На Днешния Ден през 1444 г. се провежда първата от двете решаващи битки по време на последния кръстоносния поход – този на Владислав Трети „Варненчик“ срещу турците в България.
Генезис
Кръстоносното движение е исторически феномен, често определян като първото паневропейско обединение в историята. Неговите корени могат да бъдат проследени още в ранното средновековие, през VII век след Христа и експанзията на Исляма. Светът по това време е доста различен от представите ни днес – Близкият Изток е центърът на християнския свят, а Европа – неговата бедна и слабо населена периферия. Три от християнските патриаршии – тази в Антиохия, Йерусалим и Александрия, както и по-голямата част от християните по света се намират именно в земите между Сирия, Египет и северна Африка.
За християнският свят VII век е нещо като апокалипсис. Арабите, обединени от новата си религия Ислям започват мащабна и невероятно бърза експанзия, която за по-малко от 100 години изтръгва сърцето на християнския свят, избутвайки го до бедната му и слаба периферия – Европа. Битки като тази при Поатие през 732 г. и особено край Константинопол през 717 г. успяват да спрат нашествието, а вътрешния разпад на халифата дава на християните около 250 години почивка от мащабни инвазии. През това време една християнска държава продължава да бъде „бастион“ пред ислямските нашествия – Източната Римска империя.
Тюрките
Ситуацията се променя драстично през XI век. Миграцията на номадски народи от централна Азия към Близкия Изток променя фундаментално ситуацията в региона. Това са новоприелите Исляма селджукски тюрки, които превземат Иран от Газнавидите, подчиняват Абасидите в Месопотамия и достигат пределите на шиитски Египет, управляван от Фатимидската династия. Макар първоначалната им цел да е именно шиитски Египет – религиозен противник на сунитските селджуци и техните Абасидски духовни водачи в Багдад, това бързо се променя. Ежегодните набези на тюрките в ромейска територия ги убеждават, че не Египет, а именно Анадолското плато представлява значително по-добра земя за пасторално-номадския им начин на живот. Следва инвазия под ръководството на легендарния Алп Арслан (“Смелият лъв”), победа в битката при Манзикерт и почти цялостно превземане на Анадола и Мала Азия от ромеите. „Бастионът“ на християнския свят е на път да падне.
Deus vult
Този път, обаче, християните отговарят. Предишните няколко века са донесли сериозно развитие на „периферията“ Европа : тя преживява демографски и икономически подем. В следствие на тюркската инвазия на Мала Азия и молби за помощ от страна на Василевса в Константинопол, папа Урбан Втори свиква събора в Клермонт. Там той изнася една от легендарните исторически речи, в която призовава християните най-после да отвърнат на вековната ислямска агресия като върнат под християнски контрол Светите Земи и всичко друго по пътя до там. Започва ерата на кръстоносните походи.
През следващите два века християнска Европа организира, по пример на мюсюлманите преди това, редица военни експедиции. Повечето са насочени към Близкия Изток, но има и такива към Египет, Тунис, а през 1204 г. към самия Константинопол, след като четвъртият поход е прекратен по нареждане на папата, но венецианците успяват да финансират и организират част от войските в него в своя собствена военна експедиция срещу търговския им конкурент в източното Средиземноморие.
Най-трайните успехи на кръстоносците са в Западното Средиземноморие, като например превземането на Лисабон по време на Втория кръстоносен поход – оказвайки значителен тласък за Реконкистата в Иберия. Макар повечето им придобивки в Близкия Изток и Анадола да са временни, те успяват да спрат ислямската експанзия към Европа за близо 200 години, фокусирайки силите на мюсюлманите „навътре“, към самите кръстоносни държави в Близкия Изток. Краят на кръстоносната ера през XIII век съвпада и с началото на експанзията на един първоначално малък тюркски бейлик в Анадола. Този на Осман.
Османците
Постепенно малката държава в Анадола, управлявана от Осман и неговите наследници, успява да „канибализира“ всички съседни, малки тюркски бейлици, консолидирайки голяма част от западна Мала Азия. Стъпвайки на Балканите те откриват пред себе си един изключително съсипан и разделен регион. Бубонната чума практически срива населението на Балканския полуостров, както прави в по-голямата част от Европа. С нея идва и значително политическо разделение, което особено силно разбива българските и ромейските земи на малки, воюващи помежду си владения. При тези условия, и често възползвайки се от въпросните регионални конфликти, османците успяват невероятно бързо да превземат почти всички земи в днешна Гърция, България, Македония и южна Сърбия. Това пък, от друга страна, им помага в подчиняването на източна Мала Азия. До края на XIV век тяхната територия почти достига размерите на Източната Римска империя от преди няколко века и вече застрашава не само Константинопол, но и Европа.
Последният кръстоносец
Османската заплаха принуждава Ватикана да се опита да възобнови приключилото преди повече от 100 години кръстоносно движение. Редица папи прекарват години в опити да организират, а често и финансират, общохристиянски поход срещу турците. Такъв се провежда през 1396 г, но загубата край Никопол проваля плановете и затруднява значително организирането на следващ. Минават години, турците продължават своята експанзия след победата им край Никопол, и като че ли само войните с Тимур на изток и последвалите вътрешни борби ги забавят в това да почукат и на врата на Константинопол. В тази обстановка се ражда младият Владислав III Ягело, който ще поведе последният кръстоносен поход в историята на Европа.
Роден през 1424 г. в Краков, Владислав Трети е син на Владислав Втори Ягело – основателят на династията Ягело и кралят, който обединява Полша и Литва в уния, създавайки най-голямата християнска държава на континента. Любопитен факт е, че най-голямата победа на Владислав Втори – бащата на последния кръстоносец в историята – Владислав Трети, е тази край Грюнвалд през 1410 г. срещу… тевтонските кръстоносци.
След смъртта на баща си през 1434 г. Владислав Трети става крал на едва десет годишна възраст. Той прекарва детството си в Краков възпитаван предимно от рицари, военни и духовници, което обяснява защо по-късно ще бъде един от най-ярките примери за владетел напълно отдаден на идеалите и принципите на рицарството. Когато е едва на 16 години е коронясан и за крал на Унгария, превръщайки се във владетел на всичко от крайбрежието на Далмация до покрайнините на Москва. Неговата пълна титла приживе в крайна сметка ще бъде: Владислав по Божията милост крал на Полша, Унгария, Далмация, Хърватия, Рашка, България, Славония, земите на Краков, Сандомир, Ленчица, Шерадз, Куявия, върховен княз литовски, померански и руски, господар и наследник и пр.
Първото oсвобождение на София
След като едва 17 годишен успява да смаже войските на претендента за унгарската корона и потуши гражданската война в Унгария, той обръща погледа си на юг – към новата му, дълга граница с Османската държава. Победите на легендарния унгарски пълководец Януш Хуняди срещу османците през 1442 – 1443 г. помагат на папата да убеди Владислав Втори, че е дошло време да прогони турците от Европа. Съюзявайки се с Хуняди кралят организира мащабна войска от около 25,000-40,000 души (според различните източници), в основата на която 15,000 полски и унгарски рицари и оръженосци. Към нея се присъединяват и италиански кондотиери, швейцарски стрелци, и ок. 4000 влашки конници, пратени от Влад II Дракул – бащата на митичния Влад Цепеш.
В средата на Октомври 1443 г. походът започва с преминаване на Дунав и навлизане в земите на сърбите. След няколко малки победи над турците кръстоносците достигат и превземат Ниш, което принуждава Касим Паша и Турахан Бей – управители на Румелия, да бягат към София. Целта им е да предупредят султан Мурад, пребиваващ към този момент в София, за наближаващата инвазия, тъй като са наясно, че султанът се нуждае от значително време за събиране на подходящи войски поради невъзможността му да се довери изцяло на румелийските такива, съставени от значителен брой местни жители и християни. По пътя си към София войските на Касим и Турахан опожаряват всички села, за да лишат кръстоносците от провизии. След като пристигат в София те съветват султана да опожари града и отстъпи към планинските проходи. Султанът послушва съветите им, опожарява София и отстъпва с част от силите си, оставяйки друга част с цел забавяне на войските на Владислав до падането на първите снегове.
Кралят напуска Ниш почти веднага след превземането му и, подпомаган от местното българско население, успява да стигне София и победи оставените турски сили. Целта на Владислав и Хуняди е да прекосят в Тракия преди падането на снеговете, но този план се проваля след като времето рязко се влошава още в края на Октомври.
В началото на ноември студ вече е сковавал София, а проходите са изцяло затрупани. Дори при тези условия, и сред гъста мъгла, кръстоносците все пак се опитват да прекосят през Средна гора. Достигайки Златица на 12 декември те осъзнават, че няма как да продължат. Ключови позиции в прохода са вече заети от войските на султана, командвани от Касим Паша, снегът е затрупал практически всички пътища, изключителен студ сковава войската, а запаси и продоволствие няма как да бъдат набавяни, след като турците са опожарили всички селища наоколо. Войската се изправя в ситуация, подобна на тази на Наполеон в Русия през 1812 г, но за разлика от французите взема правилното решение да се обърне преди положението да е катастрофално. На 24 и 25 декември 1443 г. Владислав успешно изкарва цялата армия от прохода, обратно към София и Ниш.
Битката при Куновица
Отстъплението на кръстоносците кара Мурад да смята, че може да се възползва от ситуацията и да ги разбие след като вече близо 2 месеца войските на Владислав са почти изцяло лишени от възможността да си набавят провизии докато маневрират през трудни местности в условията на сериозни зимни температури. Той изпраща всичките си налични от другата страна на прохода войски, водени лично от зет му – Махмуд бей. Турците изчакват удобен момент, за да ударят и такъв се поява на 4 Януари 1444 г, когато войските на кръстоносците започват да прекосяват река Нишава, край Куновица – между Пирот и Ниш.
Само половината войска е прекосила, когато пада мрак и преходът се налага да бъде прекратен до следващия ден. Това е моментът, който турците чакат – Мурад нарежда атака срещу войските, останали на източния бряг. През нощта, в ранните часове на 5 януари, под лунна светлина турските войски връхлитат лагера на прекосяващите Нишава кръстоносци. По всички правила на войната това е напълно правилно тактическо решение, което би следвало да донесе на Мурад победа. За негово съжаление тежката полска и унгарска пехота в лагера удържа първоначалната атака, предотвратявайки паника сред войската, която лесно би се превърнала в често срещаното при подобни исторически битки паническо отстъпление през реката, завършващо винаги с клане и огромни загуби.
Преди падането на нощта Владислав и Хуняди вече са преминали от другата страна на реката. Когато те научават за турската атака моментално оставят пехотата да пази запасите и лагера, а те се впускат начело на кавалерията през реката, да ударят десния фланг на турските войски, притискайки ги по този начин между ездачите от една страна и тежката полска и унгарска пехота в лагера от друга. Ударът смазва десния фланг на турците и праща цялата войска в отстъпление. Според тогавашните източници загубите за турците са в хиляди, а за кръстоносците минимални. Най-значимите загуби за турците, обаче, са стратегически. В битката е пленен самият зет на султана – Мурад бей, а Георги Кастриоти Скендербег – участвал в битката като Османски васал, решава след бягството си тъкмо от това поражение да прекрати васалитета си и започне близо 30 годишната си борба с турците.
