Изчезването и най-вероятно убийството на саудитския анализатор и журналист Джамал Кашоги е един от тези криминални актове, чийто ефект има потенциала да напусне периметъра на местопрестъплението – територията на консулството на Кралство Саудитска Арабия в Истанбул, и да се разпростре из Близкия изток.
Историята на Джамал Кашоги много бързо ще спре да бъде лична и ще се превърне в политическа. При това от тези, които самият журналист е разисквал, включително на страниците на The Washington Post.
Съдбата на журналиста със сигурност ще даде поводи за нови измерения на анализа, касаещ и без това сложните отношения между Турция и Саудитска Арабия. А въпросните не бяха цветущи и досега.
Погледнато отгоре, двете държави по принцип са конкуренти за лидерството сред държавите на сунитския ислям. В тази битка предимствата на Анкара са образа на турския президент Реджеп Ердоган като защитник на ислямската умма (от християнския западен свят) и формулата му на синтез между отколешния ислям и съвременните технологии на модерния свят. Силните козове на Рияд пък са петролът и попечителството над двата свещени града – Мека и Медина.
Ако общото между двата режима е все по-нарастващият авторитаризъм, то разликата е по-любопитна: ако управляващите в Турция се опитват да релативизират секуларното минало на страната си, то тези в Саудитска Арабия искат да го преоткрият.
Отвъд птичия поглед, анализът на мирко-ниво също подсказва за редицата проблеми между двете държави.
Когато Саудитска Арабия оглави бойкота срещу Катар, единствената сунитска страна, която еднозначно подкрепи Доха, бе именно Турция. А по отношение на израелско-палестинския конфликт, ако Рияд изглежда готов да подкрепи задаващия се американския план, то Анкара изобщо не е. Така както пък ако Турция подкрепя регионалната мрежа на Мюсюлманско братство, то Саудитска Арабия я преследва. Да не говорим за това, че Турция усилва икономическото и политическото си сътрудничество с Иран, а това е нещо, което допълнително предизвиква гнева на Саудитска Арабия.
Дори на парламентарните избори в Ирак по-рано тази година, където двете държави имаха възможността да обединят усилията си срещу общия шиитски опонент, те не успяха да го направят и инвестираха усилията и парите си в различни местни политически формации.
За разногласията помежду им допринася и все по-усилващия се американски натиск за създаване на т.нар. “арабско НАТО”, чието менажиране и организационно случване ще бъде доверено евентуално на Саудитска Арабия. В тази инициатива Турция правилно разпознава механизъм, който е насочен не само срещу Иран, но и срещу самата нея: в посока на заобикаляне на ролята, която Анкара има спрямо процесите в Близкия Изток.
Отношенията на двете страни спрямо САЩ също са показателни за съществуващите различия между тях. Саудитска Арабия бе дестинацията, която президентът Доналд Тръмп избра за своя първа външно-политическа визита, утвърждавайки по този начин стратегическото сътрудничество между Вашингтон и Рияд (след проблемен период при президентството на Барак Обама).
На този фон, въпреки скорошното пускане на американския пастор Андрю Брънсън от задържането му в Измир, което може да доведе до подобряване на климата в двустранния диалог между САЩ и Турция, през последните няколко години отношенията между двете държави се търкалят предимно в посоката на наклонената плоскост. Последното се обуславя от редица обстоятелства, основните от които са различията в отношението им спрямо кюрдите в Сирия, налагането на американски мита върху турските алуминий и стомана, което доведе до обезценяване на турската лира, закупуването на руския зенитно-ракетен комплекс С-400 от Анкара и т.н.
Но в случая с Джамал Кашоги не турско-американските отношения, а тези между Вашингтон и Рияд изглежда, че ще бъдат поставени на тест. Разбира се, при републиканска администрация начело в Белия дом едва ли може да се очаква особено предефиниране на политиката на САЩ спрямо Саудитска Арабия. Още повече, че Рияд е необходим на Вашингтон.
Един път, тъй като първият е един от основните клиенти на военно-промишлената индустрия на втория. Втори път, тъй като Доналд Тръмп гледа на Кралството като на паричен донор, на който САЩ могат постепенно да делегират финансовите си ангажименти за подпомагането на приятелската мрежа от елити или държави (в Египет, в Йордания, в Ливан, в Ирак). Трети път, поради символната роля на сунитското Кралство като пазител на Мека и Медина по въпроси от текущ порядък (като близко-източния мирен процес) като контра-тежест на турската политика. Четвърти път, Рияд остава повече от мотивиран да противостои на Иран в региона (т.е да бъде негласен партньор на Израел в това си начинание).
Но въпреки това, Доналд Тръмп не може да остави без отговор казуса със саудитския журналист, тъй като в случая ще става дума за неговия собствен президентски имидж, доколкото американският държавен глава инвестира голям политически капитал в управленския елит на Кралството от Персийския залив. Още повече, че за никого не са тайна близките отношения между зетя на Тръмп, Джаред Къшнър, и престолонаследника (и реално движещ управлението на страната) на Саудитска Арабия, Мохамед бин Салман.
А отвъд преките персонални взаимоотношения, ситуацията е такава, че каквото и да прави Саудитска Арабия в региона, то това се “лепи” и на САЩ: от войната в Йемен срещу хутите до финансирането на крайни салафитски движения (преди в Афганистан, доскоро в Сирия). Някои нервни и недобре преценени движения на управляващия елит в Саудитска Арабия – като задържането на министър-председателя на Ливан Саад Харири, така както и затворничеството на редица опоненти на режима в хотел “Риц-Карлтън” – не правят изключение.
Т.е. Саудитска Арабия може да привлече такова внимание към САЩ, което от Вашингтон да биха предпочели да си спестят.
Така например, независимо дали саудитският журналист е бил убит по поръчка на управляващите в Рияд или по-скоро това е конспирация на вътрешните противници на режима с цел неговото очерняне, Доналд Тръмп вече трябваше да отговаря на неудобни въпроси.
