Разхождахме се из поредната листопадна есен на нашето емигранствуване заедно с кучето Сокър покрай езерото в един парк на Лонг Айлънд, недалече от Ню Йорк. Над нас в пронизително синьото небе се открояваше ярко предсмъртната оранжева траектория на едно отпаднало от дървото дъбово листо, когато реещата ми подир него мисъл изведнъж беше прорязана от внезапно нахлул отнякъде неканен български неологизъм: „Изопачавра!”.
Незнайно откъде се втурна и ме стресна тази несъществуваща дотогава в речниците дума, но тя сякаш слепи в едно безчет мои минали и сегашни наблюдения и мисли през всичките тези години изтекли в чужбина, които дотогава бяха останали неми, неназовани и несводими до едно единствено понятие. В тази странна дума внезапно се споиха и добиха смисъл пластовете на глагола изопачавам и позабравеното понятие пачавра: онзи парцал, с който се избърсва калта в коридора или мазния парцал с която се „мият” залоени тенджери; отнякъде към този конгломерат се долепи и думата гавра, а някъде във втория план даже затрепери желеобразната консистенция на думата пача. Спрях се озадачен, а и Сокър също показа признаци на недоумение. Образите и наблюденията за които сега говоря несъмнено връхлетяха от България и бяха твърде далечни от тихата нюйоркска есен. Но и не съвсем толкова далечни. Нека не се лъжем, емиграцията днес, не е емиграцията от времето на Сталин или Живков, когато тя значеше безвъзвратно скъсване с родния край, без надежда да се върнеш някога при своите и предполагаше окончателна загуба на връзка с България. Тогава нашето прозвище в архивите на ДС беше зловещото „невъзвращенец”, подобен на Андрей Платоновия „невъзвращенец към съдбата си” и подразбираше все по-редки затихващи писъмца „от чужбина” със старателно премахване на детайлите на пишещите и от двете страни на оградата от бодлива тел, за да се избегне всевиждащото око на „органите” и техните „оперативни мероприятия”. Сега извън България вече са милиони и комуникационните технологии са надминали отдавна фантастичното. Днес ние знаем мигновено какво става по улиците на София, гледаме директно телевизионните предавания и общуваме с приятелите си по интернет. В този свят ние знаем всичко, ние сме осведомени, стига да го пожелаем или поне това, което е публично показано. И именно наблюдавайки от чужбина, дори посредством тази обявявана за невинаги достоверна медийна публичност, но с достъпа ни до ежедневните политически процеси, аз си обяснявам тази самопоканила се дума, тази дума нашественик: Изопачавра. За да обозначим това което виждаме по медиите и четем в мрежата, възниква нуждата от понятиен апарат, от нови думи за наблюдаваните явления, защото иначе те стават неописуеми и понякога неназовани. Оказа се, че тази самообразувала се дума, почти магически, съдържа в себе си цяла грамада от явления, впрочем далече не само български, които иначе могат да се дефинират само с много дълги обяснения.
Ето какво, впрочем, какво ми разкри и обозначи тази новодума в един неподозирано широк диапазон на обществените феномени и защо аз смятам, че тя заслужава да се въведе в широка употреба. Първо, поради безпощадната си яснота и краткост. Ето и нейните, според мен, основни приложения:
ИЗОПАЧАВРАТА е основен метод на така нареченото Ляво за водене на публичен дискурс и главен похват на политическата им борба.
Обяснявам: В случая говоря общо за Лявото, не само за българското, но и за социалистите от всякаква разновидност, за криптомарксистите, чегеварите и за левите либерали по света, за прогресистите от всякакви левичарски групи, особено нагло обаче използван от комунистите и техните производни в родната ни окаяна България. Изопачаврата е преди всичко най-използваният способ на лявото за саботиране на всеки смислен разговор по каквато и да било значима обществена и дори лична тема, диверсионната тактика на превръщането на всички междучовешки опити за комуникация и размяна на мисли или идеи в разкаляна локва, в кочина, в нецивилизовано оборище. Така разумът и логиката стават нежелани емигранти и биват прогонени надолу в тинята или навън и биват скоропостижно удавени в тинята, която се преструва на дискусия. Това е тяхно политическо оръжие.
При този метод правилата за обезмислянето на публичния или обществен диалог са следните: едновременното говорене с опонента, прекъсването, „надговарянето” му, заглушаването на „противника” по аналогия с някогашното заглушаване на „вражеските” радиостанции като ББС или безмозъчно повтаряне на едно и също изречение, докато изтече медийното време. Но най-важното си остава прекъсването на опонента, нахалното отнемане на възможността му да си довърши изречението. Задачата е стриктно да започнеш да говориш 3 секунди след като той е започнал и абсолютно буквално да рецитираш „опорните точки”. И понеже в медийното „пространство” не е прието да забиеш публично шамар на подобен „опонент”, примерно на Шамара, за да получиш поне временно шанса да бъдеш изслушан до края, то на онези които са се надявали на истински разговор не им остава нищо друго освен да въздъхнат и да изчакат края на това публично зрелище, което се е превърнало в Изопачавра или да изключат телевизора.Изопачаврата обикновено е медийният победител, защото точно това е възнамерявано: безмислена словесна врява и надмощие на лявото демагогско над търсенето на някакъв смисъл. Защото за необразованият или глупавият (и често ляв), възможността да проумее нещо от разговора е загубена, а за мислещият възможността да проследи битката на стойностни идеи е осуетена. В такива случаи, изопачаврата може да се схване граматически и като глагол :изпопачаврене, да изопачавря нещо. Примери може да се открият лесно, не липсват и тук, отвъд Океана, ако човек следи пренията в тукашния Конгрес и по-специално определени демократи, членове на Демократическата Партия, която е социалистическата тук в САЩ, краснословни демагози като Чарли Рангел, Чък Шумър, Ал Шарптън и пр., но нивото в така нареченото Народно Събрание в България се измерва с изключителни придънни стойности на политическа изопачавра, несъвместими с живота на публична институция от този род. Наистина, изопачавреното политическо говорене в България, както впрочем и в постсъветските Русия и Украйна, са достигнали онова, което в жаргона на лагерния свят се нарича „безпредел”. След подобна изопачавра на политическата реч, поради невъзможността да се организира каквото и да било подобие на цивилно общество следват ОМОН, бронежилетките и танковете…Но нека да се опитам да определя с мирни средства самородното понятие изопачавра преди да са връхлетели в нашият дискурс тежко въоръжените орки от съответните милиции.
Ще започна с политически проявени личности от българската политическа менажерия (по аналогия с „криминално проявени”), за да илюстрирам с конкретни примери какво имам предвид:
Бързоговорещи изопачаври
Тук класифицирам отделни публични говорители и фигури като публична извадка,без претенции за изчерпателност, чийто типични прийоми на създаване на безмислие се съчетават със способността им да говорят много бързо. Те са усъвършенствували светкавичното нахвърляне на лъжливи тези и твърдения, преминавайки от едно към друго с толкова голяма бързина, че никой няма време да възрази или да опровергае лъжата им, защото те междувременно са отпердашили и оставили далеч назад разискваната тема или пък са я заменили с няколко други също толкова лъжливи твърдения. Тези от „бързата” разновидност разчитат на неуловимостта поради ограниченото време и на узурпирането на телевизионното или медийно пространство без възможност за опровергаване. Разбира се, разчита се и на остатъчният ефект на сгурията от лъжи оставени да димят след края на предаването без възражение. Ако не друго, най-малкото което остава като следа от присъствието на бързореките изопачаври, е усмърдяването на публичния диалог, чувството за поругаване на човешкия разговор и на езика като средство за общуване. Един лесен признак на тази разновидност по която могат да бъдат разпознати е тяхната изумителна способност да говорят без да си поемат дъх и да произвеждат думи както при вдишване така и при издишване. Тези виртуози е невъзможно да бъдат надговорени от нормално дишащи хора.
Според моите наблюдения от дистанция в българския парламент и извън него, един от шампионите в този жанр е Антон Кутев, макар и да допускам, че има по-добри от него. Неговият дядо, композиторът Филип Кутев вероятно би определил говоренето на внука си като „стакато”, преминаващо постепенно в „кресчендо”, „пицикато” и накрая в неравноделна БКП ръченица. Много бърз и ловък пропагандатор, чийто подочни торбички даже не трепват, когато изказва публични лъжи. Тук може би е времето да вметнем, че в изопачаврата като човешко качество присъства по необходимост и една масивна доза наглост, а също, че в някакъв старославянски смисъл там някъде се е скутил глаголът „врать”, да лъжеш. Кутев произвежда отлична изопачавра с високо качество, надявам се, че престъпната му партия ще зачете специалните му заслуги.
От другата страна на медийния публичен площад, вече маскиран като журналист, се появява друг вариант на бързореките изопачаври, Александър Симов, сравнително млад, объл човек, явно от последните фиданки на столетницата, с неудържим напор към бързоговорене, граничещо с логорея. Невъзможно е да бъде надговорен този, така да се каже, журналист, всъщност пропагандист от левицата. Умението му се заключава в това, че нито една тема в негово присъствие не може да бъде разисквана до края и по същество. Той също използва умело кресчендото като аргумент, което в негово изпълнение има лек нюанс на квичене, в случай, че не е успял своевременно да обезмисли и неутрализира разговора.
От професорската квота може би си струва да бъде споменат особено безмисленият и доказано зловреден в миналото като част от катастрофата Виденов парламентарист и иконономически експерт Румен Гечев. Заслугите му като финансов корифей и министър при Виденовата катастрофа са забравени от благодушният български народец, но неговото присъствие като разрошена бързоговореща изопачавра, няма как да бъде пренебрегната. При него, таланта изглежда се корени в способността му без умора да възпроизвежда публично „опорните точки” и то пак с тази безподобна публична апнея, при която говориш, притичвайки от една лъжа в друга, без да си поемаш въздух и произвеждаш говор, дори когато би трябвало да си в безсъзнание поради липса на кислород.
Интересно какво ли ще научат студентите от такава публична карикатура, продукт на рабфаковската академична общност от Институт по Пазарно стопанство, където друг корифей на Партията и агент на ДС с името Стати Статев приканва своите студенти да се пръждосват от България? Институт по Позорно Стопанство?
Но има и едно друго дъно на бързоговорящите изопачаври и там вече се е настанил Шамара: татуираният шампион, поетът на вулгарният рап, пресипналият говорител на Опорните точки от Позитано, геронтофила вдъхновител на червените старици и на пенсионираните герои на социалистическия труд от бившата милиция и комитетите на партията, напразно опитващ се едновременно да имитира телодвиженията на негроид от Бронкс и реториката на антифашист борец за Малката правда срещу диктатора Борисов. И всичкото това в прегракнал речитатив с източнобългарски мякащ диалект. Бързорапеща изпопачавра, без съмнение парично захранвана оттам откъдето се захранва и разнообразната политическа зоология от Бареков до Сидеров. Безплатен рап няма както знаем, а парите за политически рап изглежда са привършили и е дошло време за политически кючек със солово изпълнение на дудук. Всъщност, ако се замисли човек, Бареков обозначаван ту като „Дудука”, ту като „Капута” от безпристрастното народно наблюдение, е напълно у дома си в групата на бързоговорящите изопачаври, докато Сидеров често отлита в посоката на различна публична патология, където по-скоро се налага да се снеме наркологичен и психиатричен статус на говоренето и действията му.
В дамската група на изопачавроговорящите изгря ярко, но след това помръкна, може би поради изчерпаване на съответните фондове за нейната активност, брадавично надарената Нина Гергова. Тя говореше толкова бързо, че мисълта й ставаше напълно неуловима за нормалното човешко ухо. Но и кой ли здравомислещ би рискувал да проследи меандрите на този гигант на комунистическото хлевоустие облечен в рокля, както и да следва нейните „аргументи” наподобяващи повече шума от изсипване на кофа помия в коритото на квичащи свине, отколкото осмислена човешка реч ?
Всъщност, за удобство може би следва да разделим явлението на женски представители като гореспоменатата Нина Гергова и ги наречем изопачаври от мъжките представители, които да носят по-мъжественото прозвищеизопачавър. Към женските представителки греещи на левия политически небосклон, които представляват диалектическото единство между индивид и неговото проявление, заслужаващи да се нарекат изопачавра, без съмнение се нареждат Мая Манолова и Корнелия Нинова. Те сами по себе си индивидуално представляват политическата изопачавра като представители на своята престъпна партия, но освен това произвеждат продуктът изопачавра под формата на парламентарни безмислици и опорни точки с неимоверна по мащабите си безочливост. Макар и в различни гласови регистри, (при Корнелия се долавят гръдни баритонови и пушачески компоненти, вероятно останали от далаверите с Булгартабак, докато при Мая преобладава режещият като банциг опашкарски дискант на кюстендилска скандалджийка), и при двете еднакво ярко просиява партийното вдъхновение публично да изопачават истината. При Корнелия това желание изглежда е толкова дръзко, толкова опияняващо, че тя сякаш изпитва видима еротична възбуда от това, че може да прави публично нещо срамно и че не, няма да я хванат, тя ще лъже дръзко с пламнало лице, с все по-басов глас и все по-упорито ще нарича бялото черно, но ще й се размине отново и отново, защото тя и нейната партия винаги са минавали метър. Каканиженето, птицевидното кудкудякане на Мая Манолова няма ясно изразен еротичен характер, но там еротиката е заместена от арогантност, разбира се също подплатена от чувството на безнаказаност, което за четвърт век разгул на беззаконието на комунистите в Прехода след предишните 45 години разгул на престъпленията им е станало нейна и на съпартийците й втора природа. Нейното публично говорене в най-общ смисъл може да се оприличи като сродно с интонациите на заловена в кражба ромска крадла, която веднага преминава в нападение, дори ако е хваната на местопрестъплението. Не е известно как и откъде е възприела тези маниери от „махалата”, но за постигане на една от важните цели на изопачавренето, а именно да надвикаш опонента си, тази техника й служи много добре.
Бавноговорещи изопачаври
Тука, с леко колебание ще сложа Дърева, защото без особено преувеличение, тя може да се класира и като изопачавър и като изопачавра, точно както Цола Драгойчева или Дража Вълчева можеха да бъдат титулувани и с „другаря” и с „другарката”. Другарят Цола нямаше да звучи неблагозвучно за партийното ухо някога и изопачавър не драска ухото приложено към Дърева днес. Но не това е важното в нейния случай. За разлика от бързаците, при другарят Дърев има съвсем различен метод да се изговарят публично лъжи, а именно бавно и назидателно да се заплитат дълги морализаторски изречения, в които лявата фразеология нахлузва дрипите на класовото възмущение, сякаш върхушката на нейната столетна партия не са били винаги в миналото и сега криминални престъпници и експроприатори на чужда собственост чрез държавно или мафиотско насилие. Вела Пеев(ск)а с полумъжка партизанска прическа, громяща капитализма на „красивите” и „образованите”, в полза на свинаря мултимилионер Гергов, Манджуков, Гущеров и сие, ето на това наподобява тази бавнословна медийна сирена Дърева. Като нея са и комунистическите професорки Искра Баева и Мария Пиргова, с една малка разлика: докато Дърева поне изговоря лъжите си с поглед, който сякаш е в съзвучие с казаното от нея, което означава, че изопачаврата се е превърнала в искрена част от нейният мисловен процес, при тези двете професорки издайническите и шарещи погледи показват, че те изобщо не вярват на собствените си твърдения и лъжат просто хабитуално, по навик и по принцип, защото са откърмени в комунистически лъжи и техният истински дом е била винаги партийната изопачавра. А в техните среди тя винаги се е считала за истина.
Към бавните изопачаври бих отделил специално място за експерта по български синтаксис и по висок наратив, а понастоящем председател на турската партия в българския парламент Лютви Местан. При него изопачавренето почти е достигнало върховете на античен хекзаметър. Лъжите при него не се просто произнасят, те се дестилират дума по дума сякаш публичното изказване на една лъжа граматически правилно ще я направи истина автоматично ( например ако някой си спомня безупречната дикция с която в деня за размисъл твърдеше, че се извършва държавен преврат). Неговото би могло да се нарече даже наративничене (като производно от неговото определение за изказа на водородния колос Доган като висок наратив), като в случая тази дума е параним на изопачавра и е синекдоха за цялата му парламентарна дейност.
Не е възможно да се вместят всички публично представени варианти в една малка статия, но ми се струва важно да спомена един смесен тип, поради тяхното почти непрекъснато присъствие в телевизионните емисии и поради уникалната им позиция на публични манипулатори под прикритието на социологически агенции за проучване на общественото мнение. Всъщност в тази социологическа ниша са се навряли доста изопачители на истината от червения спектър, но характерното при един от тези представители е именно това:
Бавнобързащ Изопачавър
Става дума, разбира се, за Андрей Райчев, социолог и притежател на социологична агенция за изопачаване на общественото мнение и голф имения. Интересното при него е съчетанието на бързото говорене с бавния смисъл. Може би даже глаголът говорене в случая е уместно да се замени с ломотене, защото е много трудно да се следят купчините и залповете от бързо и неясно произнесени думи, опаковани в яростни и безмислени жестикулации с ръце, които сякаш компресират, мачкат и разтягат политическото пространство, за да го оформят в желаната посока и да завършат накрая в някакво опулване, което трябва да им придаде липсващият интелектуален смъсъл. Ломотенето обаче не е безцелно. То е малко или повече замаскирано усилие да се изрече поредната лъжа маскирана като обективна истина и енергичните жестикулации нямат никаква друга цел освен да омагьосат и да прикрият поредният пропагаден фокус, с който политическият илюзионист и голф милионер се опитва да обърка наивната си публика. В същата ниша комфортно би могъл да се настани и известният Червен Кольо, както и Кънчо Стойчев, тоже социолог, чийто червени бузи точно съответствуват на цвета на пропагадните им предпочитания, представени като „представителна извадка” от истината. Не е съвсем ясно защо и двамата, както впрочем и Райчев, трябва да завършват лъжливите си тези със своеобразно многозначително опулване, сякаш за да си придадат статистическа достоверност. При Червен Кольо има един своебразен маниер да се говори с крайно приблизителни обобщения и умишлено изопачаване на казаното или на фактите, което се замества с народняшки омаловажавания от рада на ” Е хайде сега, да оставим!..Е,и?.. Е, хайде нека да… Е, да де….то това..” и други подобни, съчетано с гримасиране и междуметия, понякога съпроводени от неискрени малки смехове, нека да ги наречем „смехчета”, подобни на песвдодобродушните смехчета на агент „Димитър” Кеворкян в едър план по телевизора, когато подпъхва в разговора някоя провокациийка, без да даде възможност да й се отговори достойно и да бъде опровергана. Подсмихване и, беж, към друг въпрос. Но този персонаж, Димитър, е изцяло друга бира, както се казва напоследък.
Все пак този обзор не може да завърши без да се спомене и една разновидност, която бих определил като :
Банални, равнодушни и бездушни изопачавъри
Към тези разновидности на първо място бих поставил Пъванов, Станишев, Орешарски и Йовчев. Разбира се и мнозина други, всеки със своя принос, всеки повлякъл торбата със своята лъжа и своята маска, която нарича лице. Всеки по своему, с бездарието си на комунист или с таланта си на провокатор, на агент или на обикновен подлец. А тук не можем дори да говорим за онези, скритите, без публичен образ. Но поне тези, видимите, които виждаме всеки ден, могат да бъдат някакси обозначени в рамките на моята несъвършена класификация. Какво е общото между тези споменатите? Преди всичко, способността им не само да изопачават истината, но да унищожават с измисления си език самият смисъл на говоренето. Те са научили и усвоили завинаги „партийният” език, мъртвешката изопачавра, която е гробарския идеологически език на бюрократа, на апаратчика, на комунистическия чиновник. Този език не може да произвежда смисъл, но може да убива смисъл. Всъщност, тези които го практикуват са дори отвъд лъжата и истината, защото макар и всичко което казват да е по същество един безкраен фалш, по-зловещото е, че те не казват НИЩО. Те обитават политическото нищо. Там няма нито една мисъл за която един нормален ум да се захване и поне да каже: ”Но това не може да бъде!” Равномерно, равнодушно и неуморно те живеят в това комунистическо гето, в това нескончаемо АОНСУ, в тази словесна морга, произвеждайки безмислие с което хранят своя и на себеподобните си посредствен разум, като в някакъв прокълнат свят на замръзнала в безвремието изопачавра. А с тях някъде встрани, в същата група, но и скрит зад тях, в сянката, се подхилва бездушния изопачавър – Митьо Гестапото, който даже няма нужда да си служи с дървения им език. След като от началник на престъпната политическа полиция е успял безнаказано да се превърне в успешен капиталист, сега той може да каже на целокупния български народ заедно с червените партийци и с типичното за куките безсрамие: „Сега аз съм милионер, а вие, много моля, да го духате!..”
Както би казал Радичков, „Гестапене му е майката..”
За да завърша казуса си за въвеждане на една нова, все още несъществуваща и неполучила, така да се каже, гражданственост дума, предлагам за разглеждане следните постулати при употребата й:
Изопачавра може да се употребява като съществително, което обозначава медийно, политическо или обществено явление, но може и да бъде отделен човек. Крайната преувеличена форма, в която може да се превърне необузданата навреме редова изопачавра се нарича „изопачавретина”.
Изопачавра може да се употреби и като глагол (например изопачаврене).
Изопачавра може да се използва и като историческо определение и описание за живота на цяла един народ като нашият през последните 70 години по следния начин: Социалистическо – Комунистическа – Посткомунистическа изопачавра, състояща се в последователно „построяване” и след това „разрушаване” на социализма и построяване в крайна сметка на личен феодализъм и то от едни същи хора, при пасивното съучастие на останалите.
И накрая, неизбежно в изопачавра се превръща всеки, който живее в нея без да се съпротивлява..
Сокър преди малко донесе топката за игра и я постави под стола ми подканящо, с надеждата да спра да си играя с клавиатурата на компютъра вместо с него и с много по-вълнуващата топка. И аз спрях, без да знам дали казах всичко онова което исках. А навънка заваля сняг, за да погребе онова есенно листо.
*Текстът е първоначално публикуван в svobodata.com
