Между Москва и Пекин никога не е било въпрос на дълбоки чувства, а по-скоро на рационални сметки. Дори когато Русия и Китай са споделяли сходни идеологически рамки, “различията в характерите” са оставали.
Днес изглежда, че Москва и Пекин са “сглобили” успешен съюз, който се крепи на синергията на интересите им. Един път, понеже Москва има нужда от пари, които да вложи в инфраструктура и производство, а Пекин – нарастваща потребност от природни ресурси и оръжие. Втори път, понеже руско-китайската формула съдържа в себе си императива да еманципира света от военното и икономическо господство на САЩ.
Наред с това, Москва и Пекин споделят и общ подход към регионалната си среда: толерират сигурността и стабилността пред политическите трансформации. Този подход те аргументират поради две базови причини.
Едната е, за да задушат предварително сепаратистките настроения в рамките на собствените си държави. Руснаците – мюсюлманското население в Кавказ, китайците – уйгурите в Синдзян, например. Втората е, понеже с общества с ясна властова структура се прави по-лесно бизнес, отколкото с ограничени авторитети, управляващи “подвижни” територии.
Може да направим и още една крачка в тази посока. Между Русия и Китай като че ли е налице и едно негласно “разпределение” на отговорностите, обусловено от собствените им силни и слаби страни. Като в едно нормално семейство: единият чисти с прахосмукачка, другият я оправя, когато се развали. Така Москва абсорбира милитаризацията във външната си политика, докато Пекин залага на икономическите инвестиции (китайската политика “Go Out”, насърчаваща парични ресурси навън). Да ги наречем, образно казано, руска “политика на ботуша” и китайска “политика на донорство”.
В рамките на спънатата шега, ако искаш да си ангажираш охранителна фирма, се обръщаш към руснаците. Ако искаш бърз кредит, телефонираш на китайците.
Тази симбиоза между Москва и Пекин може да бъде видяна в Централна Азия. В този регион руснаците имат военни бази (в Казахстан, Таджикистан и Киргистан), а Китай залага на инвестициите в инфраструктура – от пътни до енергийни проекти.
Именно ситуацията в Централна Азия обаче е много показателна и за едно друго измерение на руско-китайските отношения. То представлява онзи период от съвместния живот, в който споделената изгода отстъпва място на споделеното неудовлетворение: на единия му е писнало от манджите на втория, а последният отказва вече да пере чорапите на първия.
Така например, ако държавите от Централна Азия по инерция са били възприемани като част от руската сфера на влияние (поради съветския им период), то това днес далеч не е така. След разпада на СССР военните и икономически лостове за влияние на Русия върху страните от региона постепенно се редуцират. Създаването на Евразийския икономически съюз, както и членството на Казахстан и Киргистан в него, не успя да “инжектира” икономически ентусиазъм сред местните държави. При това положение, на Москва не й остава много освен да експлоатира най-вече културните, лингвистични и етнически сходства със страните от региона (така например, в Казахстан 23/24% от населението е руско).
Руският език може и да е официален в Казахстан, но откакто страната е независима, Китай е вложил над 43 млрд. долара инвестиции (отделно от колосалните заеми, които Пекин осигурява на Астана). Това е само пример в посока на това как икономическият вакуум се запълва все повече от Китай.
Може би заради “политиката си на донорство”, търговията на КНР с Казахстан, Киргистан, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан, която сумарно е на стойност от 30 млрд. долара за 2016-та година, вече изпреварва руската такава с тези държави (около 18-19 млрд.). Със създаването и предлагането на Евразийския съюз като икономическа общност Русия не успя да даде такава апетитна перспектива пред региона каквато им проектира Китай със своята инициатива “Един пояс, един път”. Друг е въпросът, че и китайският проект, успоредно на позитивните си измерения, поражда и немалко въпроси в страните от Централна Азия.
Самият Китай вече се утвърждава като основният търговски партньор на Русия. Москва търгува (купува от и продава на) най-много с Пекин. Нещо повече, Русия разчита на китайските инвестиции в енергийния си сектор. Въпреки че сделката за сдобиването с миноритарен дял от Роснефт от страна на китайската компания CEFC Energy да пропадна, то Пекин продължава да участва във финансирането на руски газови проекти (YAMAL и “Силата на Сибир”).
В допълнение, Пекин обхожда с вниманието си Далечния изток на Русия (който някои възприемат като суровинна провинция на Китай) и крайбрежната линия на Арктика на Руската федерацията.
А когато Rosneft Vietnam BV, подизпълнител на едноименната руска компания, започна по-рано тази година да дупчи водите край Виетнам за природен газ, то Пекин веднага прие това като вмешателство в собствената му сфера на влияние. Т.е Китай действа спрямо Русия малко на принципа “моето си е мое, чуждото е общо”.
Режимът на санкции, който Русия си спечели от Запада покрай анексията на Крим, усложнява допълнително ситуацията на Москва, ограничавайки още повече избора й. Китай добре разбира това и се възползва така, че да получава още по-добри условия от руската страна, когато прави бизнес с нея.
Ако по време на Студената война и при наличието на СССР руско-китайските отношения да са били ясно субординирани в полза на Кремъл, то днес това определено не е случаят. Въпреки че Русия е огромна държава, която е “захлупила” Азия, то Руската федерация все повече се “свива” под натиска на китайската външна политика.
Партньорството на Москва с Китай все повече се превръща в заложничество.
Тихо и кротко, какъвто е стратегическият манталитет на Пекин, китайският дракон постепенно се настанява в хралупата на сибирската мечка.
