ОНЗИ 4 февруари – денят, в който БСП върна мандата за съставяне на второ правителство (след краха на кабинета “Виденов”) и България тръгна необратимо по пътя към европейската цивилизация. Път, от който страната ни бе отклонена именно от партията-предшественик на БСП на 9 септември 1944 г.
Първите седем години след падането на комунистическия режим бяха погрешно наречени “начало на прехода”. В действителност, те бяха само демо версия на преход, при това доста скапана демо версия. Седем години след отстраняването на Тодор Живков България бе докарана до хуманитарна катастрофа, международна изолация и държавност, подменена от “силови групировки”. И когато на 10 януари 1997г. за почна националната съпротива срещу продължаването на това безумие, ние се шегувахме, че на българската демокрация ѝ липсват първите седем години.
Датата 4 февруари 1997г. е незаслужено подценявана през последните години. Свикнахме да приемаме много неща за даденост, без да си даваме сметка, че ги имаме благодарение на случилото се на 4.02.1997г.
Ако днес карате нова кола, а не 15-годишен таралясник, това е заради онзи 4 февруари.
Ако миналия месец прекарахте един уикенд в Париж и ви излезе по-евтино от уикенд в СПА хотел във Велинград, това е заради онзи 4 февруари.
Ако през лятото сте почивали на Халкидики/Мармарис/Далмация, а през зимните студове се спасихте на Малдивите или Карибите, това е заради онзи 4 февруари.
Ако имате студент в семейството и той/тя следва не в Софийския или Техническия, а на Запад, но не сте се вкарали в безнадеждни дългове (защото таксата му/ѝ е като на местен студент), това е заради онзи 4 февруари.
Ако ви предлагат престижна работа в западноевропейска държава, но не сте сигурни дали е по-изгодно да приемете, или да останете на сегашната си работа в България, това е заради онзи 4 февруари.
И така нататък, и така нататък…
Нека да си припомним какво се случи след (и благодарение на) събитията от онази дата:
– спряно бе “свободното падане” на икономиката – хиперинфлацията бе ликвидирана, чуждите инвестиции започнаха да се увеличават в геометрична прогресия, БВП се покачи 4 пъти оттогава досега, а средната работна заплата вече не е 10 долара, а към 580 евро;
– премахнати бяха стикерите на “силовите застрахователи” от коли, кафенета и магазини;
– България се превърна в регионален фактор на Балканите, а само в рамките на един мандат правителството успешно защити националните интереси, противопоставяйки се на три световни сили и една регионална – даден бе отпор на натиска на САЩ да приемем 50 хиляди косовски бежанци, руски дипломати бяха експулсирани за шпионаж, турски дипломати бяха експулсирани за вмешателство във вътрешните ни работи, а правителството принуди Франция да отзове шефката на визовата си служба в София Натали Коломбел заради недопустимо отношение към български граждани;
– на 1 април 2001-а година България бе извадена от унизителния “черен визов списък” на Шенгенското споразумение;
– благодарение на икономическите реформи (основна от които бе така охулваната приватизация на кабинета “Костов”), в края на 2002-а година Европейската комисия констатира, че България вече има действаща пазарна икономика – едно от основните изисквания за приемане в ЕС;
– през април 2004-а година България бе приета в НАТО;
– през 2005-а година бе подписано споразумение за членство на България в ЕС, което влезе в сила от 1 януари 2007-а, а на 1 януари 2014-а година окончателно отпаднаха всички ограничения за работа на български граждани на територията на Евросъюза.
И всичко това в рамките на осем години – от капитулацията на БСП (4.02.1997г.) до подписването на Договора за присъединяване на България към ЕС (25.04.2005г.). “Вторите седем години” на българската демокрация, които рязко контрастират на “първите седем”.
През “първите седем” БСП управляваше почти непрекъснато – двете изключения бяха 9-месечното управление на правителството на Филип Димитров и служебното правителство на Ренета Инджова. Резултатът бе африкански глад, непознат в България дори по време на световните войни, и пълна липса на перспектива.
През “вторите седем” БСП бе държана далеч от властта. Резултатът го виждате.
Без развръзката от 4 февруари 1997 г. България днес сигурно щеше да е на нивото на Молдова или Косово, в най-добрия случай като Сърбия или Беларус.
Затова е редно да помним. И да отдаваме дължимото комуто е редно.
Поклон пред стотиците хиляди (а може би и над милион) българи, които бяхме по улици, площади и барикади в продължение на 26 дни – от 10 януари до 4 февруари 1997г.!
