Украинската криза раздели българското общество на три. Една маргинална група от русофили защитава действията на Путин и неговите диверсанти в Крим и Донбас, попържа Европейския съюз и очаква завръщането на Червената армия. Една втора и за жалост още по-маргинална група, стиска палци на украинските патриоти и съответно попържа Путин и слугинажа му и от двете страни на някогашната Желязна завеса. И накрая, на една трета група, не й пука за ставащото в Украйна. Тя попържа всички, които носят вратовръзки, без значение дали са русофили, русофоби или някакви други. За голямо съжаление тази трета част е твърде влиятелна и комай обхваща три четвърти от българското население. За тях Украйна просто не е важна.
А всъщност битката за Украйна е битка за бъдещето на България.
И тук не искам да злоупотребявам с тезата, че ако армията на Путин днес влезе в Киев, вдругиден може да влезе в София… Този блян на нашенските социалисти е повече от невъзможен (поради очевидния военен и икономически дисбаланс между Запада и Русия) за да му обръщаме по-особено внимание. Тук говоря за нещо съвсем различно.
Днес България макар и пълноправна членка на Европейския съюз е самотна страна. Защото и най-бегъл поглед показва, че в днешна Европа, в културно, езиково, историческо, религиозно и пр. и пр. отношение, българите продължават да представляват по-скоро някакво екзотично малцинство и с изключение донякъде на гърците и румънците да нямат сродни нации, с които да споделят усещане за обща културна принадлежност.
Повечето европейски народи нямат този проблем. Обикновено те принадлежат на една или друга исторически оформила се общност от нации като например тази на скандинавските, или на латинските народи, на народите от Британските острови, на централноевропейците или на страните от бившата австрийска империя. Макар и да имат немалко предразсъдъци и противоречия помежду си, тези народи споделят обща идентичност, а в трудни моменти действат в синхрон.
Всъщност именно българската самотност в Европа е причината за избуяването напоследък на един нов български евроскептицизъм, който в същността си е българоскептицизъм – ние не смятаме, че Европа не е достойна за нас, а по-скоро, че ние сме недостойни за нея. Защото там други такива като нас няма.
Ето затова Украйна е важна.
Като изключим съседните ни балкански държави, Украйна е най-близката на България страна в света. Също като България, Украйна носи в себе си наследството на средновековна Византия. Също като България, тя е православна, славяноезична страна, която използва кирилицата. И също като България, Украйна е страна на разлома между три големи цивилизации – руско-евразийската, османо-турската и европейската.
Казано по друг начин, ако Украйна е част от Европа, българската култура, а също и гръцката и румънската, няма да са екзотично петно в ъгъла на континента, а част от една по-голяма наднационална общност на споделена идентичност, която най-малкото поради своята многобройност ще заеме достойно място в обединена Европа.
Ето затова Украйна е важна.
Всъщност ако българският политически елит не беше смотан, провинциален и корумпиран (с енергийни проекти например), България днес трябваше да се превърне в основен адвокат на европейското бъдеще на Украйна, така както и с идентични мотиви постъпват поляците.
Защото ако голямата шахматна игра, която се играе днес, завърши с победа на Запада и Путин се принуди да се лиши от перлата на мечтания си Евразийски съюз, в района на Югоизточна Европа и Черноморието ще се възроди една „византийска” по своя генезис културна и политическа общност, в която България би играла ключова роля.
Нещо повече: ако тази общност успее да се еманципира окончателно от Русия и да преосмисли православното християнство като интегрална част от европейската, а не от евразийската цивилизация; и ако тази общност успешно въведе в Европа срещащите все още трудности по пътя на интеграцията Македония, Сърбия, Черна гора и Молдова… тогава тя ще се превърне в един от основните геополитически центрове на Стария континент. И със самотата ни ще бъде свършено.
