От години, един призрак броди по българската политическа сцена… Призракът на президентската република. През целия преход, този призрак периодично набираше сили, след което отново спихваше за да чака нови по-добри дни да се появи.
Поредното лансиране на идеята се състоя на учредяването на партийката на бившия президент Георги Първанов, който рядко говори случайни неща и определено остави впечатлението, че е в ход пореден проект за разместване на политическите пластове в България. Чрез конституционна промяна, която да превърне страната от парламентарна в президентска република.
Какво се крие зад тази идея?
В момента в в България има един единствен политик, който може да чертае планове за президентските избори без да стане смешен в очите на политическите наблюдатели и това е Бойко Борисов. Оцелял по чудо (чудото „Пеевски в ДАНС“) след оставането си в пълна парламентарна изолация през пролетта на 2013 г., Борисов натрупа мускули и е в състояние да се върне на политическия тепих. Нещо повече, както изглежда той вече практически е повалил в краката си всичките си политически опоненти и днес те водят битка не за това, кой колко ще спечели от народната любов на 5 октомври, а кой колко ще спечели от любовта на Борисов, за да се докопа до заветната коалиция с него. На стартовата линия са застанали не само РБ, но и ДПС и БСП, новосъздадената АБВ, а също и ББЦ (ако разбира се след рухването на техния баща-основател оцелеят).
Завръщането начело на изпълнителната власт обаче, за Борисов крие много рискове и най-явният от тях е да повтори кариерата на Наполеон от бягството му от остров Елба до Ватерло. Колкото и да изглежда силен, за политически ветеран от такъв ранг е опасно да стои задълго на гребена на вълната и със сигурност Борисов ще се опита да си потърси някое по-закътано и уютно място. Какво по-добро в такъв случай от позицията на президент, пост който лидерът на ГЕРБ съвсем нескрито желае от години.
Минусът на подобно развитие е, че подобно на другите едри хищници от българската политическа джунгла (Иван Костов, Ахмед Доган), Бойко Борисов всякога е желаел, желае и ще желае реална, а не церемониална власт. И да седи и да раздава ордени ще му доскучае твърде бързо.
И тук се появява Георги Първанов с неговата идея – промяна на конституцията и трансформиране на България от парламентарна в президентска република. Бързо, лесно и вкусно. Президент с правомощия да назначава правителство, това вече е дреха, съшита по размерите на бившия пожарникар и настоящ партиен лидер. Още повече, че с популисткия си талант, Борисов би бил идеален отдушник на трупащото се от години народното недоволство. С него като президент начело, България фактически ще бъде управлявана от общественото мнение, а министър-председателите и парламентарните мнозинства ще бъдат сменяни като носни кърпи.
Горе-долу това се крие в претоплената манджа, която Първанов сервира на учредителния си конгрес. Възниква обаче един въпрос – кому е нужно?
Ако Борисов е решил да става президент (а явно го е решил) и ако политическата класа е решила вкупом да абдикира и да му предаде цялата власт в ръцете (а явно е решила), то няма никаква особена причина за промяна на Конституцията. Всъщност всичко описано по-горе спокойно може да се случи и при сега действащите правила.
Първо, нека да уточним, че политологически е неточно управлението на България да се описва като парламентарно. В действителност, с прекия си избор на президент, с правото му да се намесва в дейността на парламента и на съдебната система и особено с правомощието да назначава служебно правителство, България е класическа полупрезидентска, а не парламентарна република. А усещането за слабост на президентската институция досега, е просто натрупано при четири поредни държавни глави изключение, което ни пречи да видим правилото.
При Желев, институцията все още се наместваше и проверяваше докъде може да стигне. Когато той реши, че е дошло време да се намеси в дейнстта на правителството, партията му отдавна беше отплувала и се стигна до разрив между тях, който забави историческото развитие на България с няколко години. В случая с Георги Първанов, ситуацията изглежда горе-долу подобна, но трябва да добавим и това, че през неговия мандат БСП никога не спечели избори така, че да може да управлява без коалиционни партньори. В този случай слабостта на партията не позволи на президентът да разгърне правомощията си повече от очакваното.
Петър Стоянов от своя страна, преди да стане президент беше от втория ешелон сини лидери и практически нямаше механизми да влияе върху политическата си сила, която се контролираше от всесилния Костов. Идентично е положението и при президента Плевнелиев днес.
Нещата обаче могат да изглеждат и по много по-различен начин. Да си представим например следната ситуация – лидерът на най-голямата партия в страната (може да е Борисов, може и да е някоя друга хипотетична фигура) става президент. Влизайки на „Дондуков“ 2 обаче, той не изоставя партията си (като Желев и Първанов), а продължава да действа като неин неформален лидер (нещо, което Борисов повече от успешно практикуваше в качеството си на софийски кмет). В тази си роля президентът-неформален лидер реди партийни ръководства и листи, сключва коалиции, слага и сваля правителства. А в ситуация на криза – директно назначава служебно правителство, което не се контролира от парламента.
Познавайки политическия талант на Бойко Борисов, можем само да си представяме колко убедително ще изиграе тази поредна роля. И да се чудим, за какъв дявол е необходимо, на него или на някого от политическите му сателити, да променят Конституцията? Най-много за да объркат собствените си сметки.
