“Търпи народът наш, той има петстотин годишен стаж.”
(Радой Ралин – комунист-дисидент)
За някои символ на национален позор и на социалистическия режим, за други символ на „братския Съветски съюз, победил фашизма“, построеният през 1954 г. паметник на Съветската окупационна армия продължава да предизвиква разнопосочни мнения в столичната общественост. Както са различни оценките за него, така са различни и визиите за неговото бъдеще, които варират от запазването, през преместването му в музей, до разрушаването му. Покрай тези идеи се намесват и определени политически фактори, били външни или вътрешни. Русия чрез своето външно министерство, както и чрез посолството си у нас, неколкократно изрази възмущението си от определени прояви, според нея поругаващи този монумент, държейки се за съжаление не като руска, а като съветско-комунистическа държава. По същия начин определени политически сили като бившите, преименувани комунисти от БСП, а в последните години и псевдонационалистите от Атака (опитващи се отскоро да се представят за „консерватори“), организират различни (не)“патриотични“ мероприятия на него и го разпознават като паметник на своята втора (а защо не и първа) родина.
Няма причина, поради която да крия изходната точка на своите разсъждения, а именно, че преди всичко като човек, след това като българин, а и като гражданин на София, роден и отраснал в нея, съм против извисяването на този символ на окупационната Червена армия в центъра на нашата столица. Това не означава, че аз или всеки, който е на същата позиция, сме „фашисти“, „еврогейове“, американофили, или пък че одобряваме Паметника на американските летци в София. Това са определения, които освен, че са доста далече от целта, но и имат за задача да отклонят вниманието от обсъждания въпрос, така че той да бъде релативизиран.
Да започнем отначало. Същинската причина, поради която у нас съществуват паметници на Съветската армия, е Втората световна война и по-точно неблагоприятният за нашата страна развой от нея. Без да изпраща нито един свой войник в помощ на гермаците – било на запад, в Африка или на изток, България осъществява националното си обединение, присъединявайки почти цяла Вардарска Македония, Източна Сърбия и Западна Тракия. Земи, които тя губи след края на Междусъюзническата и Първата световна войни. Но този благоприятен за нас развой се оказва мимолетен – едва 3 години. С провала на немската кампания на изток и настъпващите в Източна Европа и конкретно към България съветски войски през 1944 г., става очевиден поредния държавен неуспех за нас; настъпва краят на надеждата за осъществяване на националните ни стремежи – ние отново ще сме на страната на губещите. Именно такъв исторически привкус оставя у мен Паметникът на Съветската армия в София – привкуса на неуспеха да обединим страната си.
Вярно – България е била съюзник на Германия в рамките на 3,5 г. Но е вярно също така, че и СССР – „освободитетелите от фашизма“, са били неин съюзник за почти 2 години. Вярно – нацистката идеология представлява голямо зло, но това не прави комунистическата идеология нещо по-добро от първата. Българското управление не е било „фашистко“, а е представлявало безпартиен, авторитарен (но не и тоталитарен) царски режим. Единствените, от които СССР ни освободи, е от собствено ни българско правителство, заменяйки го с подчинени на Съветския съюз довчерашни бандити, воювали срещу собствената си държава, както и с войници, изменили на войнишката си клетва.
СССР активно се опитва да се представи като „победител над фашизма“, заради което, за да увековечи тази победа, подкрепя и организира построяването на множество свои паметници в окупираните от нея страни. Съветската империя обаче нито е победила фашизма, нито има моралното право да се представя по този начин. Тя не го е победила, защото победена Германия, която съветите визират, не е фашистка, а националсоциалистическа (накратко – нацистка) държава. Фашизъм е имало в Италия, Испания, Аржентина, докато нацизъм – единствено в Германия. Комунистите използват термина „фашизъм“, за да заобиколят факта, че СССР води борба срещу друг вид социализъм, който е обаче националистически, в противовес на интернационалистическия на Съветския съюз.
СССР няма морално право да се пропагандира като победител над фашизма, защото в продължение на почти две години (23.08.1939-22.06.1941) е съюзник на нацистка Германия. Нападането и впоследствие окупирането на Западна Полша от немците се счита за начало на Първата световна война, но Източна Полша е окупирана именно от Съветската армия. Сталин се е надявал заедно с Хитлер да владее Европа. И само изненадващото нападение на немците на Източния фронт превръща двете големи сили във врагове. По този начин СССР се явява не победител над „фашизма“ (или нацизма), а негов крепител, съучастник в зверствата му (съвсем отделен е въпросът, че жервите на комунизма са много повече). СССР не е „кръвният враг“ на Германия, а верният ѝ, но предаден съюзник, който изправен пред немската настъпателна военна мощ, не му е оставен друг избор, освен да воюва. В този смисъл няма как Паметникът на Съветската армия в София (или който и да е съветски паметник) да е символ на „свободата“ от нацизма; напротив, той е прослава на историко-политическия фалш и лицемерие на Съветския съюз, който желае да се освободи от натоварения с различни негативи съюз с Германия и по този начин да се ребрандира.
Този паметник е и прослава на държавата, която на 5 септември 1944 г. ни обявява война, а на 8 септември – окупира. Едва ли са много страните, издигнали доброволно паметник на своя окупатор и които искат да го запазят. В този смисъл съществуването на този обект наистина се явява един национален позор (както бе изписано на паметника наскоро); позор, който ние носим вече близо 70 години, но упорито някои продължават да го представят като нещо необходимо, вдъхващо дори „патриотични“ чувства. Защото колкото по-смазан си от съветската държава, толкова повече трябва да я почиташ.
Ако причина за съществуването на паметника са съветските жертви, дадени във Втората световна война, това няма нищо общо с нас. България не е воювала със СССР и съответно не е причинила жертви сред нейните войници. Такива има, доколкото някои военни части се отдават на грабежи и изнасилвания спрямо българското население – и са убити от собствените си командири, стават жертва на инциденти (например обезвреждане на мина) или пък препиват с некачествен алокохол (поради което в Бургас е издигнат техен паметник). Но този в София не е издигнат за спомен и прослава на конкретни загинали в България съветски войници, а се явява прослава на Съветската армия въобще и на идеологията, на която тя е носител – на комунизма. Този паметник трябва да напомня за „освободилите“-окупатори, които никой не е искал да ни „освобождават“.
Паметникът на Съветската армия в София се явява и символ на социализма в България, с всичките натоварени с това негативи – деветосептемврийския преврат, политически и лично мотивираните убийства – със или без съд и присъда, концентрационните лагери, преследването на Църквата, насилствените масови изселвания, унищожаването на външно и вътрешнополитическата самостоятелност на България, превърнала се в придатък на СССР, „македонизацията“ на Пиринска Македония, отчуждаването на земеделската земя, унищожаването на всяка свобода и т.н. Въпреки 3-годишната си въоръжена „съпротива“, българските партизани (на брой около 5 хиляди), финансирани и снабдявани с оръжие от СССР, не успяват да постигнат никакви значими успехи в борбата си срещу България. Едва когато почувстват мощния гръб на близо 250 хил. армия на Трети украински фронт, точно когато тя стъпва на нашия бряг, комунистите, заедно със сателитните им партии и организации от ОФ, успяват да изпълнят своето дело; да изпълнят дело, за което ролята на Съветската армия освободителка се явява жизнено необходимо.
За някои поддържащи паметника, неговата демонтация се явява обида срещу държавата, която ни е освободила и без която „сега щяхме да носим името Хасан, както и фесове и потури“. На тези хора трябва да се каже, че подобно действие не е и не може да бъде срещу Русия като държава, а срещу СССР и онази идеология, на който той е проводник – комунистическата. Паметникът не е руски, а съветски. Възникването на СССР дори само като идея предполага унищожението на институтите на руското общество; на Русия като държава, каквато е била; предполага унищожение на руската монархия, на Руската църква, на руския морал (представян понякога като „буржоазно-църковен“); унищожение на самата идея за провеждане на руска национална политика. Създаването на Съюза на съветските социалистически републики означава и води до прекъсване на историческото съществуване на Русия като самостоятелен субект. Тя става просто една от републиките в него – била и най-значимата.
СССР не е национална, а интернационална идея. Този съюз не е подчинен на идеята за прокарване на интересите на определена държава или народ, а на идеята за класовата борба (тоест настройването на една част от руското общество срещу друга негова част); на идеята за световно разпространение на пролетарската революция. За комунизма народите нямат собствено значение, а само такова като на инструменти на класовата борба. Затова и паметниците на Съветската армия не могат да се възприемат като руски – комунистът няма род или родина. Затова и паметникът представлява обида за всеки един истински български русофил, който не може да се примири с факта, че подпомогнатият от външни сили комунистически преврат през октомври 1917 г. унищожи Русия, а впоследствие и поне 20 млн. нейни граждани. Истинското русофилство е чуждо на безродническото раболепие пред СССР.
Не е случаен и фактът, че обект на негодувание и различни прояви (определяни от едни като „вандализъм“, а от други като нещо оправдано и закономерно) стават не паметници, посветени на Освободителната война (1877-1878), а такива, построени в чест на Съветската армия. Малцина са хората, които биха искали да се махне „Руски паметник“ или Паметникът на Цар Освободител – независимо от позициите им за същинските мотиви на Русия за Руско-Турската война, или от действията ѝ срещу нашите национални интереси след Освобождението Това, че дължим съществуването си като държава на Русия (която комунистите потопиха в кръв) е незаобиколим факт. И дори и негативно настроените срещу Русия наши правителства не са докоснали с пръст тези паметници. Защото тези мемориали не са считани за чужди в истинския смисъл на думата – както е считан Паметникът на Съветската (а не „руската“) армия.
Защо има съветски паметници на запад, да кажем във Франция? Защото Франция е окупирана от немците страна, а СССР, поне във втората фаза на своето участие във Втората световна война, е враг на Германия. А според популярната максима – „врагът на моя враг, е мой приятел“. Но България не е окупирана от Хитлер. Тя е имала свое правителство, което е следвало националните ѝ интереси, за осъществяването на които се е преценило, че се налага съюз с Германия. Това няма нищо общо с нацистката идеология – както и фактът, че САЩ и Великобритания след 1941 г. са съюзници на СССР не означава, че тези страни одобряват комунизма. Става думи за държавни интереси, а не за одобрение за държавни идеологии. За България СССР е окупатор. Няма как по друг начин да се нарече държава, която ни обявява война и навлиза на наша територия, инстилирайки послушно към нея правителство. Затова и съветските паметници у нас (както и впрочем в цяла Източна Европа) не могат да се радват на известната благосклонност, която има към тях на други места по света.
Обсъжданият паметник може да се разглежда и като мерило за нашето отношение към историята ни. Българинът открай време е роб. Гордеем се с 1300 години история, но истината е, че половината от тях сме били под чужда власт. Васил Левски е казал, че този който ни освободи, той ще ни пороби. По този начин той е желаел да подчертае, че е нужно сами да постигнем свободата си, нещо, в което се провалихме, и заради което след Освобождението изпитваме честа намеса във вътрешните си работи – било от изток, било от запад. Българинът свикна с мисълта, че някой трябва да го освободи, да му реши проблемите. Това може да е конкретна държава (Русия, СССР, САЩ), организация (СИВ, ЕС) идеология, партия, политик, но важното е да е някой друг, не самият той. Нашенецът допусна почитта към чужди държави да надмине почитта към неговата собствена. Той си позволи да издигне паметник в центъра на своята столица, който многократно надвишава по височина този на неговите държавници или национални герои. Например паметникът на Васил Левски е едва 13 м., а на цар Самуил – под 6 метра. Нищо в сравнение с внушителните над 40 метра за Паметника на Съветската армия. Излиза, че ние почитаме много повече поробителите си, отколкото лицата от своята национална история. Това ни поведение спомогна да достигнем до нивото, на което сме – тоест до дъното и дори да копаем още по-надолу. Никой не трябва да ни е виновен, вината е преди всичко наша.
Като контра-аргумент срещу демонтирането на паметника нерядко се посочва съществуването на този на американските летци. Защитниците на съветския монумент казват: а защо нищо не споменавате за Паметника на американските летци, които бомбардиха София и убиха мнозина българи? Жертвите по официални данни са над 4 хил. души като англо-американските самолети умишлено са бомбардирали предимно цивилни цели. И все пак: нима трябва да се избира между двата паметника? Нима ако сме „против“ единия, трябва да сме непременно „за“ другия? Нима трябва да почитаме едните окупатори, а на другите да се покланяме, нима трябва на едните да разливаме боя, а на другите да поднасяме венци – независимо кои са едните и кои са другите? Не, не трябва (разбира се, можем да имаме почит към войниците като хора, които най-вероятно нямат нищо срещу нас, но воюват по задължение, но това е нещо съвсем различно). И американците действат като враждебни на нас сили, също както и съветите. Но докато едните само ни бомбардират, другите ни окупират. От англо-американските бомбардировки страдаме в продължение на три години (1941-1944), а от докараните от СССР на власт комунисти – 45 години (1944-1989). И нещо много важно: Паметникът на Съветската армия е издигнат на значимо място, в центъра на София, на българска земя, докато Паметникът на американските летци – на отдалечено от центъра място, в двора на американското посолство. Паметникът на американските летци се намира на американска, дипломатическа земя, която по международните закони е неприкосновена. САЩ на тази земя има право да построи каквото иска, но на земята, в която действа българското законодателство, България може свободно да решава какво иска да има (или да няма).
Не би ли представлявало демонтирането на паметника една подигравка с историята? С историята – „независимо добра или лоша“? Не би ли било такова демонтиране един вандализъм? Ако сте прочели и приели всичко вече казано, значи сте осъзнали поне една част от причините, поради което този паметник няма място тук. След като се е достигнало вече до този извод, трябва да се мисли какво да се прави с него. Неговото премахване не означава непременно „разрушаване“. Той би могъл да се премести в Музея на социалистическото изкуство. Там, вместо да изпълнява ролята си на символ на една човеконенавистна идея и на една армия, окупирала България, би бил разглеждан като история, като част от нашето минало, което обаче би продължило да напомня за това какво бъдеще повече не трябва да допускаме да имаме.
Впрочем за демонтирането на паметника е нужно просто да се спазят вече взети решения от Столичния общински съвет през 1992 и 1993 г., които чакат своето изпълнение. Според становището на съответните институции, паметникът не е културно наследство или военен паметник по смисъла на закона, тоест такова действие не би било в нарушение на действащото законодателство. Неговото демонтиране би било в съгласие и с Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, според който „(1) Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция. (2) Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа.“
Посоченият закон дава ясна и точна оценка за законосъобразността на управлението след 9 септември 1944 г., както и на факта, че то идва на власт с помощта на Съветската армия. С помощта на същата армия, на която допускаме да има паметник в центъра на София! Неговото евентуално демонтиране не трябва да се разглежда като враждебно на Русия – като антируско, а като действие на държава, която е благодарна на Русия за Освобождението, но не смята, че последното има нещо общо с конкретния случай, нито пък смята, че външни сили имат основание да се намесват в нейния суверен избор.
Но за да стане действителност такова решение, българският народ трябва да се освободи от своето робско съзнание, което има склонност да се проявява не само в миналото ни, но и в съвременността, не само докато се гледа на изток, но и докато се гледа на запад. На българина му е много трудно да излезе извън черно-бялата схема, според която ако не си русофил, значи си непременно русофоб и (заедно с това) американофил. Много по-трудно е да се стремиш да остояваш националните интереси на страната си, без значение дали от изток или запад срещаш противодействие или подкрепа – но за сметка на това е много по-истинско, много по-достойно.
