Иван Стамболов – Сула е един от най-известните публицисти в България и автор на редица книги.
До 1994 г. е сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания, която успешно управлява и до днес. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на няколко книги и на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEBасоциация и Фондация „БГ Сайт”. Част от Обществения съвет към Българска Национална телевизия.
Поводът за това интервю е излизането на новата му книга “Картаген трябва да бъде разрушен”, която е сборник от публикациите му през последните пет години.
– Книгата ви съдържа избрани публикации за последните пет години. Разкажете ни малко повече за съдържанието?
– Статии, които съм писал за периодични издания в качеството си на необвързан коментатор. Различното от другите коментарни материали е, че тук водещата е личната оценка, често не толкова политическа или журналистическа, колкото хуманитарна, философска и даже естетическа. Волно или неволно стилът е на границата между публицистиката и белетристиката, затова често читателите ги посрещат с озадачено повдигнати вежди.
– Нарочна ли е размяната на годините – от 2018 до 2013?
– Разбира се. Ако някой ви каже, че в книгите има случайни неща, да не му вярвате. Годините са споменати така, защото и статиите са подредени по начина, по който aадминистрацията подрежда бумагите си: най-новите най-отгоре. Така пътуването в близкото минало, което предлагам, прилича на любителски филм пуснат наобратно и на бързи обороти.
– Имате ли фаворит измежду всичките си публикации в днешната книга и за какво обичате да пишете най-много?
– Какво говорите! Че аз повечето не ги помня. Обичам да пиша за това, за което има смисъл или както е казал св. Иоан Златоуст: „Ако имаш да кажеш нещо полезно, отвори уста; ако няма необходимост, мълчи; това е по-добро“. Следователно обичам да пиша за доброто и злото, тоест, за морала, сиреч за ценностите, иначе казано, за тяхната загуба и опорочаването на говоренето за тях. За мен здравото общество е общество с върховенство на закона, а ние разпознаваме три вида закон: природен (естествен, даден от Твореца заедно с творението, понятието за който е вродено и се разпознава от съвестта), богооткровен (Писанието, Преданието, наследството на Светите отци и постановленията на Вселенските събори) и човешки (конституция, наказателни, граждански и процесуални кодекси и пр.). Справедливост имаме тогава, когато човешкият закон е в съгласие с другите два. Ето за такива неща обичам да пиша най-много и дори да не са те конкретната тема на писанието, написаното се ръководи от тях и е в техния дух; всичко което напиша, е от тази гледна точка, в съответствие с този мироглед. Иначе не намирам смисъл.
– Защо избрахте „Картаген трябва да бъде разрушен“ за финални думи на всяка ваша статия, както и за заглавие на новата ви книга?
– Маниерно е, признайте. Хваща окото. Пък и е натоварено с доста символи. Не на последно място, човекът, разрушил в крайна сметка Картаген, дълго след като Катон Цензор вече не е бил жив – Сципион Африкански, – е някакъв прачичо на Сула. Всичко е обяснено в началото на книгата, даже е подкрепено с дълъг и трогателен цитат от Честъртън.
– Има ли днес Картаген, който трябва да бъде разрушен?
– Картаген е като Армагедон: него вечно ще го има и винаги ще се борим за победата на здравите сили над идолопоклонниците на Ваал. Знаете, че има два вида време – хронос и кайрос. Хронос е обикновеното време, в което сме прокълнати да живеем след грехопадението, но и с което сме и милостиво надарени, за да имаме възможност да се изкупим чрез покаяние, вместо да бъдем унищожени в мига, в който сме изяли ябълката. Важните неща стават в кайрос, с което много приличат на случващото се във вечността. Картаген, символът Картаген, който присъства едва ли не като главно действащо лице в книгата, пребивава в кайрос. Битката с него е вечна. Вечна е и победата. Затова Катон казва Carthago delenda est (Каргаген трябва да бъде разрушен), а Честъртън сменя граматичното време: Deleta est Carthago (Картаген е разрушен). Картаген е всичко по-малко от нашето благородство, от нашата честност и от нашата чест. От нашето смирение, от нашето търпение и от презрението към суетата под слънцето.
– Какво ви е мнението за качеството на българската журналистика в момента?
– Добро. Учудва ли ви? Ако има немарливи и некомпетентни представители на професията, т.нар. „журналя“, то е първо поради недостиг на кадри за неизброимите медии и, второ, поради слободията всеки да говори и пише каквото му хрумне, каквото му поръчат или за каквото му платят. Пищят, че нямало свобода на словото. В страни, където наистина няма свобода на словото, никой не пищи. Има и друг момент. Нашият медиен пазар е малък. Рекламният пазар – също. Медиите не печелят достатъчно и не могат справедливо да заплащат на добрите журналисти, за да посветят те достатъчно от своето време на задачите си. Едно е да правиш разследваща журналистика за 100 лв., друго е да я правиш за 10-20 хил. хонорар, без бюджета, обезпечаващ разследването. Нали така? Трети момент. Медиите не се нуждаят от сериозна журналистика, защото публиката не се интересува, а медиите гледат да удовлетворяват публиката по принципа на търсенето и предлагането. Взискателен вкус се формира с известно насилие и тук е ролята на обществените медии.
– Смятате ли, че публицистиката е нещо, което може да се научи или е талант?
– Да научиш нещо също е талант. Оставете настрана Ленин, който е казал, че изкуството е 1% талант и 99% труд – той отдавна е заклеймен от историята като не особено нормален. Църквата учи, че всичко, което имаме и с което всуе се гордеем, не е наше, а ни е дадено. Тъй че и добрата публицистика е дар на Светия Дух. Позволявам си да го кажа, защото вашите читатели са по-особени и ще го разберат.
– Вие сте в обществения съвет на Българска национална телевизия – смятате ли, че тя изпълнява по-различна роля от частните телевизии и успява ли в задачата си?
– Коренно различна. Понятийно по-различна. За жалост реформите в телевизията са трудни, защото и социалният залог е голям. Държавата е длъжник на БНТ. Нейното финансиране трябва да се формира като процент от БВП. Не бива да се допуска БНТ да е принудена да слугува, да изпълнява поръчки и да продава ефирното си време. Поради такива съображения и рекламата в БНТ е силно орязана, което прави отговорността на държавата още по-голяма. Нека БНТ е наистина обществена, а не бюджетна, за да не се изкушава никой да я използва като политически инструмент. Мога да говоря много по този въпрос. Искате ли?… Не бойте се, само ви плаша.
– Какво бихте променили в БНТ, ако зависи само от Вас?
– Първо, финансирането. Ще я оставя съвсем без реклами, без платени формати, без тотализатори и други комерсиални предавания. Но ще я направя богата поне на половината на ВВС. Няма да кажа какъв е в момента бюджетът на едната и на другата, за да не се разбягат читателите ви с люти попръжни. После ще дам повече власт на ръководството, за да може да провежда реформи, без да е заложник на уличен натиск, синдикални претенции и политически игри. Понеже в поставеното от вас условие нещата зависят само от мен, ще поставя генерален директор според собствената си съвест и разбирания и ще му дам пълната свобода да назначава всичко под себе си. Но това май мирише вече на абсолютизъм, а?
– Имате ли текстове, които съжалявате, че сте написали?
– О, да. Може би повечето, ако погледнем през годините. Сула стана популярен като арогантно копеле, много хора не правят разлика между аватара, повествователя, автора и обикновения човек, който стои зад тях. С много текстове съм провокирал, предизвиквал съм вражда и омраза, често дори и против себе си; извиквал съм лошото у хората, вършил съм делата на лукавия. Дано да е имало и малко истина, малко честност и малко доброта; дано да съм провокирал хората да не слагат нищо по-високо от съвестта си. Иначе се ужасявам от мисълта какво съм сторил. Последното прозвуча много тщеславно, сякаш моето мнение има значение за някого.
– Какво е общото между публицистиката и политиката?
– Публицистиката е словесен жанр (можете да го наречете и „джендър“, но ще предизвикате други асоциации). Политиката е форма на обществена битност, регламентиране на властта и общата воля. Публицистиката не винаги говори за политиката, но когато го прави, то е за да предизвика общ дебат и да стигне до общи решения. Това е общото: публицистиката е говорене за нещо, което другите вече вършат.
– Тъй като основните ви коментари са политически – като какъв се определяте в политически план?
– Те са такива, защото поради определени стечения на обстоятелствата и повечето ми приятели са политически животни. Какъв се определям ли? Кой съм аз, че да се определям като някакъв, за какво са политолозите! Те ще кажат какви сме и какви не сме. За мен са важни любовта, добротата, честността, истината. Членувал съм в малко неща – клубове, партии, задруги – но истински член съм се чувствал само на Църквата. Имам определено мнение кое е за добро и кое не е. Според него подкрепям едно или друго обществено мнение. Дали съм консерватор? Ако кажа, че съм, ще изгубя правото да се наричам такъв. Виждате ли колко е болнаво!
Има ли ляво и дясно или те са отживелица?
– Когато спре да има мъжко и женско, ден и нощ, горе и долу, минало и бъдеще – тогава ще спре да има ляво и дясно. Светът е двоичен и това се вижда даже и на атомно ниво. Материята съществува благодарение на „плюс“ и „минус“ – те я държат стабилна, те осигуряват енергията, която я движи. Тъй че който ви каже че няма ляво и дясно, е или политически мошеник, или обикновен глупак.
– Има ли консерватизъм и либерализъм в България?
– Да, разбира се. Само че има и достатъчно много мераклии да ги дефинират. Жалкото е, че в момента дискурсът е елементаризиран дотам, че под либерализъм да се разбира еврофедерализъм, а под консерватизъм – евроскептицизъм. Което е много, ама много, ама обидно елементарно. Понеже след краха на илюзията за социална държава, за космополитизъм и политкоректност, консервативните настроения събраха голяма електорална подкрепа, сега всеки политически играч търси начин да се пише някакъв консерватор. Консерватори се пишат Бареков и Сидеров, консерватори се пишат всякакви активисти-протестъри, които вместо да треперят над статуквото, искат да го разрушат, дори и без да са наясно с какво ще го заместят; по свой наивен начин консерватори се пишат даже социалистите с носиите на Нинова и пр. Всичко е игра на думи, но отвъд нея все пак има и обективни неща. Просто публиката трябва да чете малко повече сериозни текстове, за да си изработи критерии.
– Какво съдържат тези понятия, според вас?
– Намерихте кого да питате. Има си политолози и те са го казали вече и то по твърде удовлетворителен начин. С оглед на текущите спорове, нека кажем, че либералите са обсебени от убежденията, че щастието е право, а не привилегия, и че груповите права са по-важни от индивидуалните, дори когато облагодетелстват лабораторно създадени малцинства; консерваторите пък са хора, които вярват, че добрите нрави изискват уважение към установени принципи и които са скептични по отношение на надеждата, че светът е обречен да се движи към непрекъснато усъвършенстване, обогатяване и подобряване. И още нещо много важно: като цяло либералите са атеисти и рационалисти, а консерваторите не вярват, че точно те са венецът на творението, което либералите наричат еволюция.
– Какво ви е мнението за сегашната политическа обстановка?
– Обстановка като обстановка. Този който е на власт, е виновен за това че не сме милиардери и не живеем по 200 години, а онзи, който е в опозиция, знае как да изправи несправедливостта, да вкара лошите в затвора и да ни направи милиардери. Както о средата на всеки мандат, спасителят се превръща в обикновен управляващ (мафиот, Господ да го убие!) и започва протестиране, предвкусване на властта, трепетно очакване на новото раздаване на картите, народът бива убеждаван, че е цяло чудо как досега не е умрял от глад и т.н. – позната картинка. Специфичното е, че показателите на държавата са относително добри и от новите спасители се очаква да покажат повече фантазия и изобретателност.
– Смятате ли, че ще има сериозно разместване на политическите пластове?
– Не.
– На какво се делят българите?
– Ама вие сериозно ли? На мъже и жени. На граждани и селяни. На младежи и възрастни. На високи и ниски. На умни и тъпи. На руси и черни. На дебели и слаби. На пичове и на гадняри. На болни и на здрави. На богати и бедни. На кадърни и некадърни. На скромни и арогантни. На такива, които са се родили на изток от ятовата изоглоса и на такива, които са се родили на запад от нея…
– Освен политическото, друга основна нишка, която е видима във всичките ви текстове е темата за църквата и християнството. Смятате ли, че църквата и религията имат място в днешния ден, когато голяма част, предимно от младото поколение ги смята за отживелица?
– Църквата е начин на живот. Не, Църквата е начинЪТ на живот. В свят, в който всичко е относително, Църквата е може би единственото абсолютно нещо. Въпросът не е дали Църквата има място в днешния ден, а дали днешният ден има място в Църквата. Ние живеем във времето (говорихме за това). Когато излезем от него и се върнем във вечността, ще видим колко грешно са били подредени приоритетите ни. Един от съвременните светци беше казал и няма да се уморя да го цитирам: „Човек не може да е вечно атеист, а само до смъртта. След това всички са вярващи“.
– Мислите ли, че Българската Православна църква прави достатъчно, за да привлича хората в лоното си?
– Кой съм аз, че да критикувам хилядолетен организъм, който винаги се е оказвал прав, независимо от мимолетните мнения?
– Каква ще бъде следващата ви книга? Отново сборник, продължение на Янаки Богомил или нещо съвсем друго?
– Те са няколко. Тази, която е най-важна за мен, е „Златоустъ“, в която отново се появява Янаки Богомил, но главен герой е Христо Хаджирусинов, който е тайнственият отшелник в „7 смъртни гряха“. В това отношение „Златоустъ“ предхожда „7 смъртни гряха във времето“. По-важното е, че „Златоустъ“ всъщност са два романа – криминале, чието действие се развива на Атон, и исторически роман за Йоан Златоуст, който вече – смея да се лаская – добива формата на справочник по история и богословие на късната античност в 4 век. Заедно с него работя върху „Родолюбивият гинеколог“, който си е класическа кримка за Янаки Богомил, един сборник разкази от цикъла за баснословния клуб „Алкохол“, наречен „Пикаещият Бакхус“ по една картина на Гуидо Рени, както и на един сборник статии, наречен „За моите кръщелници“. На за него ще говорим, когато му дойде времето.
– Какво бихте си пожелали през следващата година?
– „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:14)
