Коментар на Теодора Духовникова по повод българското знаме на сцената на Долби Тиътър, в ръцете на Димитър Маринов и Оскарът за филма “Зелената книга”.
Прочетох толкова много и толкова крайни коментари в мрежата. Че са много е нормално. Това е нещо, което се случва, виждаме и съпреживяваме за първи път. За първи път, наистина! По повод, че са крайни- също не се изненадвам. Ние отдавна нямаме казус, по който да не сме крайни. Не само ние всъщност. Светът от скоро си се раздели трайно на две половини, а средата все още няма своя убедителен глас. Или махалото просто все още не се е успокоило, за да закове “ златната среда” – мечтата на всяко едно зряло общество.
Махалото у нас се блъска до краен предел и в двете посоки. От “О, я стига с тия комплекси, Оскарът е лично постижение и не търпи родова гордост, оскарът е за продуцентите, аман от запалените огньове на патрЕотизма”, до “Уау, това беше толкова вълнуващо, толкова хубаво ме накара да се чувствам, значи все пак наистина може, всичко може. България на три морета и на Долби Тиътър даже”.
А всъщност е просто. Можеше и Димитър Маринов да не развее българския флаг. Но го направи. Защото знаеше, че го гледаме. Че се вълнуваме. И го направи специално за нас, като един от нас, който отдавна не е сред нас, но някак емоционално (и чак, дори, прекалено сантиментално) показа , че в неговата лична, американска мечта, ние никога не сме престанали да присъстваме. Защото можеше да си прекара вечерта щастливо, с право удовлетворено и да не се занимава с никакви флагчета. Но все пак го направи.
По същата причина, поради която Ялица Апарисио (номинираната индиано-мексиканка за водеща женска роля) не спря да говори за корените си, за това, каква изключителна възможност е в този момент да се чуе за “нейните хора”. Само че “нейните хора” никога не я обвиниха в популизъм и евтин патриотизъм. Напротив. Просто се зарадваха. Вълнуваха се за нея. И за себе си . Вълнуваха се по някакъв отвлечен, неясен и никак не пряко свързан със собствените им успехи начин. Нещо, което през всичките години единствено и само магията на киното и ултиматума на червения килим са постигали винаги, с лекота и еуфория. Постигат повод за разговор. Повод просто да ти се вдигне адреналина и да не спиш цяла нощ. Повод да се напиеш от радост. Повод утре да идеш на работа и да ти е една идея по-весело. Повод да се почувстваш, макар и неясно защо и без никаква лична заслуга една идея по-добре. Една идея по-добре от вчера. И това изобщо не е малко.
И, наистина, защо толкова много се срамуваме от комплексите си? Защото и в двата варианта – “срамувам се от българското флагче на церемонията Оскар” и “България на три морета , а вече и в Долби Тиътър” са си комплекси. И двете са комплекси.
Само дето не знам от кога комплексите станаха толкова мръсна дума. Няма здрава личност без комплекси. Нямаше да я има една цяла наука – психология на личността – ако всички се правим, че си нямаме никакви, ама грам никакви комплекси и ожесточено се подиграваме на комплексите на другия. Не знам как е това според вас, но според учебниците е патология. И проблем.
Та така. Всички имаме комплекси. Различни, но ги имаме. Аз живея с моите. Те са хиляди, от това каква жена, през каква актриса съм и нататък все по-страшно става, но да не ви занимавам . Не се гордея с тях, но се опитвам и да не се страхувам от тях. Страхувам се само от онези, които твърдят, че нямат никакви и се настървяват от комплексите на другите.
Ето това си е за страх.
Та така. Прегръщам всички хора с комплекси! Заедно сме. И хубава поредна седмица от тъй нареченият наш живот. А на останалите – не знам, те вероятно нямат нужда от нищо. Имат своето непоклатимо съвършенство….
