[et_pb_section bb_built=”1″ admin_label=”section” _builder_version=”3.0.50″][et_pb_row admin_label=”row” make_fullwidth=”on” background_position_1=”top_left” background_position_2=”top_left” background_repeat_1=”no-repeat” background_repeat_2=”no-repeat” _builder_version=”3.0.50″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” custom_padding=”25.4375px|0px|25.4375px|0px”][et_pb_column type=”4_4″][et_pb_text admin_label=”Text” _builder_version=”3.0.51″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
За либералния мейнстрийм победите на Джъстин Трюдо в Канада и тази на Александър ван дер Белен в Австрия имаха освежаващото свойство на сутрешното кафе.
Но победата на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция бе това, което причини ефекта на наркотичния ентусиазъм в корпуса на либералния сектор в Европа. За последно подобен мащаб на еуфория им бе инжектиран от първата победа на Барак Обама на американските избори за президент през 2009-та година. А в лицето на Макрон, континенталният европейски либерализъм вече можеше да разчита на собствен дилър на идеологически стимуланти.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_text_color=”#454e7d” body_font_size=”20px” custom_margin=”|||” custom_padding=”|||” use_border_color=”on” border_width=”5px” border_color=”#454e7d” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid”]
От гледната точка на автора на тези редове, най-голямото достойнство на Макрон бе това, че не е Марин льо Пен. И ако новият френски президент заслужава признание, то се състои в това, че за разлика от другите модни икони на левия либерализъм (Барак Обама, Джереми Корбин, Бърни Сандърс), той се застъпва за редуциране на административния апарат и бюджетната тежест на социалната държава.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Но най-вече – защото победи на втория тур на френските избори единственото, което бе по-голямо зло от него самия – френският национализъм, одухотворен от етническия популизъм и финансиран от руските рубли, който целеше дезинтеграцията на ЕС.
Затова победата на френския президент бе разглеждана като анти-теза на процесите, довели Доналд Тръмп в Белия дом и причинили Brexit на Великобритания (и на ЕС).
Въпреки че е рано за заключения, вече са налице някои промени в приоритетите и естеството на френската външна политика, диктувана от Макрон. Те могат да бъдат верифицирани най-лесно, ако погледнем региона на Близкия изток и Северна Африка – като топоса, детерминиращ дневния ред на Европа последните няколко години.
По отношение на Сирия, Макрон заяви, че Франция вече не разглежда отстраняването на диктатора Асад като обезателно условие за разрешаването на конфликта там. По думите на френския президент, сирийският държавен глава няма „легитимен наследник“.
Такава, разбира се, е и позицията на Владимир Путин, на терористичната ливанска организация Хизбула и на режима на аятоласите в Иран.
Някой би репликирал, че американският президент Доналд Тръмп също трябва да бъде сложен в тази компания. Но има две съображения:
1) Доналд Тръмп, за разлика от Макрон, изрази хипотезата за сътрудничеството с Асад още по време на предизборната си кампания;
2) След употребата на химическо оръжие в Хан Шейхун (Идлиб) държавният секретар на САЩ Рекс Тилърсън заяви, че бъдещето на Сирия не може да бъде свързвано повече с това на Асад.
Налице е промяна и във френската позиция спрямо процесите в Либия. Откакто Макрон стана президент, за първи път Франция припозна ролята на маршал Халифа Хафтар, командващ Либийската национална армия и де факто контролиращ източната част на страната. Той е и основният конкурент на международно признатото правителство на страната, начело с Файез ал-Сараж. От френското външно министерство заявяват, че Халифа Хафтар трябва да бъде част от конструирането на обща либийска армия.
Такава, разбира се, е и позицията на Владимир Путин, на египетския президент Абдел Фатах ал-Сиси и на управляващия Обединените Арабски Емирства (ОАЕ) Мохамед бин Зайед ал Нахаян.
А въпреки че френската страна направи две посещения в Египет в началото на миналия месец (в лицето на бившия министър на отбраната Силви Гулар и министъра на външните работи Жан-Ив Ле Дриан), нито един от двамата представители на Париж не е обелил и дума за състояние на човешките права и свободи в арабската страна. Особено имайки предвид това, че визитите се осъществиха на фона на поредното драконово законодателство, инициирано от президента ал-Сиси, касаещо гражданското общество и функционирането на НПО-тата в страната. Последното е логично продължение на рекордните арести на граждански активисти, опозиционни политици и журналисти в Египет.
В своята тишина Макрон, разбира се, не бе сам, доколкото мълчанието му бе акомпанирано от това на Владимир Путин и на сунитско-арабските монархии, ръководени от Саудитска Арабия.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_text_color=”#454e7d” body_font_size=”20px” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Тези примери идват да покажат, че новоизбраният френски президент, който е последният одухотворяващ трепет на либералния сектор в Европа, всъщност развива сътрудничества и усвоява позиции на държави, които същият този либерален сектор е свикнал да адресира критично.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Асад, Хафтар и ал-Сиси са ръководители от идентичен калъп, които имат две общи неща помежду си. Първото е, че с готовност унищожават не само ислямисткия радикализъм, но и всяка наченка на демокрация. Второто, те се радват на подкрепата на Русия (която е логична и геостратегически аргументирана).
Но имайки предвид светогледа на европейския либерал, който, от една страна, е склонен да омаловажава заплахата от ислямизма, а, от друга, да подкрепя развиването на гражданско общество и демокрацията, поведението на Макрон е повече от изненадващо.
Ерго, европейският либерал се сблъсква със сложна дилема: или Асад, Хафтар и ал-Сиси не са диктатори, или Еманюел Макрон не е тази идеологическа свежест, за която бленуваше тъкмо от 2009-та година насам.
Ако добавим към равносметката и индикациите, че Макрон смята да подобри сътрудничеството си с Иран, за сметка на това със Саудитска Арабия, както и класическата френска подкрепа (макар и неофициално артикулирана) за Палестина, то се оказва, че новият френски президент има много повече общи неща с Владимир Путин, отколкото има руският държавен глава с американския президент Тръмп.
А това е неловко.
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
