Единадесетият час на единадесетия ден от единадесетия месец преди точно 100 години. (б.ред. към датата на написване на статията) Ключов момент в световната история, защото точно тогава влиза в сила Компиенското примирие, с което се слага край на военните действия от Първата световна война. Продължилият повече от 4 години конфликт води до смъртта на повече от 15 милиона души. Броят на ранените е дори по-голям, а в него не влиза цялото изтерзано от глад, лишения и болести население в мнозинството участващи страни в Европа. Не включва и жертвите на арменския геноцид в рамките на Османската империя. Първата световна война безсъмнено е трагичен конфликт, който е можело да бъде избегнат или поне прекратен на значително по-ранен етап, спестявайки допълнителни разрушения и множество разбити съдби. Главният резултат от Войната е рухването на четирите континентални империи – Османската империя, Втория германски райх, Дунавската империя на Хабсбургите и Руската империя под ръководството на Николай II Романов. Още по-болезнено за нас като българи е, че бидейки от губещата страна на Централните сили, България претърпява Втората си национална катастрофа, която слага край на мечтите за национално обединение в рамките на Санстефанските ѝ граници.
Век по-късно, знаейки крайните резултати, човек лесно може да посочи грешките, допуснати от политическия и военния елит на воюващите държави. Изкушаващо е да си казваме, че Австро-Унгария не е трябвало да напада Сърбия, защото всичките ѝ искания без едно са били изпълнени от сръбското правителство. Лесно е да си помислим, че Германия е можела да избегне участието на Британската империя във войната, ако не беше нападнала неутрална Белгия. Също така е можела да не настройва света против себе си, предизвиквайки неутрални страни като Португалия и САЩ да се включат на страната на противниците ѝ – просто не е трябвало да води агресивна морска война, при която немските подводници да потопяват неутрални търговски и пътнически кораби без предупреждение. Изкушаващо е да твърдим, че България е трябвало да запази пълен неутралитет или да се включи на страната на Антантата, за да избегне жестоките и несправедливи условия на Ньойския диктат. Фактите обаче не могат да бъдат променени и целта на този материал не е да обрисува една алтернативна реалност на XX век, а да предложи няколко поуки, които са валидни и в настоящето. Фокусът също така не е върху България, а по-скоро върху общовалидни принципи.
Принципът “Всичко или нищо” е рецепта за катастрофа
Само половин година преди последователната капитулация на България, Турция, Австро-Унгария и Германия, Централните сили печелят войната на Източния фронт, изкарвайки Русия и Румъния от войната. Чрез мирните договори от Букурещ и Брест-Литовск Централните сили слагат ръката си върху огромно количество земи, хора и ресурси. Също така десетки немски дивизии са свободни за пренасочване към Западния фронт. Тяхното пристигане осигурява числен превес на германците над съюзническите войски. Моментът е изгоден не само за атака, но и за мирен договор. Втората възможност обаче не се осъществява, защото през втората половина на Голямата война, кайзер Вилхелм II на практика е изгубил контрол над държавното управление и решенията се взимат от военната диктатура, наложена от генералите Лудендорф и Хинденбург. За военните е въпрос на национална сигурност Германия да задържи окупираната Белгия и затова всякакви инициативи за мир пропадат. Представителите на Съглашението много точно описват немските условия като “Вариант 1: Ние печелим. Вариант 2: Вие губите”.
Принципът “Всичко или нищо” в крайна сметка води до катастрофа за Централните сили – Версайската система от договори, наложена от Съглашението късат нови парчета жива плът от България, Австро-Унгария се разпада на няколко малки държави, Турция губи териториите си в Близкия изток и дори Константинопол и част от Мала Азия са окупирани, а Германия губи Елзас, Лотарингия, Северен Шлезвиг, територии в Полша и Прибалтика. Към териториалните загуби се прибавят и непосилни репарации. Пет години по-рано, воден също от принципа “Всичко или нищо”, цар Фердинанд еднолично нарежда нападението на Сърбия и Гърция, стартирало Междусъюзническата война. Война, която в дългосрочен план коства на България Струмишко, Одринско, Беломорска Тракия и територии в Егейска Македония. Болезненият урок, който важи и днес е, че в политиката трябва да се прави всичко възможно да се стигне до компромисно решение и да се правят отстъпки преди да е станало прекалено късно.
Мирът е най-голямото благо за гражданите
Сред населението на воюващите държави няма семейство, което да не е засегнато от войната. Загиващите на фронта главно млади мъже са синове, братя или бащи на останалите у дома. Успелите да се завърнат често са обезобразени и телесно, и душевно. Атаките с хлор водят до ослепяване, атаките с иприт разпадат кожата на попадналите под обстрел войници, милионите изстреляни снаряди разкъсват лица и крайници, холерата, маларията и “испанската треска” покосяват успелите да се спасят от вражеското оръжие, а миризмата на разлагащи се тела е перманентна част от живота в най-предните бойни линии. Мнозина от завърналите се от фронта войници страдат от депресия, не могат да водят нормален живот и често стигат до самоубийство. Войната оставя следи в живота на участвалите в нея за десетилетие напред.
А през това време семействата им гладуват. Нито една държава не е подготвена за толкова дълъг конфликт. Всички замесени политици и военни вярват, че войната ще е свършила до Коледа – вярват го през 1914 г, през 1915 г, през 1916 г, а колкото повече времето тече, толкова повече икономиката рухва. 2 години след началото на войната, благоденстващото през 1914 г. население на Виена поема средно 50% по-малко калории на ден. Още 2 години по-късно калориите вече са 25% от предвоенното ниво. Не е случайно, че навсякъде масово избухват бунтове и демонстрации против Войната – не само по-известните за нас такива в Русия (Февруарската и Октомврийската революция, 1917 г.), България (Войнишкото въстание, 1918 г.) и Германия (Ноемврийската революция, 1918 г.), но също така в Англия и Франция. През 1917 г. стачкуващите за по-добри условия френски войници почти освобождават пътя на германците към Париж. Стандартът на живот спада дори в неутрални страни като Холандия, Дания и Швеция.
Сто години след края на Първата и 73 след края на Втората световна война населението в Европа се радва на невиждано досега благоденствие. Докато различните съвременни политически идеолози се надпреварват да обясняват, че най-висшата ценност трябва да е социалната справедливост, свободата, нацията, етническата толерантност, мултикултурализмът или каквото друго ви хрумва, истината е, че най-хубавото нещо за всеки обикновен гражданин е мирът. Мирът е основната предпоставка някога враждуващите и рухнали икономически държави да се развиват икономически. Мирът дава възможност на хората да не мръзнат по окопите, а да се изучават, да правят кариера, да стартират собствен бизнес, да правят изобретения, подобряващи живота и на останалите около тях. На Балканите имаме достатъчно актуални примери – макар и фалирала през 1990 г. и 1997 г., България е в много по-добра икономическа кондиция от миналата през няколко югославски войни Сърбия. А държави, които се разминаха с фалит и с дълги войни като Словения, се развиват дори по-добре.
Накратко, Първата световна война ни учи, че не трябва да допускаме да има нови войни. А Версайската система от договори ни научи, че несправедливите условия създават реваншизъм и ни карат да повтаряме грешките си. Тоест, трябва да бъдем справедливи към враговете си, дори когато сме победители или в по-изгодна позиция.
Липсата на реформи води до провал
И четирите рухнали империи са много далеч от съвремените ни представи за нормална правова държава. Да оставим настрана военните престъпления и извършването на геноцид над цивилно население. Преди век континенталните империи не са имали уважение към собствените си граждани. За човеконенавистните изстъпления на Османската власт знаем достатъчно, но истината е, че обикновените хора в Германия, Австро-Унгария и Русия не са живеели толкова свободно колкото ние днес.
Имперска Германия под ръководството на Вилхелм II продължава започналата още през XIX век агресивна политика на германизация на полското население в Източната си част и на френското в Западната. Не по-малко нетолерантна към поляците е била и Руската империя – например, Александър II, известен като Цар Освободител, смазва безмилостно жестоко Полското въстание от 1863 г. След атентата отнел живота му през 1881 г. неговите наследници спират всякакви опити за сериозни реформи в Русия. Неговият абсолютистки управляващ внук Николай II дори потопява улиците на Петербург в кръвта на мирни и невъоръжени протестиращи при Кървавата неделя от 1905 г.
Главната причина пък Германия да бърза да започне Голямата война е, че железопътната мрежа в огромната Руска империя все още е недоразвита и така тя може по-лесно да бъде победена. В крайна сметка германците излизат прави – изостаналата руска държава не успява да изхрани населението в големите градове и се срутва. Към това трябва да добавим, че и руската икономика се развива по-бавно заради липсата на достатъчно свободни пазарни решения и липсата на адекватна реформа, която да оземли освободените крепостници. Съответно много мобилизирани руски войници успяват да получат оръжие и униформи, едва когато техни събратя на фронта биват убити.
Не по-малко нежелаещ да извършва реформи е и австро-унгарският император Франц Йосиф I. Едва на 19-тата от общо 68 години управление, той се съгласява на Австро-унгарския компромис, при който империята се преобразува в дуалистична монархия. Но този компромис става възможен само и единствено поради натиска, който се получава от загубата на Австро-пруската война през 1866 г. Изравняването на правата на австрийци и унгарци по никакъв начин обаче не променя положението на другите народи в мултиетническата империя като чехи, словаци, словенци и хървати. За 68 години Франц Йосиф I така и не бива коронован като крал на Бохемия, въпреки поканите от чешките аристократи и въпреки това, че неговият предшественик и чичо Фердинанд е бил коронован като такъв. В Източната част на империята пък унгарците провеждат политика на насилствена маджаризация на славяните, които всъщност не са малцинство, а мнозинство в нея. Не е чудно, че по време на Първата световна война лоялността към империята на войниците от различните етноси, както и бойният им дух е нисък. Дори логистиката по време на военните действия страда заради нерешените проблеми, защото отделните области в Дунавската империя не са свързани с адекватна железопътна линия – по политически причини се избягва изграждането на директна връзка между конкретни области, а по различните линии се използват толкова различни стандарти за релси, че е невъзможно едно пътуване от Италианския фронт в Словения към Източния фронт в Галиция да премине без прекачване и пълна смяна на влаковата композиция. Когато наследникът на Франц Йосиф I, Карл I най-накрая решава да прави реформи и да даде широка автономия на отделните народи, вече е прекалено късно и Империята се разпада. Поуката е, че политиците не бива да бъдат късогледи, а трябва решително и бързо да правят тези реформи, които отговарят на нуждите на мнозинството граждани под тяхно управление.
Сдружаването между народите трябва да бъде доброволно, на равностойни начала и на базата на общи ценности
Разпадът на Хабсбургската империя може и да е резултат главно на неравностойното положение на славянските народи в нея, но поне формирането ѝ е било поне отчасти по мирен път. Девизът на династията е “Докато другите воюват, ти, щастлива Австрия се жениш”, защото териториалните разширения стават по-често чрез династични бракове отколкото чрез войни. Разрастването на Германската, Руската и Османската империя пък става главно чрез силата на оръжието. Неестествените етнически граници между тях довеждат до парадоксални битки между поляци и поляци на Източния фронт и между арменци и арменци на Кавказкия фронт. Съответно и властите затъват в подозрения дали собствените им граждани няма да се обърнат срещу тях и се стига до престъпления срещу човечеството като Арменския геноцид.
С края на войната пък се ражда друга мултиетническа държава – Югославия (първоначално Кралство на сърбите, хърватите и словенците). Тя просъществува повече от 7 десетилетия преди да се разпадне с няколко войни. И причината за разпада ѝ е, че подобно на рухналите по времето на Първата световна империи, тя не беше държава на равноправни начала. Вместо равенство и братство народите в нея получиха сръбски ботуш върху вратовете си. На практика Югославия бе не държава на Славянското братство, а една Велика Сърбия. И обобщавайки случилото се с нея, с Османската империя, с Руската империя и с Дунавската империя на Хабсбургите, се стига до заключението, че всеки един народ в едно държавно формирование трябва да има равни права, да бъде част от нея доброволно и да съществуват общи ценности, които да я поддържат.
Какво да правим тук и сега?
Четирите извода, които бяха направени при анализа на събитията отпреди век, всъщност имат конкретно изражение и значение в настоящето. А то е, че Европейският съюз трябва да бъде опазен. Свободното движение и свободната търговия на стоки в 28-те държави членки на ЕС гарантират мира и благоденствието на гражданите им. Всяка една държава се присъедини към него доброволно и причината е ясна – към момента на присъединяването ѝ в ЕС е било по-добре отколкото извън него. Дори разделеното британско общество, устремено към Брекзит, осъзнава този факт и се бори да опази тези две привилегии.
Но трябва да бъдем и реалисти – в сегашния си вид ЕС има много недъзи. Самозабравянето сред чиновническия апарат и евродепутатите в Брюксел отдавна е взело застрашителни размери. Критикуваме ЕС често и го критикуваме с право, но не защото искаме той да се разпадне, а защото е настанало време за реформи. И ако европейските политици не се вслушат в гражданите, ще пропилеят едно от най-големите следвоенни постижения на предшествениците си. Всички държави трябва да направят компромиси в опазването на съюза, но със сигурност не може да оставят само една от тях, било то най-голямата откъм население и най-силната като икономика, да диктува ключовите политики без да се съобразява с нуждите на останалите. Да, времето на Европа, регулираща кривите краставици, и на еднолично отварящата граници Фрау Меркел, приключва. А Новата Европа трябва да продължи да избягва военните конфликти, да уважава автономията на Отечествата, които я съставят, да запази ценностите, които на първо място я обединиха след Втората световна война, и да се стреми към братство и равноправие между народите.
