Популярен, но все пак половинчат мит е, че електоратът на републиканците и демократите в САЩ се обръща. Казвам половинчат, защото все пак има някаква доза истина в него – например републикански политици са отивали в Демократическата партия и обратно.
Републиканската партия е, най-общо, партията на старата либерална буржоазия, на индустриалците и на консервативните протестанти. Винаги е била такава, още от самото си основаване.
Демократическата партия обаче преживява няколко метаморфози. Тя е най-старата партия в САЩ и ѝ се е налагало да се адаптира във времето. Първоначално не е много по-различна от Републиканската. Расистки организации като Ку-клукс-клан са основани от демократи, демократи са и техните най-многобройни членове. “Новият курс” на Рузвелт е логичен за историческото си време и икономически условия опит да се узаконят и извадят наяве процесите по превръщането на САЩ от федерация в пълноценна държава от европейски тип – процеси, които продължават и до днес. Същевременно това го поставя пред проблема на индустриалните капиталисти и прекомерната власт, която имат – прекомерна от гледна точка на държавата, която в американския си вариант от онези години все още няма властта, която има в Европа. По този начин Демократическата партия се етатизира, а днес – и социализира, даже комунизира. Ако търсим аналог на нашите европейски партии в САЩ, това несъмнено е Демократическата партия. Това обяснява и идеологическите взаимовръзки отвъд финансовите потоци между нашата десница – и българската, и европейската и американската левица.
Демократите успешно успяват да овладеят част от градската средна класа, с времето започват да откликват и на потребностите ѝ и така в наратива на демократите навлизат характерни за градския социум теми – атеизъм, наукоподобни обосновки, свободна любов, малцинства, хомосексуализъм и т.н. Етатизацията на тяхната партия и неизбежното ѝ превръщане в социалистическа ѝ придава завършен вид и имидж, чрез който могат да привличат широк спектър от градските елити, от интелектуалци до млади хора.
Републиканците остават верни (и неясно до колко искрени в тези си убеждения – бел. авт.) на християнските ценности, същевременно изпълняват и програмните искания на стария индустриален елит, като например защитата на частната собственост. Разбира се, съществуват разнородни “поколения” и при републиканците – например конфликта между палео- и нео- консерваторите (популярни с това, че са бивши троцкисти), също и либертарианските и консервативните християнски крила в партията. Показателен е факта, че либертарианските послания са изключително непопулярни, маргинални и осмивани в градска среда по същия начин, по който е осмивана и непопулярна и християнската религия, тъй като буржоазията там вече прекалено много прилича на европейската. По този начин републиканските послания са по-скоро някакъв единен, но разнороден фронт, а републинците се превръщат и във фаворити на американския селянин, който е искрено вярващ и трудолюбив човек, настрани от някои пословични интелектуални липси. Бидейки разнородни обаче, републиканците са неспособни да произведат завършена идеология, върху която да основат политиките си, което превръща партията им в твърде неусточива като поле на съревнование между различните си съставни части.
Така разделението в САЩ по-скоро е по линията град – село с характерните им демографски и социални различия, до такава степен, че жителите на съответните места все едно са от различни народи. Това е истинският конфликт в американската политика, който се проявява чрез различните партии.
Съществува и трети фактор, съпътстващ етатизацията на САЩ, който не съм коментирал до момента – т.нар. “дълбока държава”, която е надпартийна и административно необусловена структура, състояща се преди всичко от връзките между определени (даже поколения) личности, заемащи конкретни административни длъжности и груповите и и личностни интереси, които са започнали да имат с времето. Най-общо казано, в “дълбоката държава” има властващи чиновници, които само на пръв поглед са републиканци или демократи, но всъщност представляват самостоятелен играч. Това статукво флиртува не особено прикрито и с американските олигарси чрез определени хора, имащи съответните контакти – лобисти, за да формира т.нар. “естаблишмънт”.
Явлението Тръмп е анти-естаблишмънт феномен, но все пак без съмнение участието му става с подкрепата или поне одобрението на участници в досегашната система, основно финансови донори, които по всяка вероятност търсят изход или поне някаква алтернатива на досегашната система, която е все по-неспособна да произведе решения, които да удовлетворяват мнозинството.
Републиканците представляват по-скоро интереса на индустриалния капитал в този естаблишмънт, докато демократите – интересите на “дълбоката държава”. По този начин и двете партии са изключително системни и казионни и противоречията по между им са противоречия относно интересите им като групи, а не представляват интересите на цялото общество, нито дори на социални групи, различни от представените във властта или ангажираните си спонсори.
Бидейки изразител по-скоро на интересите на чиновниците и администрацията от “дълбоката държава”, Демократическата партия е неизбежно да не прибегне до популистки и социалистически послания и политики, чрез които да се опита да привлече все повече хора и да се противопостави на финансовата и индустриална сила, чиито интереси се опитват да прокарат републиканците. Обамакеър и открито социалистическите идеи на Бърни Сандърс са пример за проявление на тези тенденции. Все пак едно подобно разделение е напълно условно, след като и в двете партии се срещат както социалисти, така и милиардери. Интересното е, че често това са едни и същи лица.
Начинът, по който се опитват да привличат избиратели е чрез някакви идеологеми, които обаче не представляват завършени идеологии: при републиканците това е консерватизмът в социално отношение и капитализмът в икономическо, при демократите, наопаки – социалният либерализъм, комбиниран с икономически регулации и етатизъм. Това разделение откликва на индивидуалните нужди на членовете на групите, съставляващи електората на съответните партии. Няма и как разпределението на идеологически мотивираните опорни точки да е по-различно от това, тъй като то е изява на основата процесите на диалектическия сблъсък ляво – дясно, чиито синтез, изразяващ се в преодоляване противоречията между градските “демократи” и селските “републиканци” би довел до установяване на нова социална система, която страда от различни недостатъци: открито социалистическа. Такава е тя в Европа днес. Поради това и съвсем не е изключено бъдещето на САЩ да е все по-наляво, а настоящата ситуация да е просто временно забавяне на този процес.
*Текстът е първоначално публикуван във Фейсбук профила на автора. Заглавието е на Консерваторъ
