Нено Димов*
През 90-те години на XX век се случиха три знаменателни исторически събития. Рухването на комунистическата система беше безспорната „Новина номер 1”. Колапсът на тази най-антихуманна до момента система беше недвусмислено свързан с провала на централното управление и плановата икономика. С рухването на Берлинската стена изглеждаше, че е изчезнала и последната преграда пред развитието на либералния капитализъм. В еуфорията на достигналата ни свобода пропуснахме да обърнем внимание да другите две събития. Приетата през 1991 година програма за Устойчиво развитие на ООН и промяната, през 1992 година, на посоката на развитие на Европейската идея от Европейската Икономическа Общност към Европейски съюз. Тези две събития са от изключително значение, защото представляват мутацията на световния социализъм след краха на Комунистическите режими. Не случайно основната цел на Договора за Европейския съюз е също устойчивото развитие. Това, което ООН ще се опита да направи на световно ниво, трябва да бъде тествано и ЕС е подходящия форлойфер. Идеята за Устойчивото развитие не е нищо по-различно от идеята за централно управление и планирана икономика. Реализацията й в световен мащаб е изключително сложна задача, но на терена на Европа тя се оказва относително лесно приложима.
След падането на Берлинската стена се създават подходящи условия за подмяната на либералните ценности на Европейската икономическа общност, а именно свободното движение на хора, капитали, стоки и услуги, със социалистическата алтернатива на централизирано управление, единна валута и преход към наднационална и постдемократична империя.
Без да навлизам в детайли, основен инструмент на идеологията за устойчивото развитие е претенцията за опазване на Околната среда. Предлаганият, от комунизма, модел на жертви днес в името на „светлото бъдеще” намира своя заместител в жертва днес „за да има изобщо бъдеще”. Използвайки различни комбинации от представени полуистини и лъжи, платени учени, НПО, медии и заинтересован бизнес, подобно на шамани от древността, мутиралите социалисти, Енвиронменталистите, използват незнанието, за да насаждат страх и вина. Така лесно се манипулира обществото, за да се откаже то от завоюването на нови свободи, че дори и от вече постигнатите.
Ще разгледам само един пример, включващ в себе си социалистическите похвати като протекционизъм, субсидиране и последващите от това икономически изкривявания. Изискването за използването на ВАТ (най-добра налична технология). Това означава, че ако инвеститор започне нов проект, ще трябва да използва вече налична технология, определена от чиновник като най-добра. Кои са преките негативи? Лишава се човека от естествената му способност да измисля нови неща и да носи отговорност за използването им. Инвеститорът се задължава да вземе нещо измислено преди него – най-вероятно да го купи от вече патентовалия го, с което се подпомагат големите корпорации и се стабилизират позициите им, но дори и да не плати няма как да е по-производителен от тези, които вече я използват, т.е. няма да е сериозна конкуренция. Къса се връзката между учени – субсидирани от държавата, а не платени от инвеститора, и икономическото приложение на науката. Самият учен е под натиска на работодателя-политик да покаже резултати, не когато е готов, а когато идват избори. Така междинни резултати се докладват като окончателни. И най-лошото – размива се отговорността. При провал всеки от групата на политика, учения и инвеститора ще се оправдават с другите двама. Нека само за момент си представим, че изискването за BAT е било въведено при кроманьонците – това вероятно щеше да означава, че днес все още щяхме да превързване камък към дърво като най-съвършено оръжие.
Е, най-съвършеното оръжие срещу всички манипулации, заблуди, лъжи и пр. е ЗНАНИЕТО. Първоначално имах идея да представя само едната гледна точка, тази на „Свободата”. Но в няколко от многото разговори, които имах със Сашо Маринов, на който съм благодарен за отделеното време и усилия, си дадох сметка, че представянето на едната позиция също е манипулация и ограничено знание. Именно поради тази причина реших да обобщя в „Околната среда – от енвиронментализна до свободата” и двете гледни точки. Това би позволило на всеки, които има интерес, да добие представа и мислейки, сам да достигне до изводите, а не да следва предварително начертана схема или рецепта.
Още в увода аз ясно заявявам собствените си предпочитания, но във всички глави, които представят другата позиция, съм се опитал възможно най-добросъвестно да я представя.
Днес обаче искам да наблегна няколко основни моменти от позицията, която аз защитавам.
Какво е екологичен проблем?
Според традиционното разбиране екологичните проблеми могат да се сведат до замърсяване на компоненти на Околната среда, изчезване на видове или свръх – експлоатация на ресурси.
Дефиницията, която разглеждам в главата „Икономика на Околната среда” изхожда от вътрешната съвместимост между използваните от хората средства и желаните за постигане цели. В този контекстзамърсяването не се отнася до увреждането на Околната среда, а до конфликт между хората във връзка с използването на физически ресурси.
Или обобщено, замърсяване или екологичен проблем възниква, когато лице или група А и лице или група Б едновременно се опитват или планират да използват ресурс Х за противоречащи си цели. Т.е. хората не могат да увредят Околната среда. Вместо това могат да променят Околната среда по такъв начин, който да навреди на други, които планират да я използват за противоречаща цел. Изхождайки от това определение е ясно, че в основата на екологичните проблеми стои конфликт на интереси. Използваният, в световното (ООН) и европейско законодателство, подход не е насочен към решаване на тези конфликти, а посредством преразпределителни системи, към управление на следствията.
Аз разглеждам два други подхода, които могат да бъдат приложени в повечето казуси по Околна среда – правата на собственост и принципа че първия по време е първи по право. И двата са насочени към решаването на конфликта. Едва, когато нито единият от тях не може да се приложи, би следвало да се прилага сега действащият метод.
Вторият елемент от традиционното разбиране за екологичните проблеми е свръх – експлоатация на ресурсите. Това, заедно с „отговорността пред бъдещите поколения” са основни постулати в идеологията на Устойчивото развитие.
Основната теза е, че ресурсите или вече са изчерпани или това ще се случи в най-скоро време, както и че те нямат и не могат да имат алтернативи. Така се мотивира нарастващото желание за регулирането на тяхното използване. Но ресурси сами по себе си не съществуват или по-точно в природата има само потенциални ресурси, които нямат отношение към реалната икономика. Типичен пример е нефта по времето на Рамзес II. Тези потенциални ресурси стават икономически едва когато, благодарение на съществуващите технологии и цени, могат да бъдат използвани и следователно изчерпвани. Така условието един „потенциален” ресурс да стане „икономически” е човекът с неговата изобретателност и усилия. И затова ограничаващ бъдещето на човечеството може да бъде единствено и само „човешкият ресурс” и уникалната му способност да превръща потенциалното в действително. Единствено условие този човешки ресурс да се разгърне е свободата.
А отговорността пред бъдещите поколения? Нима всеки не би искал децата му да са щастливи и да благоденстват?
Единственото, което днес може да се прави, е да се предполага, с различна степен на вероятност, какво ще е бъдещето. Това означава, че и отговорността е само предполагаема, а предполаганото днес добро за бъдещето, може да се окаже лошо. Тук енвиронменталистите ще се позоват на съществуващите оценъчни системи. Абстрахирайки се от лабилността на оценъчните системи, (факт, сам по себе си достатъчен да се усъмним в достоверността им) те биха „прогнозирали” акуратно само при липса на промяна на се средата, в която се използват. Оценката, която може да направим днес е основана на две предположения – че ще има точно определен вид промяна след даден период от време и че средата тогава няма да се е променила спрямо средата днес. Условията за верността на оценката са и двете предположения да се сбъднат. Вероятността за едното не можем да оценим, а за другото е пренебрежимо малка – т.е. адекватността на оценката най-малко трябва да се постави под голямо съмнение, за да не се каже направо, че оценката е неадекватна.
В подкрепа на горното, нека погледнем назад в историята. Гледайки 100 години напред е добре да се обърнем и толкова назад. Основен екологичен проблем в САЩ през 1920 са били калните пътища. Тогава никой не е допускал, че след 100 години огромната част от тях ще са с трайна настилка. Днес също не е ясно как ще изглежда света след 100 години, но съвсем сигурно той ще е различен и много „пътища ще имат трайна настилка”.
Друг интересен пример датиращ още по-отдавна е притеснението на градския съвет на Париж, след неговата модернизация, че разрастването на превозите с конска тяга ще постави града пред проблем със складирането на конската тор. Силно притеснени, те са си поставили задача да решат проблема за предстоящите 100 години. Когато това време обаче минало, проблемът изобщо не съществувал, защото колите теглени от коне били заменени с коли теглени от … двигатели.
Именно поради това днес не може и не трябва да се решават принципни въпроси на бъдещите поколения. Основната отговорност пред тях е създаването и гарантирането на най-подходящата за развитието на човека среда – тази на свободата.
Ще завърша с темата за Глобалното затопляне. Тя е основното плашило, което енвиронменталистите днес използват, за да налагат ограничения на свободата.
Всъщност основните въпроси, на които науката трябва да отговори са:
1)Настъпва ли глобално затопляне;
2)Ако отговорът е „ДА”, действието на човека ли е причина за него – съществуват ли доказателства „ЗА” и „ПРОТИВ”?
Американският учен Джеймс Хаузер предвижда, че през XXI век, следствие на повишените температури, нивото на морското равнище ще се повиши с 6 метра. Цитирам именно него, защото на него се позовава и световен лидер на енвиронменталистите Ал Гор. Това звучи катастрофично и с основание плаши. Какво казва по този въпрос ООН – политическа организация, близка до целите на Гор и компания, получаваща финансирането си от тях. Първата международната работна група по климата посочва в своя доклад от 1990г. покачване през XXI век с 66 см. Втората – през 1996г. намалява предвижданията на 49 см. (с диапазон от 13 до 94 см.), третата от 2001г. се отказа от предвиждане, но намали диапазона от 9 до 88 см., а четвъртата от 2007 определи граници от 14 до 43 см.
Нещо повече, в третия доклад на ООН се признава: „климата е само частично предсказуем”, „състоянието на науката днес е такова, че могат да се правят само илюстративни примери за вероятни последици”, „дългосрочните прогнози за климата в бъдеще не са възможни”. Не случайно започвам с докладите на ООН, защото самите те са ненаучни, несистематични и манипулативни. Появяването и изчезването на данни в тях не се обяснява, злоупотребява се с имена на учени. Тази констатация правят 10 видни учени от 6 държави, в документ изготвен в Канада през 2007г. и получил одобрителна рецензия на други 54 учени от 15 страни.
Какво показват научните данни. За последните 150 години, от 1860 до днес, температурата се е повишила с около 0,60-0,75оС (а не с 2, 5 или 10 – както се приказва). Но, както е отбелязано в литературата, половината от измереното повишаване е в периода до 1940 година. От 1940 до 1980 имаме понижение и после отново покачване. Това изобщо не кореспондира с активността на човешката дейност – изгарянето на твърди горива например.
След края на Втората световна война промишлеността се възстановява в цяла Европа и изобщо има бум на индустрията в световен мащаб – съдържанието на CO2 се увеличава, а температурите се понижават. Регионалният подход също е интересен – в САЩ, които могат да бъдат наречени „голяма пещ за твърди горива”, затопляне е регистрирано до 1930, а след това е започнало охлаждане, далеч по-голямо от това в останалата част на света. В централна Европа измервания показват нарастване на температурите за 100 години с около 0,3оС, като тези през 2001-2006 са сходни с периода1920-1940г.
Какво е поведението на ледниците? Разглеждайки алпийските глетчери, които са загубили около 60% от обема си след 1850 година, ще видим ,че 20% са загубени през 1855-1890, нови 25% са загубите през 1925-1960 и едва 5% след 1980 г. Т.е. топенето на ледовете няма връзка с така наречения парников ефект. Нещо повече швейцарски учени са обобщили данните за повече от 80 ледника. Изводите им потвърждават тенденцията за бързо топене на ледовете в света след 1980 г. Данните обаче показват и друго. Ако в Австрия, Франция, Италия, Швейцария ледниците губят маса, то в Скандинавските страни трупат допълнителна. В Норвегия се топят континентални ледници, но нарастват морски (морската температура е по-устойчива от континенталната и това може да се разглежда като индикатор за застудяване, а не затопляне).
За концентрациите на СО2 – данните се четат така: от 280 ppm концентрациите са се повишили на 360-380 ppm или почти двойно. Отчитайки, че става дума за частици на милион – говорим за повишаване на стотна от процента – от 0,028% на 0,036%. Данни за нивата на CO2 за периоди от милиони години назад във времето показват, че нивата на CO2 в момента са едни от най-ниските изобщо.
От 1998 година насам излизат данни за глобално затопляне на поне още 3 планети от Слънчевата система (Тритон – според учени от Астрофизическата обсерватория Уолъс, за 10 години, от 1989 до 1998, температурата се е повишила с 1,7оС, Юпитер – през 2006 година се прави предположение, че температурата в различни части на планетата може да се повишава с 5,6оС, Плутон – отдалечаващата се от Слънцето планета е повишила температурата си с 2оС за последните 14 години).
Ако на тези планети има повишаване на температурата дали това не означава, че значителна част, ако не цялото затопляне на Земята през последните 100 години, се дължи на Слънцето или други космични сили и няма нищо общо с хората?
От казаното дотук става ясно, че макар и незначително, затопляне на Земята се наблюдава, но за категорични доказателства, че човешката дейност го предизвиква не може да се говори. Нещо повече има убедителни доказателства в полза на обратната теза.
Въпреки казаното дотук, енвироменталиситте претендират за научен консенсус върху ефекта на глобалното затопляне. Такъв обаче няма.
С какво ни плашат Енвиронменталистите – само един пример за манипулацията!
При повишаването на температурите, казват те, ще се стопи ледената шапка на Северния полюс и това ще повиши нивото на световния океан, като голяма част от сушата ще бъде залята. В Лондон само кулата с часовника ще се вижда! Това, което се разбира погрешно, е че ледената шапка е в състояние да повиши нивото на Световния океан.Дори пълното стапяне на ледовете не би довело до покачване на морското равнище, защото ледът така или иначе вече го е повишил (закона на Архимед). Разбира се, че такова стопяване би довело до други екологични проблеми, като разреждане на солената вода например, но това няма да има пряко действие върху човека и не би го изплашило толкова, колкото потъването му под земята.
Какво всъщност енвиронменталистите избягват при поставянето на целите за намаляване на въглеродните емисии с 40% до 2050 година? Отговора на три основни въпроса:
1) какъв е очаквания ефект от това намаляване на емисиите в атмосферата?
2) колко ще струва?
3) каква е вероятността да се постигнат резултатите?
Кратките отговори на тези въпроси обясняват защо не се задават. Ако бъдат взети данните на учените, привърженици на затоплянето, а имено, че концентрация на СО2 в момента е 380 ppm или 0,038%, и приложим 40% редукция, то ефектът в атмосферата ще е 0,015%. Възможно ли е някой да повярва, че атмосферата е толкова нестабилна система, че толкова малка промяна може да доведе до глобални изменения? Ако това беше вярно еволюцията нямаше да е възможна! И все пак има кой да вярва – криещите отговора на втория въпрос. Само за ЕС неофициалните оценки са за изразходването на 500 милиарда евро пряко свързани с мероприятията за постигане на 0,015% ефект!
Косвените разходи са неоценими. Това, разбира се, създава огромен бизнес за всички по веригата – започвайки от научните и неправителствени организации, минавайки през енергийните корпорации и достигайки до преразпределящите политици – пари, отнети чрез данъците от гражданите! И още – ограничаване на свободата, тази отрова за желаещите власт.
Ако отговорът на първия въпрос е лесен за изчисляване, вторият труден, но все пак с някаква яснота за порядъка, то третият въпрос тъне в тъмнина. Никой не може да изчисли вероятността, с която ще бъде ограничена температурата, ако се изпълнят всички мерки и се похарчат всички пари. Но и никой не се опитва. Противниците на глобалното затопляне – защото знаят, че колкото и пари да се похарчат, каквито и мерки да се вземат, температурата на Земята зависи от активността на Слънцето, а вероятността човешката дейност да я промени е нула. Привържениците – поради същите причини.
В заключение
Днес Енвиронментализмът е водещата алтернатива на идеологиите, отстояващи свободата на човека. Корените му обаче могат да се открият назад в историята. Още Русо твърди, че човек в естественото си състояние е добър по душа, но цивилизацията е довела до неговото нравствено падение. В съвременен вариант това е изречено от Морис Стронг – зам.-генерален секретар на ООН който пита: „Няма ли поне малка надежда индустриалната цивилизация да рухне? Не е ли наш дълг да направим това?”
По-задълбочен анализ на същността на мислене на енвиронменталистите ще покаже, че това по същество е антихуманна теория, според която основна причина за съществуването на световните проблеми е самото разпространение на homo sapiens.
Познаването на енвиронментализма, разобличаването на манипулациите, полуистините и лъжите му могат решително да повлияят при отстояването на демократичните достижения на индивидуалната свобода. А най-добрата среда за човека е средата на СВОБОДАТА или както казва Виктор Франкъл „Човекът е животно, но и нещо безкрайно повече от животното с цяло едно измерение – измерението на свободата.”
*Нено Димов е магистър по математика от СУ “Св. Климент Охридски”, доктор по физика на БАН, гл. секретар на МОСВ (1997-1999), член на УС на Европейската агенция по околна среда (1997-2002), зам. министър на околната среда и водите (1997 – 2001), член на преговорния екип за членство на България в ЕС, народен представител (2005 – 2009). От 1996 г. развива собствен бизнес. Автор на книгата “Околната среда: От енвиронментализма до свободата”.
