Нов ден, нова тема, нови протести в Републиката. Честотата, посетеността и тематиката варират, но тематичните, а от време на време дори политематичните протести, хепънинги, арт-инсталации, флашмобове и ивенти са ежедневие, поне за центъра на София. Засега се разминаваме с окупация на някоя символна, но рядко използвана по предназначение сграда, но вярвам, че е въпрос само на време.
Последните протести са по-различни от досегашните – не само, защото са встрани от тях – бедни на посетители, но богати на креативни лозунги демонстрации, но и поради „социалната“ си тематика
Протестът ми е по-добър от протеста ти
Както знаем социалните протести са значително по-опасни за всяко управление, от драми за броя джендъри. За добро или лошо. В условията на силно конкурентна протестна среда, обаче се появиха клеймящи гласове, че тези протести не били легитимни. Защото нямало представители на „градската“ „десница“. Нарочно двете думи са в отделни кавички. Нямало люде умни и красиви, най-вече двеста човека, които се познават от предишните. Същите необясними вопли се чуха и когато „гласовете от чужбина“ им дойдоха на крака, готови за протестна акция, пък те не ги припознаха.
Защо така, хора? Защото единият протест да е легитимен, а другият да не е?
Да, може едните да не пият фрешове в Рафито или крафт-биричка в градинката на Кристал. И най-вероятно не са чували за „хекче пред Народен“. Вероятно са и твърде далеч от проблемите на 39-тия пол, уличните гущери и пиринските кучета (и обратното). Вероятно и не са особено загрижени, че плочките пред друга любима вас „пейка & бира“ дестинация – Св. Седмочисленици приличат на тези в панелките им. В Люлин и Дружба, не в Лозенец и Яворов.
Защо протестите им да не са легитимни? Издавате сертификати за „коректен протест“ ли?
Пиши к*р и да бЕгаме
Под този лозунг президентът Румен Радев рецитира реч, с която де-факто оглави протестите и след това „бега“ в Париж. Дали това се случи волно или неволно, можем само да предполагаме. Нямам идея обаче, защо се е насадила идеята, че президентът трябва да си мълчи и да не споделя мнение – това, категорично не е вярно – това на практика му е основна функция – да бъде коректив на парламентарната власт.
Друга тема, обаче е, че освен критика е необходимо да се предлагат и решения за справяне с проблемите. Подтекста „гответе се за моята партия“ не е президентско говорене, а партийно.
В речта на президента без никакво съмнение имаше и много истина, имаше разбира се и доволна доза нападки. Интересно, защо никоя от грантовите медии, които по принцип са доста обидчиви, не каза нищо за очевадните нападки срещу четвъртата власт.
Но да се върнем към самите протести от вчерашния ден – за какво бяха те?
Първият, който заслужава споменаване, най-вече по „старшинство“, е този на майките на децата с увреждания. Напълно легитимен в своите искания, към него се присламчват все повече и повече каузи като „затвор за Симеонов“ (за реплика), ЛГБТ активисти и т.н. Би било прекрасно този проблем да бъде разрешен, защото има огромна опасност една важна кауза да бъде размита, оплюта и унищожена по невъзвратим начин от дежурната клика на Йолоденевците.
Вторият е този на вероизповеданията – на всички, който като че ли, беше най-многоброен по улиците на София. Той също е напълно легитимен – защото проекто-закона за вероизповеданията е поредният пример, че пътят към Ада е постлан с добри намерения. Или по-конкретно казано – групата на Обединените Патриоти има усет към важни проблеми, но има близък до нулата експертен потенциал с който да предложи работещи решения. За разликата от непарламентарната група на Разединените Антипатриоти, които имат някакъв експертен потенциал, но го използват предимно за глупости.
Стигаме и до третия протест, който е може би най-важен в своето отражение. Това е протестът за „цените на гражданска отговорност и цените на горивата, абе за цените по принцип“. Макар и неясно формулиран, макар и без път и посока – истината е някъде там.
Освен икономически неграмотната идея, че българското правителство може да контролира цената на петрола на световните пазари и пази Боже, цените по принцип (което се опита да прокара) – има и някои неща, които то може да направи. Например като с данъка за стари автомобили – вместо да се повишава рязко данъка за старите автомобили, можеше да се намали този за нови. Вместо да се поддава на натиска на застрахователите, можеше да остави тези от тях, които неясно как са успели да се докарат до фалит – да фалират. И следващия път надзорът над тях да е по-сериозен.
Защото проблемите на хора са реални и те няма как да бъдат видени в статистиките. И няма как недоволството да бъде потушено с графики и цифри. Истината е, че в България има паралелни реалности – тази на центъра на София и тази на Сусурлево. И едната не си говори с другата и дори не я разбира.
Площадна демокрация
Тук стигаме до най-големия проблем – президентът не беше прав в едно. Не е вярно, че демокрацията е в опасност. Прекалената демокрация е опасността – площадната демокрация. Подмяната на политическия процес от скандирания и НПО-та.
Последните протести не са прецедент. Нито това, че някои тях са инициирани, а други яхнати от политически партии. Това не е и български феномен, нито пък нещо ново. Протестите в началото на 2013 бяха същите, макар и в доста по-големи мащаби – първоначално изразяваха истинско недоволство, след което бяха яхнати от всевъзможни социалисти. Протестите против Орешарски в началото си бяха естествена реакция срещу чудовищна наглост и чак след това бяха замесени знайни и незнайни партии, неправителствени организации и даже индивиди, които едновременно протестираха и продаваха огради против протестиращите, докато „направляваха“ народния гняв от апартаменти на опашката на коня. Разнообразните протести след това, бяха предимно с варираща посещаемост между един (!) и хиляда човека бяха главно инициирани от партии недобрали се до субсидия на принципа „пари нема, действайте“
Това, че даден протест е яхнат от политическа сила, не го прави по-малко легитимен, защото съществуващ проблем е в основата му и е полезно той да бъде огласяван. Тактиката „ама тези са хора на…“ не върши работа.
Проблемът, обаче е друг – че протестърството не е политика. Протестите за всичко делегитимират демонстрациите като форма на съпротива и отвращават нормалния човек от тази форма. Което е безкрайно опасно, защото когато наистина трябва да има бунт, на никой няма да му пука, само и само да не е рамо до рамо с йолоденевците.
Доверието в институциите е на нулево ниво – което е в голяма степен и тяхна вина. Политическата тотална война, обаче, е на изключително ниско ниво. Критикуването на институции на ангро, ащом няма „наши“ хора там, а не на политики ще доведе до пълен разпад.
Защото настоящето правителство едва ли ще изкара пълен мандат, но едва ли и ще падне преди само да го поиска. А когато другите дойдат на власт ще се повтори същото. Протести, оставка, следващ цикъл без решение на нито един проблем.
И така до края на света, преди на някой да хрумне, че държавността, трябва да се пази, независимо дали си на власт или в опозиция.
И най-вече да говорим за политика, не да викаме агиткаджийство „гербаджия“ – „комунист“.
Или най-добре да няма нищо?
