на “фашизма”, както се опитват да ни убедят.
В Уикипедия например пише следното в статия на английски език за Българската комунистическа партия:
„БКП е организирана на основата на демократичния централизъм – принцип, въведен от руския марксистки учен Владимир Ленин, който води до демократична и открита дискусия относно политиката, при условието на единство в подкрепа на договорените политики“.
Не знам дали е необходимо, да се обяснява, до колко това кореспондира с действителността. Дали е нужно да се споменава за подривната дейност на БКП и терористичната дейност на нейното крайно крило. Да се припомня, че тази партия идва на власт благодарение на съветската армия, която се позиционира в България и се изтегля едва когато БКП окупира всяка частица от държавния апарат. Или за избитите без съд и присъда. Неща, които стоят много далеч от демократичния централизъм, откритите дискусии и единство в подкрепата.
Модерно е сред левицата, също така да се твърди, че въпреки греховете си, комунистическата идея допринесла изключително много за човешките права, както и за еманципирането на жените. Сега за миг си представете, Хитлер, Химлер и Грьонинг като икони за съвременните защитници на правата на животните. Защото в националсоциалистическа Германия са започнати първите сурови законодателни реформи в защита на животните. Химлер е човекът, който довежда до забраната на лова в Германия.
Тази година, Председателят на Европейската комисия – Жан Клод Юнкер, който макар и да не се идентифицира политически с леви идеи, направи смущаваща реч по повод 200 години от рождението на Карл Маркс. Той изказа твърдения, че това е най-добрият философ на модерното време, прозорлив човек, който не трябва да бъде съден. Дори намекна, че неговите идеи стоят в основата на сегашния Европейски съюз. Юнкер дори откри редица от изложения свързани с Маркс, включително и огромна статуя, подарък от Китай. Действията на Юнкер са типичен пример за реабилитирането на един зловещ режим. Тази реабилитация е изключително опасна. Нека не забравяме милионите жертви на комунистическите режими. Които дори са повече от тези на „фашистките“ режими. И тук няма капка оневиняване. Злото си остава такова, независимо дали е „ляво“ или „дясно“.
От друга страна, съвременните европейски консерватори не правят опити да оневиняват и да издигат в култ Хитлер, Мусолини, Пиночет или който и да било друг „крайно-десен“ от миналото. Нито лицата, които днес се сочат за техни идеолози. Те вярват, че Европейският съюз трябва да бъде доброволен съюз на нации, които не размиват, а напротив, запазват традициите си и уважават християнските ценности. Съюз изграден на основата на взаимно уважение. Макар и различни в отделните държави, тези желания обединяват консерваторите в Европа.
Забелязва се и друга неприятна тенденция. В редица елитни университети в Европа и САЩ, Карл Маркс е издигнат до висините на философията, като най-дълбокият философ, макар и всеки интелигентен човек, чел Капиталът, да може да види противоречия, неточности и редица грешни и невалидни дори и за онова време изводи. Разбира се, би било в стила на пропагандаторите, да слагаме всички под общ знаменател. Не всички хора с леви убеждения са марксисти или изпитват симпатии към комунистическите режими. Важно е това да се подчертае, защото освен марксистите, в академичните среди е наситено и с хора с умерени леви убеждения, които те прехвърлят върху младите поколения.
В България също се забелязва подобна тенденция. Освен хората, скърбящи по “онова време”, разказващите нелепи истории на студентите, които рядко коресподират с историческите истини, по-скоро имащи връзка с носталгията на разказвача, има и редица личности в сферата на социалните науки, които не са марксисти, но си позволяват да вадят плашилото на фашизма постоянно в своите публикации, изявления, блогове и социални профили. Хора като Антоний Тодоров и Евгений Дайнов.
Медиите също така ни плашат, че тези „фашисти“ набират скорост и започват да диктуват дневният ред в Европа и Света. Дали?
Генерален секретар на ООН – Антонио Гутиериш. На 25 става член на Португалската социалистическа партия. Освен високи постове в самата партия, той заема такива и в структурите на държавната власт. Между 1999г. и 2006г. е президент на Социалистическия интернационал. Генерален секретар на НАТО – С крайно леви убеждения още от ранна тийнейджърска възраст, повлиян от сестра си Камила, активен член на марксистко-ленинистката формация „Червена младеж“. Участвал в публични акции, в това число и срещу НАТО. След това става лидер на Работническата младежка лига, в последствие оглавява структурите на Работническата партия в Осло. До 90-те години поддържа близки отношения с руски дипломат, който е агент на КГБ и се оказва, че самият Столтенберг e регистриран с кодовото име Стеклов. Генерален директор на Юнеско – Одри Азулай. Самата тя твърди, че е израснала сред хора с леви убеждения. Министър на културата във Франция в правителства на социалистическата партия, защитаваща крайно-леви политики. Очевидно е, че лидерите на най-популярните международни организации са с ясно изразени леви убеждения. Къде са “фашистите-консерватори”?
Консерватизмът не е фашизъм, колкото и да им се иска на някои хора да е така. Както обещах, няма да се впускаме в сложни политологични гимнастики и да даваме дефиниции на различните видове консерватизъм в различните епохи и географски ширини. Все пак можем да щрихираме следното – консерватизмът е комплекс от принципи и по-скоро показва път. Той е еволюционен, не е революционен. Това го отличава от повечето политически течения, защото те претендират да показват “крайната точка”. Консерватизмът иска да повдигне дебат относно изключително важни въпроси. Относно неравенството – дали то не е естествено? Дали можем чрез неравенство да наложим равенство? Справедливо ли е да сме равни? Наистина ли християнството днес е толкова страшно и е спирало прогреса в миналото или все пак има периоди, в които той е бил факт благодарение на него? Защо и кой реши, че националната държава е нещо лошо и е отживелица? Защо трябва да се отричат всички традиции? Трябва ли в науката да се вкарват определени политически съждения? Нужно ли е да отричаме фундаментални и неоспорими научни открития, само за да се чувстват определени хора добре? Не е ли време да правим разлика между мултикултурализъм и културен плурализъм? Това са само част от въпросите. Уви, когато не искаш или не можеш да отговориш, протягаш осъдително пръст, лепваш етикет и вадиш плашилото. Но до кога?
