За мен неолиберализмът и неговата криза са интересни като антрополгически и културни феномени на късната модерност. Да започнем с работна дефиниция на понятието. Неолибералният консенсус е съгласие около основни параметри на икономическия, политически и културен живот, което може да бъде определено като идеология в марксисткия смисъл, като доминантен дискурс в категориите на Фуко или като хегемония в категориите на Грамши. Но този консенсус отива отвъд съгласието на политически и икономически актьори; той е проникнал дълбоко в културата, ежедневието и начина на живот на големи групи хора. Ключови елементи от този консенсус са идеите за свободна инициатива и за самоопределяне на индивида, разглеждан като предприемач на самия себе си в един отворен свят на неограничени възможности и неуморно съревнование.
Тази постомодерна интерпретация на просвещенската идея за автономния субект гордо провъзгласява, че човек има безкраен потенциал за себеактуализация и себепораждане и че е автор не просто на живота си, но и на собствената си идентничност, която се мисли като неокончателна, винаги отворена за нови и вълнуващи възможности. Оттук следва неприемането на заварените в културата идентичности, които се отхвърлят като ограничаващи и репресивни за разлика от отворената идентичност, продукт на свободен избор. В рамките на неолибералната парадигма отворената идентичност е дискурсивно обвързана с идеята за господството на пазара – успоредно на разрастващия се параз на стоки и услуги се появи нов пазар на идентичности, или поне на стилове на живот, удобно прикрепени към глобалните брандове. Преситеният и разглезен късномодерен консуматор бе лъстиво поканен да се впусне във вихъра на този нов и възбуждащ пазар. Върховенството на пазара като безалтернативна форма на икономическа и социална организация беше насадено в масовото въображение като естествен феномен, като факт от природата, наместо като политически конструирана и институционално поддържана конвенция. Процесът на пазарна експанзия – както икономическа, така и идеологическа – се разгръща през последните 30 години и обхваща нови и нови територии от живота. Той беше много вдъхновяващ в началото, особено в България, тъй като съвпадна с края на комунизма. За нашето поколение изглеждаше сякаш сме достигнали някакъв предел и навлизаме в нов и прекрасен нов етап от историята. В оптимистичната и донякъде утопична метафора на Фукояма от 1992 за “края на историята” ние бяхме щастливото поколение, доживяло окончателния триумф на глобализиращия се пазар и либералната демокрация.
Идеята за свободата на пазарната инициатива върви ръка за ръка с идеята за освобождаването на индивида от традиционните рамки и структури на социалния живот, като например националност и териториалност. Този нов наратив на освобождаващия пазар дискретно кооптира разнообразните движения за еманципация и ловко се възползва от релативистичната етика на постмодернизма, който – забележете – се самоопределя като бунт срещу големите наративи, в това число властния наратив на прогресивния капитализъм.
Неолибералният консенсус се манифестира политически чрез конкретни, добре известни политики. Това са приватизацията, дерегулацията (разрушаването на преградите пред глобалната пазарна експанзия), финансиализацията(поддържането на стандарт не чрез нарастване на доходите, а чрез а задлъжняване) и остериет (съкращаване на публичните разходи без оглед на последиците за обществото). В този ред някак етествено се вписва еуфорията от търговията с финансови деривати, довела до кризата от 2008 и последвалата я национализация на загубите, която отвори първите пукнатини в блестящата фасада на неолибералната утопия. Важно е да се отбележи, че тези политики бяха натоварени с огромни оптимистични очаквания и техните злополучни последици са резултат не толкова от злонамереност, колкото от самонадеяност и арогантност на техните автори и поддръжници, както и от безскрупулния опротюнизъм на пазарните агенти, които се възползваха от тях.
Глобализацията обещаваше безгранично себеосъществяване на човека в един отворен свят, но когато връхлетя кризата се оказа, че най-безгранично са се себеосъществили транснационалните корпорации и финансовите спекуланти, при това за сметка на всички останали. Стана ясно, че икономическата глобализация не е синоним на глобална демокрация, както вярвахме през 80-те години, а просто антоним на националната държава с нейните институции, които гарантират някаква защита на гражданите. Защото очарованието на неолибералната глобализация беше именно в имплицитното обещание, че ще донесе блогополучие и справедливост за всички, и те ще заживеят като щастливите граждани на държавите на благоденствието в Западна Европа между края на войната и края на 70-те. Казвам щастливи, защото в този златен преиод усещането за щастие и справедливост в тези общества е измеримо по-голямо, отколкото е през последните десетилетия. После идва революцията на Тачър и Рейгън, която бе оповестена като консервативна, но в същността беше неолиберална и неслучайно търсеше своите идеологически основания във философията на класическите либерални мислители. Тази революция удържа в продължение на няколко десетилетия усещането, че прекрасният нов свят е току зад ъгъла и всеки момент ще бъде постигнат, и че всички жертви и трудности по пътя са оправдани в името на заветната цел, което силно напомня за обещанията на други утопични системи.
И ето че тридесет години след колапса на въплътената утопия на комунизма започва да се срива въплътената утопия на неолибералната глобализация. Наместо надежда и увереност в прогреса цари повсеместно разочарование, объркване и безпътица. Гузни и изчерпани лидери се конкурират за остатъците от либералния ентусиазъм в неравна битка с трибуните на популизма, които щедро черпят от енергията на фрустрацията, измамените надежди и гнева срещу гобализираните елити. Тези настроения напомнят ресентимента от епохата на упадъчния комунизъм с неговото бодряшко лицемерие, което едва прикрива гнева на предадените и губещите и подхранва всевъзможни конспиративни теории. Всичко това можеше да бъде удържано в рамките на либералната парадгма, ако губещите не бяха толкова много. Достигайки критична маса, жертвите на глобализацията се разбунтуваха и започнаха да преоткриват идеолгии и инструменти за политическо действие, които се смятаха да отживелица – от масови движения на гнева през реставрация на националистически фантазии и имперски блянове (ясно изразени в Русия и Турция), до националната представителна демокрация в Европа.
Интересно е колко грубо и неочаквано бе прекъснат неолибералния блян, при което изследователите и интелектуалците останаха почти толкова изненадани, колкото и самовлюбените пророци на пазарната утопия. Явно и най-добрите умове се оказват податливи на неолибералните мантри и съзнателно или не се оставят да бъдат прелъстени и приспани от доминиращата идеология. Изглежда кризата от 2008 не беше достатъчно разтръсваща, наложи се да последват Брекзит, възходът на десния популизъм в Европа и триумфът на Тръмп в Америка, за да се събудят задрямалите интелектулани рефлекси. Постфактум започна трескаво да се търси приемливо и поносимо обяснение за случващото се в рамките на господстващата парадигма, която и до днес си остава неолиберална.
В този обяснителен вакуум удобно се намества злият Путин с неговата мрежа от виртуални вредители, който е в състояние да понесе отговорността за всички несгоди на Запада, включително за провалените обяснения и прогнози. Путин се оказа персонално виновен за глобалния батак, който натвориха неолибералните стратези, както през 80-те години Рейгън беше виновен за всички беди на грохналия комунистически лагер. Което не означава, че Кремъл не се стреми активно да вреди, напротив, тези момчета дават всичко от себе си и доста добре се справят. Работата е там, че всички злонамерени душмани на либералния Запада не могат да му навредят толкова, колкото провалите на собствените му добронамерени и заслепени елити.
Но да се върнем на интелектулаците, на разказвачите на големите наративи. Тъкмо те трябваше да забележат, че там отвън нещо се случва и овреме да коригират разказа. Но унесени в сладката приказка, на топло до камината, те пропуснаха до го направят и виелицата събори вратата и връхлетя в къщата. Повярвали в собствения си разказ, влъхвите на неолиберализма загубиха способността да виждат в бъдещето и можеха само да обясняват света постфактум. Огромният брой хора, останали вън от този разказ обаче, вече не искаха да го слушат и започнаха да се заслушват в алтернативни разкази.
Характерно за големите разкази е, че те се опитват да засмучат и обезсилят по-малките. Протекоха два паралелни и взаимосвързани процеса – докато глобалният пазар поглъщаше националните пазари, разказът за прекрасната глобализация подменяше, обезсилваше и поглъщаше разказите на националните общности. Първият процес може да бъде описан като отнемане на суверенитет – наместо пазарът да бъде регулирани и инкорпорирани в рамките на националните държави, държавите бяха подчинени и инкорпорирани в глобалния пазар. От консуматорска гледна точка този процес е овластяващ – изборът на консуматора нараства неимоверно, но от гражданска гледна точка е обезвластяващ – ерозията на националната държава дава все по-малко възможности на гражданите да влияят върху света, който обитават. За да се разгърне сполучливо глобализацията в тази си версия, бе необходимо успоредно да протече процес на трансформация на идентичността на големи групи хора от членове на национални общности към глобални консуматри. И тук нещата зациклиха, защото се оказа, че в голямото си мнозинство хората са по-привързани към локалните си разкази, отколкото към гражданските свободи, и преживяват подмяната на идентичността по-болезнено, отколкото отнемането на суверенитета. Това е особено изразено в общества с крехки демократични традиции като българското, където националната идентичност се конструира през въобразената общност на нацията, а не през гражданско участие. Тъкмо посегателството върху идентичността накара хората да се стреснат и разтревожат от посегателството върху националния суверенит и да се организират за неговата защита. Оказа се, че икономическите несгоди се понасят по-лесно от идентичностната загуба, и че в късно модерната епоха хората се организират по-лесно около колективни идентичности, отколкото около социални каузи.
Така да се каже, неолиберализмът претърпя унизително поражение на полето на идентичността, което е донякъде иронично, защото тъкмо в това поле беше направена масивна идеологическа инвестиция. Неолибералният наратив успя да прелъсти и плени голяма част от прогресвните дискурси, които са традицинно ляво-либерални, например политиките на идентичността, разказите за различните хора и тяхната борба за права и признание. Тези партикуларни разкази бяха ловко инкорпорирани в големия разказ за прекрасния нов свят. Държа да отбележа, че не става дума за конспиративен мастърплан, който координира това грандиозно начинание, а за сложни и многопластови синергични процеси, чийто кумулативен ефект е ускоряване на промените отвъд точката на поносимост. Но за губещите от глобализацията изглежда така, сякаш са жертва на конспирация, защото те остават извън разказа; те са негов обект, а не субект. Те са гневни, и с основание – техните идентичности бяха отчуждени, рециклирани, ребрандирани и изложени на глобалния пазар като корпоративна стока.
Разпадането на неолибералния консенсус не само поставя на изпитание доскоро неоспорваната хегемония на Запада, но променя смисъла на глобализацията. Най-видимите предизикателства са възходът на Китай, който ярко демонстрира как капитализмът може да бъде успешен без да е сдвоен с либерализма, и особено раваншисткото завръщането на Русия на глобалната сцена. В момента най-големият страх на неолибералните елити не е, че Русия ще надвие и подчини Запада, което е технически невъзможно;стр ахът е, че Западът може да заприлича на Русия – катастрофирало общество, в което радикалният тоталитарен експеримент бе последван от радикален неолиберален експеримент (впрочем и двете идеологии са западен внос), което отчаяно търси спасение в реставрацията на имперската си идентичност.
И това е основателен страх, защото неолибералният експеримент нанесе тежки морални щети на демокрацията. Идеята за технократично, рационално и неподатливо на корупция световно управление (global governance), се оказа фикция, също като редукционистката идея за рационалния индивид, чиито изобри са ръководени от безстрастна калкулация на печалбите и загубите. За щастие, хората са нещо повече от изчислителни машини, поне докато не е настъпила точката на синуларност, която вещат мрачните пророци на трансхуманизма. Иронично, животните се оказават по-близо да неолибералния идеал за рационален икономически агент. Едно интересно изследване (Jensen, Call and Tomasello 2007), проведено в Института по еволюционна антропология в Лайпциг, разглежда икономическото поведение на хора и шимпанзета през теорията на игрите, само за да установи с изненада, че всъщност шимпанзетата са икономически по-рационални от хората. Единият участник получава известно количество пари (при шимпанзетата валутата е храна) и трябва да го раздели с друг участник. Ако другият откаже подялбата, двамата губят всичко. Резултатът е, че хората отказват подялбата, когато получават по-малко от 20% и предпочитат никой да не получи нищо. Докато шимпанзетата приемат всяко ненулево количество, което е всъщност идеалът за неолиберално икономическо поведение, защото е съвършено рационален – малко е по-добре от нищо. Изглежда тази проста логика важи при животните, но не и при хората, които са развили концепция за справедливост – когато ирационалното чувство за справедливост бъде засегнато, те просто отказват да играят.
Но да се върнем на очакваното световно правителство, което не се състоя и със сигурност не успя да замени националните правителства, но за сметка на това успя да им нанесе тежки щети. Те бяха нарочени за корумпирани и неефективни, овехтели пречки пред свободния пазар, едниственото възможно поле за реализация на човешкия потенциал. Тази идеологема има мощен просвещенски заряд, тя носи фантазията за освобождението на човека от оковите на групата. Работата е там, че демокрацията е нещо повече от правно закрепена процедура, тя предполага минимална свързаност и солидарност между членовете на една общност, и когато тези ценности бъдат отменени, демокрацията започва да страда. Естествените човешки общности се фрагментират, декомпозират и атомизират, и върху техните развалини се развихря необвързаният късномодерени консуматор, героят на неолибералната утопия.
Когато единственото основание за взаимодействие между индивидите е постигането на икономически успех, идеята за общество се превръща в куха абстракция, а сътрудничеството започва да изглежда разбираемо и смислено единствено в рамките на голямата капиталистическа организация. Да се себепромотираш яростно, да се конкурираш до смърт, да се продадеш най-скъпо, да успееш на всяка цена – това са критериите за пълноценно човешко съществуване в свирепия и безутешен свят на глобалното съревнование. Този модел за успех е интернализиран дори от губещите в съревнонванието, които избраха милиардера Тръмп за лидер на своя бунт срещу неолибералното статукво.
Свръх-съревнователната култура, наложена от поклонниците на свободния пазар, разделя хората на преуспели и лузъри. Нещо повеч – тя стигматизира копнежът за живот в солидарна общност като маргинално поведение, присъщо на губещите, които се опитват да компенсират своята непригодност. Правилните, успелите, прекрасни нови хора трябва да са в състояние да се дистанцират от всякакви колективни политики, които ги поставят в един кюп с презрените неудачници. И с презряната национална държава, които има нахалството да отнема във вид на данъци част от заслужената награда на умните, работливите и талантливите и да я преразпределя към мързеливите и безполезни бедняци. Но разрушителният ефект на тази култура отива по-далеч от атаката срещу социалните политики, които по необходимост са преразпределителни, той ерозира фундаменталните ценности на християнската – и на всяка останала – цивилизация, като обезценява загрижеността за слабите и фетишизира индивидуалния успех. От гледна точка на моралното развитие това е регрес към инфантилен егоизъм. Самодоволният егоист е поставен в центъра на шеметния и нарцистичен лайфстайл, достъпен за успелите – да си “готин”, да си “в крак с времето” означава да взимаш от живот всичко, което пожелаеш, без да ти пука за социалната цена. Ако не си егоист, няма да си успешен, а ако не си успешен, си никой. Посткомунистическите общества като нашето се оказват особено податливи на тази поквара, тъй като публичният морал е съсипан от десетилетията на тоталитарна репресия. Неслучйано олгархичните елити в тези общества с охота прегърнаха неолиберализма в неговия най-вулгарен, социално дарвинистки прочит.
Самоопределяйки се като прогресистка доктрина, неолиберализмът неволно възкреси примитивения и свиреп социален дарвинизъм от 19 век – всеки получава това, което заслужава, тоест губещите сами са си виновни за провала, ако бях свестни, щяха да са успели. Така, след като видя сметката на старомодната солидарна демокрация от следвоенната епоха, неолибеарлизмът успя в движение да дискредитира и меритокрацията, едно от най-големите завоевания на модерността. Както отбелязва Иван Кръстев в последната си книга (Кръстев 2017), легитимацията на глобалните елити е меритократична, и тъкмо поради това става подозрителна. Високо образованите и функционални индивиди могат да успеят навсякъде по света благодарение на своите качества и умения, но това ги прави неблагонадеждни в очите на собствените им сънародници, които се чувстват изоставени и предадени. Дистанцираните технократи и софистицираните експерти винаги могат да си тръгнат, затова се предпочитат лидери, които приличат на “обикновените хора”, ако не знаят езици още по-добре, защото няма къде да ходят и ще останат лоялни към “своите”. Принадлежността изведнъж доби първостепенно политическо значение, след като в продължение на десетилетия беше разглеждана като овехтял и ненужен атрибут на старомодния национализъм. Успешно интегрираните в “световното общество” (терминът е на гениалния Никлас Луман) са на път да попаднат в познатия стереотип на “безродните космополити”.
На всичкото отгоре се оказа, че информационната глобализация е враг на човешкото щастие. Откакто хората по цял свят имат достъп до интернет и масови медии, те започват да оценяват собственото си положение през сравнение с най-проспериращите индивиди и общества и естествено започват да се чувстват бедни и нещастни. Наместо да ценят и да се радват на това, което имат и което са, хората са изкушени да се съизмерват с непостижими образци на успех и съвършенство и съответно се преживяват като провалени, когато не отговарят на тези образци. И това е проблем не само на бедните общества, напротив – дори в просперирщи държави репресивната културна норма буквално разболява хората – например анорексията при момичетата, които се опитват да изглеждат като извънземните красавици, обитаващи фантастичния свят на високата мода.
Централният прадокс на неолибералния ред, който се възцари през последните 30 години, е че въпреки материалното благополучие поражда масово нещастие. Ние плащаме за нашето забогатяване (ако изобщо сме от странта на печелившите) с усещане за генерална несигурност и дълбока ексизстенциална тревожност. Стряскащият ръст на тревожно-депресивните разстройства е пряко свързан с нарастващата непредсказуемост на живота. Хората имат ограничен капацитет да понасят несигурност когато той бъде надхвърлен, започват да страдат и да се чувстват прецакани и ограбени, дори ако икономическото им полжение се подобрява. Умората от самоускоряващата се глобализация, плюс изчезването на усещането за базисна сигурност и спокойствие, което преди е давала общността, предсказуемо води до някаква форма на бунт. Виждаме как недоволните мобилизират остатъчните ресурси на демократичното представителство, да накажат омразните елити. Големият риск е този бунт да поеме в разрушителна посока. Ексцесиите, заченати и родени от нечестивият брак между глобализацията и неолиберализма, предизвикаха мощна ответна реакция, която поставя под въпрос трудно завоюваните постижения на класическия либерализъм. Надига се мракобесна вълна и става все по-трудно да бъдат публично отстоявани елементарни човешки права, например правото на етническите малцинства да ползват майчиния си език или правото сексуалните малцинства да настояватза признание.
Едно от най-тежките и справедливи обвинения срещу тоталитарната държава е, че унищожава общностите, разрушава доверието и покварява гражданите, като национализира личния живот и превръща всички в доносници, които се следят взаимно. По парадоксален начин неолиберализмът, който самодоволно си приписа победата над комунизма, има подобен деморализиращ ефект. Сдружаването не е забранено със закон, но неолибералният разказ внушава, че общността е отживелица и единствено индивидът има значение. Личният живот е формално защитен, но воайорската масова култура изисква от фрустрирания и самотен субект безсрамно себеразголване като условие да бъде забелязан и оценен от развратената и отегчена виртуална тълпа. Държавата не изисква да се пишат доноси, но всички се следят, сравняват и конкурират стръвно в социалните мрежи до пълно притъпяване на способността за съчувствие и доверие. Напоследък започнаха да си устройват и виртуален лов на вещци чрез координирани хейтърски кампании, които отприщват най-долните човешки страсти като завистта, озлобението срещу инакомислещите и перверзната наслада от преследването на жертвата. Списъкът може да бъде продължен, тъй като белезите на упадъка са навсякъде. Става все по-ясно, че утопията на самоуправляващия се пазар и утопията на тоталиталната държава са двете страни на сатанинската монета, с която Нечестивият се опитва да си купи власт върху този окаян свят.
В този безрадостен контекст разпадането на неолибералния консенсус е в състояние да отключи разрушителни процеси на групов регрес, срещу които делегитимираните институции и покварената публичност не предагат защитен имунитет. Това налага консервативният разказ за обществото да бъде спешно реанимиран и актуализиран, именно за да бъдат съхранени и защитени класическите ценности на либерализма – най-доброто, което е постигнала нашата крехка цивилизация.
Литература
- Jensen K., Call J. and Tomasello M. (2007) Chimpanzees Are Rational Maximizers in an Ultimatum Game.-Science, 318, Washington DC: AAAS, 107-109, http://wkprc.eva.mpg.de/pdf/2007/Jensen_Call_Tomasello_2007_chimps_ultimatum_game.pdf (9 January 2018).
- Кръстев И. (2017) След Европа.За слабостта и силата на Европейския съюз. София: Обсидиан.
