Тази седмица темата за „прехода” ще отегчи до смърт публичното пространство. Медийните сутрешни блокове ще изтупат прахта от бивши депутати и провалени политици – неизбежни като варено жито, когато стане дума за помени и годишнини, културтрегери, ченгета от ДС, обществено активни досадници с различен баланс между нарцисизъм и логорея… Вероятно като част от последните ще споделя една меланхолична гледна точка за „така наречения преход” – епохата на „така наречените” неща.
Ако гледаме на комунизма като на командно-административна система и икономически модел, то лесно ще заключим, че преходът е исторически успешен. Грубият строеж на новия живот е готов – извърши се промяна на собствеността от държавна в частна, съществува свобода на словото граничеща със слободия, право на пътуване по широкия свят, по телевизията има стотици програми, а по улиците – кореком до кореком. Освен това членуваме в американския военен и европейския политически блок. Всъщност тези постижения са исторически успехи на българската нация и иронията към тях е неуместна – тези стъпки, осъществени от неколцина решителни мъже закопаха комунизма и отъпкаха гроба му. Защо тогава 20-та поредна година блондинките от сутрешните блокове продължават да задават същите глупави въпроси отново и отново, а аудиторията все още надава ухо да чуе отговорите? Дали няма нещо, което пропускаме в анализа?
Ако гледаме на комунизма не само като нелеп политико – икономически модел, а преди всичко като на 50-годишна историческа несправедливост, система, в която обществото е обърнато с главата надолу, власт на простия над образования, простака над културния, кича над стойностите, групова морална деградация, то последните 2 десетилетия трудно могат да се нарекат успешни, защото промяна няма. 20 години след падането на Стената на чело на българското общество все още са хората, в чиито нискочели глави се роди тази стена.
На 8 септември 1944г. българското общество имаше своите постижения, своите мечти, своята градска средна класа, своя духовен, научен, политически и стопански елит с всичките му недостатъци, слабости и дефицити, разбира се. Този национален елит в голяма степен беше потомствен – силните на деня бяха внуци на строителите на съвременна България, деца на героите от Дойран, потомци на първите фабриканти, фамилии, започнали своя възход още в турско време. Интелектът, националният дух и богатството на 8 септември бяха плод на натрупване на история на няколко генерации. Този елит, наречен от Стефан Попов „Третото поколение” беше най-подготвен и образован, най-мотивиран в цялата ни нова история. Съветската окупация и комунистите обърнаха обществото наопаки. Старият елит беше унищожен или стъпкан в калта, а начело на нацията дойдоха варвари, неграмотни, невежи и неуки, които плячкосаха всичко морално и материално по пътя си.
45 години са малък период от време – в рамките на един човешки живот. Справедливостта изискваше реставрация – морална и материална реабилитация на погубеното от червените мародери. Нищо такова не се случи. Вместо реставрация, получихме „преход”.
Хората от „бившата буржоазия” които бяха затваряни, изселвани и тормозени днес, както и тогава получават мизерни пенсии в сравнение с активните борци. Бившите фабриканти получиха хартийки, а предприятията им бяха продадени на комунисти. Емблема на циничната несправедливост е сградата на създадения през 1908 Съюз на запасните офицери, забранен след девети като „фашистки”, която бе върната не на ветераните от царската армия, които бранеха София от летящите крепости, а … на бившите партизани-офицери от запаса на Народната армия. Могат да се дадат още стотици примери как поривът за връщане към живот на градския културен модел бе удар с глава в стената.
В резултат на порочния преход България няма елит. „Недоубитата буржоазия”, която единствена помни високите стойности на нацията не можа да се изправи на крака, а нов елит така и не се появи. Елитът има свойството да не става за едно поколение, трябва му време. Затова 20 години след падането на Стената, въпреки че е член на НАТО и ЕС, България си е все същата непоклатима диктатура на пролетариата – лековата общност, чиито стремежи и мечти се изчерпват с телевизионни състезания, сапунени сериали, народни водачи с мускули и чалга във всяка една сфера на живота. Има свобода на словото, но отсъства словото на свободата. След 20 години „преход” ценностният разговор в обществото изобщо не е започнал. Честваме падането на стената, а българите още я носят в главата си.
И все пак има надежда: Тази година на фона на досадната говорилня за „прехода”, няколко души решиха да помълчат. Те изписаха със запалени свещи на стълбите на университета думата СВОБОДА… Може би разговорът за общия морал, който ни сплотява в нация все пак ще започне.
