Със своята политическа еволюция към едноличен авторитарен режим Турция е може би най-значимата жертва на погрешната стратегия, практикувана през последните 15 години за отваряне „прозорец на възможностите“ на т.нар. „умерен ислямизъм“. Тази стратегия имаше много силно присъствие във висшите политически кръгове на атлантическата общност и нейното прилагане по същество започна с интервенцията в Ирак през 2003 г. Стратегията да се даде шанс на „умерения ислямизъм“ се основаваше на презумпцията, че веднъж дошъл на власт, политическият ислям (ислямизмът) ще смекчи своите фундаменталистки позиции и ще замени успешно изтощените от десетилетия управление светски авторитарни режими в Близкия изток. Към днешна дата можем с увереност да твърдим, че тази стратегия претърпя неуспех. Свалянето на старите – макар и отблъскващо репресивни режими доведе до държавно-политически разпад, кръвопролития и обща дестабилизация на целия регион – от Либия до Сирия и Ирак. Единственият успех срещу този разпад бе успешният преврат на генерал Сиси в Египет, който отстрани от власт Мюсюлманското братство и неговия президент Морси, застанали начело на държавата след падането на Хосни Мубарак.
Кемалисткият модел в Турция бе разглеждан в продължение на десетилетия като желан образец за управление на едно ислямско общество, който съчетава светска държава, контролирана демокрация и гаранции за необратимост на представителния (макар и елитистки) и светски характер на властта. Ключов гарант на модела бе върховното командване на армията (Съвета за национална сигурност). Западът – както Европа, така и Америка – подкрепи категорично опита на Тайип Ердоган и неговата АКП да демонтира кемалисткия модел на властта в името на една базисна демократизация – разширяване на представителността на властта към бързо нарастващата средна класа на Анадола. Така както кемалистката система бе разглеждана като образец за целия ислямски свят през втората половина на 20 век, така ранните етапи на управление на АКП бяха разглеждани като образец за легитимиране на демократично управление под идеологическата рамка на „умерения политически ислям“. Някои западни наблюдатели (Гералд Кнаус – ЕСИ) се въодушевиха дотам, че нарекоха ислямизма на Ердоган „ислямски калвинизъм“.
Развитията на политическия процес в Турция през последните 3-4 години очевидно доказват, че Ердоган реализира успешно своята стратегия за злоупотреба с демокрацията, която той разглежда като „градски транспорт – спира на твоята спирка, слизаш и продължаваш по пътя си“. На мястото на добре институционализираната, надперсонална и ефективна държавна машина на кемалистка Турция днес виждаме обикновен ориенталски едноличен режим, чиято основа във все по-голяма степен са личните и семейни зависимости, авторитарният произвол и волунтаристичното взимане на решения от държавния връх, подчинил на своята воля всички институции в страната. Междинният етап между добре институционализираната квази-демократична и ефективна система на кемализма и днешния едноличен режим бе управлението на АКП в тясно сътрудничество с … движението на обявения днес за враг номер едно на режима в Анкара проповедник Фейтула Гюлен. Именно движението на Гюлен осигури ефективната подмяна на цялата държавна администрация на кемалистка Турция между 2002 и 2012 г. със свои активисти – ислямисти. Разривът между Гюлен и Ердоган след 2013 г. (причините за който са отделна тема на интерпретация) постави в изпитание управлението на АКП и отвори пространство за открито едноличния, авторитарен режим на управление на Т. Ердоган.
Амбициите на днешния турски президент по отношение на Турция и нейната международна роля са изключително високи и трудни за реализация. Ердоган изтегли Турция от статута на преден пост на Атлантическия съюз по отношение на Близкия изток и зае позиция на стратегическа „поливалентност“, обусловена от ислямистката и нео-османистка идеология на едноличната власт, и от ключовата позиция на Турция на границата между Европа, Евразия и Близкия изток. През цялото управление на Ердоган се очертава високото напрежение между амбицията за максимална капитализация на географско-политическа позиция, религиозна и пост-имперска идентичност, и все пак ограничения ресурс за стратегическо действие на Анкара в един свят, в който Турция е в най-добрия случай регионална сила или сила на средно равнище. Силният натиск върху ЕС – на границата на преминаваща мярката арогантност – по проблемите на миграционния натиск, на статута на турските общности в Европа и на съюзническите задължения – включително по отношение спазването на демократични политически норми, доведоха Анкара до ръба на сериозна криза с ключови европейски държави. Днес подобна криза нараства в отношенията между Анкара и Вашингтон, което е още по-опасно предвид ключовата роля на САЩ за сигурността и развитието на Турция от дълги десетилетия насам. Опитите на Ердоган да компенсира нарастващите напрежения между своя режим и Запада с подобряване на отношенията с Русия имат тактически успех, но в дългосрочен план стратегическите интереси на Москва и Анкара сочат по-скоро към съперничество, отколкото към естествен съюз.
Стратегията за „даване шанс на умерения ислямизъм“ претърпя очевиден неуспех. Тази стратегия е част от по-общата геополитическа култура на либералния консенсус на Запада през последните повече от 70 години, която бе практикувана и по отношение на комунистическите режими по време на Студената война. Сред общността на политолозите – „кремлинолози“ и преобладаващата част от политическите елити в атлантическия свят се считаше, че най-добрата стратегия спрямо комунистическият Изток е да се „либерализират“ режимите там, да се окуражават умерените – по-често скрити тенденции за реформиране на комунистическата система, вместо да се търси фронтална конфронтация с Москва или Пекин. През определени периоди тази стратегия даваше кратки и частични резултати – каткто по време на т.нар. detente – разведряване от 70-те години. Всяко „размразяване“ обаче завършваше по един и същ начин – с интервенция срещу „Пражката пролет“ след годините на Хрушчовия постсталинизъм, с нахлуване в Афганистан след годините на разведряване и Хелзинкски процес. Тоталитарните идеологии и държавни системи имат много по-твърди и нетолерантни граници в сравнение с гъвкавите периферии на либерално-демократичните идейни и институционални модели на управление на Запада. Както комунизмът, така и ислямизмът нямат потенциал за реформистка еволюция, защото тя заплашва дълбоката им идентичност – безкомпромисната структура на идеологически догми и политически практики. Очакванията за успешно развитие на т.нар. „умерен ислямизъм“ не са по-реалистични от очакванията в миналото за „реформиран комунизъм“, за „конвергенция между Изтока и Запада“, ако трябва да изброим само някои от основните илюзии на либералния консенсус на Запад в годините на Студената война. Комунизмът бе победен чрез безмилостно притискане в ъгъла – не чрез компромиси и „реформистки“ илюзии. Ислямизмът – или тоталитарната идеология на политическия ислям – също няма да бъде „умиротворен“ чрез компромиси. Провалът на ислямизма – идеологически, геополитически и цивилизационен – е единствения шанс на глобалната общност да подпомогне обществената и политическа еволюция на ислямския свят и да го интегрира мирно в международната система.
