Пътищата на историческия подбор

Еволюционистите твърдят, че естественият подбор създава по-сложни и по-качествени същества. Оцеляват по-умните и по-добрите. По-съобразителните и по-предприемчивите успяват да създадат и отгледат поколение. Ако това е вярно, то историческият подбор не е естествен, защото при него много често се случва точно обратното – той не създава по-сложни, а по-прости форми на живот и при него се случва да не оцелеят точно умните, добрите, съобразителните и предприемчивите. На тези печални мисли ме наведоха данните, изнесени от Федералната статистическа служба на Германия, според която само през първата половина на тази година в Германия са се преселили 29 373 българи, което е горе-долу населението на един град като Свищов. С това българското население в Германия става 148 132 души, вероятно хора различни, но все хора, които са там, за да се изхранват. Тоест това са близо 150 000 души (и ще се увеличават), които създават блага и принадена стойност за германската икономика, а не за българската.

И се замислям за себе си. Какво съм аз? От една страна съм венецът на еволюцията като всички останали, но от друга страна съм продукт на един много дълъг процес на исторически подбор. Моите дълги и дълбоки корени се простират назад във времето и пространството чак там, някъде в азиатската степ, където моите прадеди правят човешки жертвоприношения на Тангра. И понеже Тангра е уважавано божество и трябва да получава винаги и само най-доброто, то в жертва му се принасят най-умните, най-красивите и най-талантливите представители на тогавашното прабългарско общество. После семката ми идва тук и се заселва около Дунава, където на няколко пъти по един или друг повод избива аристокрацията си или пък идва някой друг да я избие отвън. Но най-качествено елитът на племето ми е изклан по време на османското присъствие на Балканите. Но ето че минава един исторически период, голям точно толкова, колкото е бил голям периодът, необходим на Рим да стигне от Ромул и Рем до Цезар, и османското присъствие се превръща в частично отсъствие по някои от нашите земи, оставяйки 90% разпръснато селско население и някаква рехава интелигенцийка, но с честни и бурни пориви в душата. Тази интелигенцийка безпрецедентно бързо успява да се превърне в истинска и качествена европейска интелигенция, достойна да бъде принесена в жертва на Тангра от т.нар. „народен съд“ през 1945. И хайде пак отначало…

И ето ме сега – носител на някакви гени, които никой не си е направил труда да затрие през хилядолетията. Седя, драпам по клавиатурата и се зъбя на тирана. А около мен със страшна сила вилнее историческият подбор. Макар пряко да не е, той много прилича на онова жертвоприношение пред Тангра, защото и сега отпадат млади, здрави, трудоспособни и кадърни хора. И ако отпадат със скорост един Свищов за половин година и то само в посока към Германия, то е страшно да продължаваме дори да мислим за това. Сред хората, които отпадат и ще продължават да отпадат, ако на идиотщината тук не се сложи край, сигурно са и онези млади хора и хора на средна възраст, които от половин година са по улиците на градовете, но никой не им обръща внимание. Те са онези „млади, красиви и умни“, както с омраза бяха наречени още в първите дни на протестите, които ще си тръгнат оттук, но тяхното отсъствие няма да се приеме като трагедия, каквато е, а ще се приеме със злорадо потриване на ръце: видите ли, най-сетне ни се махнаха от главата и тези досадници.

Българите са едни от най-недоволните хора на света според всички проучвания и класации. Ние непрекъснато мърморим и се оплакваме от това, че не живеем онзи охолен и щастлив живот, който сме сигурни, че ни се полага по право. Не, не ни се полага. Трябва да си го извоюваме, като шансовете за успех обективно не са големи, а ние субективно ги правим още по-малки. Сърдим се на прехода задето не свършва (макар че той отдавна е свършил), защото си представяме, че в неговия край ни чака нещо като Швейцария и то дори не като Швейцария, а само като романтичните ни представи за нея. Ами, дами и господа, другарки и другари, не ни чака и няма как да ни чака такова нещо! Не и докато историческият подбор действа с такава сила. Не и докато продължаваме да мразим елитите си, да ги принасяме в жертва на Тангра, да ги избиваме и да се радваме, когато ги натирим да работят и печелят в чужбина.

Признавам, че не ми беше приятно да напиша този текст. Сигурен съм, че и на вас няма да ви е приятно да го прочетете, но това е положението, Минке. За другите не знам, но на мен като носител на онези лениви гени, за които споменах по-горе, не ми остава нищо друго, освен да се изправя на границата на нашата територия, да заслоня очи с длан и мечтателно да се загледам в далечните и чужди земи, в които за половин година изтича по един наш град. И докато гледам, сигурно някъде там на хоризонта ще видя и Картаген, който трябва да бъде разрушен.

За в. “Труд

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.