Спас Спасов
На 27 февруари 1990 г. все още съществуващият по онова време Държавен съвет реши за национален празник на България вместо 9 септември да бъде определен 3 март. Шест дни по-късно решението беше потвърдено и от Народното събрание. Така, уж “късайки с миналото си”, припряно и стратегически България бе оставена в тебеширения кръг между Русия и Европа.
В първите години след 1989г., макар разколебавана и пиляна, енергията за промяна все още можеше да върне исторически правдивата трезвост в българския поглед към Русия.
Вероятно затова е трябвало да се бърза – който владее миналото, владее бъдещето.
Затова е бил нужен и 3 март като национален празник. За да подмени припряно и стратегически героичния декор на 9 септември с друг – пак така героичен. И все така подходящ за етюдите на вечна благодарност към “двойните освободители”.
Като последен опит подмяната да бъде предотвратена
през май 1990г. – само месец преди изборите за VII Велико Народно събрание, се роди дебат – “Може ли 24 май да обедини нацията”. Следите му лесно могат да бъдат проследени заради все още рехавия медиен пейзаж в първата година след свалянето на Тодор Живков. Те водят към тогавашния младежки седмичник “Полет” във Варна. Заедно с пловдивския “Комсомолска искра”и столичния “Култура” той беше част от автономната територия в тоталитарната българска преса, извоювана от духа на перестройката.
Дискусията “Може ли 24 май да обедини нацията” звучеше ирационално, по-скоро интелектуално и някак постдисидентски. Тя трябваше да събере мненията на тогавашните главни редактори на вестниците “Култура”, “Литературен фронт” и “Дума” Копринка Червенкова, Марко Ганчев и Стефан Продев, на Валери Петров и Кирил Маричков, на акад. Николай Тодоров, на “младите лица в църквата” – вече покойния митрополит Кирил, “синия” йеромонах Христофор Събев. И разбира се – на културолога Петър Увалиев.
Това, че разговорът е бил важен в усилията за измъкването на България от постсъветската сфера на влияние, щеше да стане ясно доста по-късно . Това, че тези усилия са останали без успех – също.
Двадесет и четири години след 1990г.
разломът между провалената руска демокрация и Запада отново изглежда дълбок и непреодолим
На Европейския съюз Русия на Путин противопоставя Евразийския, на либералната демокрация – някакъв свой “суверенен” вариант на мека диктатура. През последните години Русия все по-неприкрито изнася национализъм в периферията си, вкарва фикцията за “панславянското единство” и “православния консерватизъм” в измислена битка със западната култура и превръща това противопоставяне в цивилизационен избор.
Между комплексите на недооценената си историческа принадлежност към Европа и стокхолмския синдром на любовта към Русия, България е очевидно все по-раздвоена.
В средата на май “Алфа рисърч” публикува данни от проучване на общественото мнение. В него са обобщени резултатите от отговора на въпроса: ” Как бихте гласували ако днес имаше референдум и трябваше да избирате – за присъединяване на България към Европейския съюз или към Евразийски съюз?”.
Срещу 28% декларирали, че изобщо не биха участвали в подобен референдум, 40% и днес биха подкрепили членство в Европейския съюз. В същото време изборът в полза на Евразийския проект на Путин би бил 22%.
В контекста на политическото шикалкавене след Киев, Крим и ставащото в Източна Украйна (а вероятно и повлияни от тях) цитираните по-горе резултати плашат. Те доказват подозренията, че е в България има достатъчно активен и политически значим обществен сектор, който охотно би преориентирал страната в източна посока. А това без уговорки е сериозно изпитание както за устойчивостта на България като член на Европейския съюз, така и за надеждността на страната като партньор в евроатлантическата система за сигурност.
В тази дълго провокирана шизофреничност
сега темата за празничния календар на България би трябвало да стане част от дебата за ценностите и бъдещето. Това не е спор на “филите” и “фобите”. Това е разговор за Путиновата стратегия за “обратно изкупуване” на територии. В този списък е и България. Затова в Русия и до днес цинично се шегуват, че “Курица не птица и Болгария не за граница” (от руски, Кокошката не е птица и България не е зад граница). У нас това се случва неприкрито чрез непрекъснатото напомняне за някаква историческа задлъжнялост или чрез провокациите на културна, православна или славянофилска сантименталност.
Заради всичко това сега е важно да говорим пак за останалия без последици дебат от 1990г. Да си дадем сметка, че ако в него беше победила датата 24 май, а не 3 март сега перспективата на българския поглед към Русия щеше да е друга. По-достойна!
В годините преди 1989 преподаватели във филологическите факултети на българските университети споменаваха името на руския акад. Дмитрий С. Лихачов като знак за различност, за
академично дисидентство
Защото Лихачов беше част от друга, засекретена руска легенда. Не тази за “големия” брат и по-малкия му роднина. А за предимството на духовността пред държавността.
“Ние в Русия изпитваме чувство на голяма благодарност към България за своя литературен език, за началото на руската литература и за ония забележителни идеи, които са били провъзгласени през Симеоновия век – общочовешките идеи, написа Лихачов в лекцията си “Държава на духа” (изнесен пред Първия международен конгрес на българистите в началото на 80-те години). Църковнославянският език, пренесен в Русия от България не само чрез книгите, но и устно – чрез богослужението, веднага става в Русия своеобразен индикатор на духовните ценности. България даде на източните славяни висшия слой на езика, “полюса на духовността”, който извънредно много обогатява техните езици, давайки им нравствена сила – способност да възвисяват мисълта, понятията, представите, емоциите”.
Академикът Дмитрий Лихачов беше исторически честен в нечестно време. Достатъчна причина, за да получи цялата академична признателност у нас след цитирания доклад. И в същото време да бъде заточен в периферията на идеологизираната наука. В тази наука връзките между причината и следствието често са премахнати, а изводите не следват фактите. Като например:
– че създадената в България християнска култура спомага за християнизирането на Киевска Русия.
– че покръстителят на Русия Св. княз Владимир приема християнството от българите.
– че първият духовен глава на Руската църква и първите руски епископи са българи.
– че митрополит Михаил Болгарин, живял в Киев някъде до края на Х в., е въвел сред новопокръстения руски народ старобългарския като богослужебен и държавно-административен език. Че е първият от общо 8 български архиереи, най-известният от които Киприян, служили като великоруски митрополити в различни периоди от време.
– или че Киприян въвежда в Русия Патриарх-Евтимиевата правописна реформа, с което преодолява опитите за налагането на католицизма в земите на Западна Русия.
Ако написаното от акад. Лихачов не беше превърнато в апокриф, а историята не беше писана от патриоти в тайните служби на “зрелия социализъм”, днес вероятно и българската перспектива в отношението към Русия щеше да е съвършено различна.
През март 1990г. азбуката загуби
Загуби честността на културата в двубой с двуличието на политиката. Загуби я втори път през май същата година, когато хора с ръст в българската култура, литература и история се опитаха да разговарят с анонимните им фалшификатори. Тази битка беше загубена и в мандата на Великото народно събрание, и още няколко пъти след това в спорадични и немощни интелектуални престрелки “за” или “против” 24 май като национален празник.
Но най-печалното е, че победилите отстъпиха доброволно, без съпротива базисни политически позиции. Отказахме се от исторически и културни аргументи, от които днес имаме нужда за защита на европейската си, а не на евразийската си принадлежност. Сега, дори в навечерието на 24 май не мислим за кирилицата като за най-силния, като за единствения си национален бранд в Европа. Мислим за буквите си не като за най-важните знаци на европейската си културна идентичност. Мислим за тях като за различност, която ни проправя спасителен път назад, винаги когато напред ни се стори трудно.
Като доказателство, че и в политиката няма нищо по-силно от буквите, от думите и словото, от оня загубен дебат през май 1990г. са останали ето тези няколко изречения на безспорния Петър Увалиев:
“Идеолозите и демагозите от моето прокълнато поколение едва ли някога ще проумеят тази многолика, но единодушна Европа. Но нашите внуци и правнуци все повече се догаждат за нея и все по-бистро съзнават, че тази мисловна и духовна Европа не разделя, тя сплотява. Помислете си: Основоположникът на славянското достойнство е погребан в латинския Рим. Радетелят за православие почива в мир в католически храм. Този римски гроб е спомен и предвестие, пример и поука”.
От dnevnik.bg
* Соломоновата притча за спора на две майки (истинската и мнимата) за едно и също дете, решен от съдията-мъдрец, дава сюжет на Белторд Брехт за драмата му “Кавказкият тебеширен кръг”.
