Смазващата победа на ГЕРБ изненада само „социолозите”.
Намерението на Станишев да номинира еврокомисар след погрома не изненадва вече никой.
Отличното представяне на ДПС при дисциплината в структурите им, и съвсем очакваната ниска активност, също не заслужава коментар. Нито пък действията за окончателно реабилитиране на публичния образ на Делян Пеевски, което започна още с комичните напъни на номиниращите го областни организации да изкажат смислени доводи в полза на номинацията.
Противно на желанията и заклинанията на средите, подкрепящи Реформаторския блок, а и както автора нескромно беше предвидил тук преди седмица, се оказа че Николай Бареков съществува. Поведението на щрауса от страна на зложелателите му, докато ББЦ агресивно /според някои с пари, според други с популизъм, според трети – и с двете/ ухажваше избирателите из страната, по никакъв начин не доведе до „изчезването” на новия политик.
Влизането на Светослав Малинов от Реформаторския Блок е добра новина за десните избиратели, защото избегна /или отложи – предстои да видим/ края на така наречената традиционна десница.
Как за 20 години хаотичен преход се правят традиции, е съвсем друга тема, но нейсе.
Добра новина е и защото съхрани позициите на Радан Кънев, човек с непривични /в най-добрия смисъл/ за ширините ни възгледи, маниери и стил на говорене.
Проблемите в РБ обаче тепърва предстоят, тъй като Меглена Кунева ще трябва да определи позиция, която да не всее раздор в блока. В същото време да предложи на избирателите и структурите на ДБГ /доколкото изобщо ги има/ разумни доводи и перспективи в полза на бъдещата им подкрепа.
А сега накъде?
Управляващите не представляват интерес, поне за момента. Пазарлъците, дали и колко да останат на власт, и кой на каква цена ще продължи да дава подкрепата си, така или иначе няма да бъдат водени от публичните фигури, които всички познаваме.
Дали ББЦ е проект еднолично на Цветан Василев, който е в тежък конфликт с Делян Пеевски, и дали ББЦ и създателите му ще се осмелят открито да се конфронтират с люлката на своя политически и финансов генезис – ДПС, само времето ще покаже.
А сега накъде?
Този въпрос стои с все по-голяма тежест пред партиите в дясното пространство.
Ще продължат ли обединителните процеси, или преференциалният вот ще даде нов старт на люспенето тип „Синьо единство” /иронията с името им всеки път искрено ме забавлява/? Защото „Синьо единство” са учебният пример как партия с практически нулева електорална тежест може да доведе до излъчването на изключително негативни сигнали /тия нашите пак се изпокараха/, и без да допринесе с почти нищо за втори мандат, да лиши Блока от почти сигурен такъв.
Ще продължи ли поведението на РБ към ГЕРБ, в стил „абе ние сега ви плюем, ама вие не се сърдете, защото на всички ни е ясно че някой ден ще трябва да правим нещо заедно”?
Ще издържат ли нервите на ръководните кадри в ГЕРБ да останат все така толерантни и мълчаливи към „ухапванията” от уж сестрински десни партии, принадлежащи към ЕНП?
Как ще реагират опозиционните партии при евентуална нова вълна от протести, и доколко това ще има решаващо значение при очевадното нежелание и неумение на управляващите да излезнат от изборния резил с оставка, спасявайки поне малката съществуваща част от достойноството си?
При все по-задълбочаващата се криза в БСП, ще провявят ли десните политици нужната и отдавна чакана мъдрост, за да изработят общ път към качествено ново управление на страната? Или отново превес ще вземат пазарлъците, късогледството и суетата, пред насочената напред перстпектива?
Отново ли ще си говорим кой къде е бил по време на кръглата маса 1990 година, по време на протестите срещу Жан Виденов, по време на краха на Костов през 2001-ва, или разговора пред десните партии оттук нататък ще бъде как България да е достоен и успешен член на ЕС през 2014 година, и занапред?
Още ли ще има хора от и около Блока, които продължават да претендират авторство и ексклузивитет върху думата “дясно”, и да продължават да говорят и действат, все едно ГЕРБ не съществува? От примера с ББЦ не стана ли пределно ясно, че съществуването на даден политически субект, както и самоопределянето му, не зависи, ама никак даже, от мнението на самообявилите се за автентично десни?
Ще продължи ли ГЕРБ с поведението тип “ние се събрахме и аз реших”, или партията и лидера й са си формулирали верни изводи от последната една година? Ще проличат ли тенденции на демократизиране и във вътрешноорганизационен план, и в поведението към останалите партии и новите реалности след Евроизборите?
А сега накъде?
Въпросът става все по-актуален.