Днес мъдрият, трудолюбив и гостоприемен, но многострадален и неслучил на политици български народ за пореден път се раздели. Една средно средно голяма група умилно си спомня за другаря Тодор Живков и неговото управление. Да, може да е прост, може да е диктатор, но хляба беше бял и имаше вкус на хляб, имаше за всички, даже и за животните, саламът… ракията … картите за почивна станция…а и ред имаше и нямаше престъпност. Внучки, лелинчовци, комшийки, другари и телохранители на другаря Живков се изредиха при всички тъпи телевизионни водещи да разказват уютни спомени.
Друга, средно много малка група си спомни, че на днешния ден мъдрата народна власт поднесе на своя пръв партиен и държавен ръководител зловещ дар – на рождения му ден в Лондон е убит писателя емигрант Георги Марков, силен критик на диктатурата. Георги Марков е епоха и емблема. “Задочните репортажи” са безсмъртната, осветената с кръв истина за комунизма.
Независимо колко бял, вкусен, ухаещ и топъл е бил ръчният хляб във фурната на Самуил и Парчевич и колко пошли лайна с набухватели яде народът днес при демокрацията, диктатурата си е диктатура. Можем да спорим дълго кое е по-голяма гадост – днешният хляб в Билла или в Дар от Боговете, млякото на Данон или свободната пазарна телевизия БиТиВи с Ани Цолова и Виктор Николаев от една страна или ръчния от 52 в гореупоменатата фурна, “Светът в действие” по Първа програма от друга. И накрая на спора, ако имаме грам мозък в главите ще се обединим около мнението, че все пак диктатурата е по-голяма гадост от хляба Бонус , защото при нея, ако смяташ че “онея у парламента са –(полит некоректно название за мъже с нетрадиционна сексуалност)—” тогава те убиват Бойковците и Цецовците на другаря Живков. А като си умрял няма как да ядеш от ръчния от 52, колкото и да е вкусен. Нещо като кратко и ясно е. По-добре жив, отколкото умрял. Днес ядеш Бонус като кал и дори ти казват, че е полезен, но можеш по цял ден да ръсиш мъдрости и сентенции за “онеа —– у парламента” и дори и да те срещне полицай, най-много да се съгласи с теб.
Има и друго нещо. Тоя хубавият бял хляб беше с пари на капиталистите-потосмукачи, а не на трудовия народ. Беше на кредит демек. По време на другаря Живков България фалира 3 пъти, продаде на СССР златния резерв на БНБ и поиска официално да престане да съществува и да стане 16-тата съветска република.
И все пак, ако имаме слабост към диктаторите и носталгията по уюта на техните режими, имаме пълно право да си спомним с добро за диктатора, който ни остави две Българии. На 7 септември 1940г. е подписана Крайовската спогодба и Южна Добруджа отново е слята с България. Това се случва след дълга, предпазлива и мъдра дипломация на българските политици (тогавашните “крадливи политици”) и най-вече на Царя. Иначе нямаше да имаме Камен бряг, Калиакра, Шабла, Балчик, Албена, Добрич, Тутракан, Силистра, Ген. Тошево, Поручик Чунчево, Ген. Кантарджиево и още много красиви места, на които блюдолизците на др.Живков днес строят голф игрища, вятърни паркове и яхтени пристанища. Така че, ако ще честваме диктатори, поне да е онзи, който наистина е дал нещо на България, а не онзи, който три пъти я е фалирал и два пъти е поискал да я подари на СССР,
Две Българии стават една.
Третата, огромна в своята големина група хора днес не чества нищо. През оная работа (политически некоректно название на penis) и е и за Хитлер и за Тато и за Добруджа и за убийствата и за свободата и за всичко, което не ферментира.
И така: дебатът е дали на 7 септември да честваме Живков, дали да честваме жертвите на Живков… дали отхвърляме принципно всеки диктатор или казваме “бе, то верно мялко неприятно се получи с Марков / поляците / човешкия живот / свободата…, ама пък бяхме млади и вдигахме самолета без трибестан и като поръсиш една дебела порязаница хлеб с олио и червени пипер и пей сърце.
20 години след промените общественият дебат е пак между наглите и хитри селяндури от шайката на Живков, които днес още по-стабилно управляват (де-факто, при днешната свободна пазарна икономика) и техните жертви, в позата на морално извисени мъртъвци или не чак толкова извисени, но пък все още живи маргинали. Този “дебат” се случва под насмешливите погледи на люпещите семки бивши телохранители и шофьорчета на Живковците, които управляват (де-юре при днешната парламентарна представителна демокрация) Лукави цървули гнЯвят лузъри-титани. Това е българската история. Друг вариант като че ли няма.
Дали има шанс някога българите да се видят като нещо друго освен а) хитреци-тарикати от Правец и Кривец или б) жертви, изтерзани от цървулите?
Хайде, оставете Крайовската спогодба и монархофашизма – враг на Уорлик и Обама и приятел на хитлерофашизма и японския милитаризъм (а каква бира имаше тогава, какви коли вървяха по улиците…)
Върнете лентата малко по-назад. На 7 септември 1916г. същата тази Добруджа осъмва без врагове. Хиляди румънци, сърби и руснаци от славната казашка конница лежат вдървени в неестествени пози из отъпканите жита. Едри зелени мухи жужат и лазят сивите лица, а ята черни гарвани се реят като бели гълъби на кръгове в небето.,. по тия места е минала не конница, а хала – кавалерийската дивизия на ген. Иван Колев. Него чествам аз в този ден.
