През последните две седмици темата за Изборния кодекс и поредните промени в него безспорно владее политическото, общественото и медийното пространство. Решението за повишаване на минималния праг за преференциите, последвано от преосмислянето на концепцията и желанието за възстановяване на досега съществуващите правила, е безспорно атрактивен повод за обслужване на нуждата на политическата класа за скандали и изостряне на напрежението преди предстоящите избори.
При все очевидната важност на този сегмент от изборното ни законодателство, дискусията около който на моменти дори премина границата на истерията, трезвият анализ сочи, че има много други, дори по-сериозни проблеми за решаване, които обаче пропуснахме покрай разговорите за преференциите. Защото ако практиката през последните години ни доказва недвусмислено нещо, то е, че дори преференциално подбраните кандидати рядко се различават по поведение от колегите си, подредени в листите с благословията на партийните централи.
Така вместо да се създаде една относително независима партийна интелигенция, която е способна да съществува в условията на искрена електорална конкуренция, на практика се създават вътрешнопартийни противоречия, които слабо интересуват обикновените хора. И въпреки това преференциите са едно от положителните явления в българското изборно законодателство и следва тяхното приложение да бъде законово, а и практически възможно. Но нима това е единственото нещо, което трябва да ни вълнува?
Помоему не. В политическия дебат около Изборния кодекс бе засегната темата с машинното гласуване. Разработвано и експериментално през последните пет години, гласуването с машини се превърна в другата гореща точка около изборното законодателство. По, подчертавам, последните решения на парламента, такова ще бъде проведено в близо една четвърт от изборните секции в страната, а този брой ще нарасне до половината секции за предстоящите местни избори през есента. За целта ще трябва да бъдат осигурени първо 3000 машини, а след това броят им ще бъде 6000. Дотук добре. Централната избирателна комисия обаче разполага с точно 0 машини за предстоящия след по-малко от 100 дни вот.
През последните пет години от приемането на Изборния кодекс на Мая Манолова през 2014 г. ЦИК е провела точно пет обществени поръчки за осигуряване на машини за вота. За това време, според изискванията на законодателя и решението на самата Комисия, са били налични точно 1000 машини – 100 за европейските избори през 2014 г., 300 за предсрочните парламентарни избори през 2014 г., общо 100 за две поръчки за местните избори през 2015 г., 500 за президентските избори през 2016 г. Всички те обаче са взети под наем, като за целта са похарчени 1 812 000 лв. За последните парламентарни избори през 2017 г. машини не бяха осигурени, тъй като единственият кандидат за това не можеше да изпълни поръчката в срок.
Оказва се, че за предстоящия след по-малко от 100 дни вот ще трябва да бъде проведена нова обществена поръчка за наем или закупуване на поне 3000 машини. Дори и по неведоми пътища тя да се окаже успешна, 3000 секционни избирателни комисии ще трябва да бъдат обучени да работят със същите тези машини. Тази рецепта за катастрофа обаче не попадна в полезрението нито на анализатори, нито на политици, покрай истеричната реторика около промените в Кодекса.
Темата с купуването на гласове винаги е чувствителна покрай изборния процес, но и преди този вот никой не постави въпроса за легалното купуване на повече от 100 000 гласа. Сумата не е преувеличена – това са само членовете на секционните избирателни комисии, които се назначават по предложения на партиите. При 12 000 секции в страната и състав от около 8-9 души във всяка комисия, сметката се оказва повече от реална. На последните парламентарни избори заплащането за председателите на комисии беше 64 лв., зам.-председателите 58 лв., секретарите 58 лв. и обикновените членове 48 лв. Публична тайна е, при това не особено оспорвана от политическите формации, че към това заплащане се добавя и партийно. Без да е ясно фиксирано, то варира около 50 лв. Срещу тези средства се очаква както извършване на задълженията на изборна администрация, така и глас в урната. Ако такъв няма, а особено в малките населени места това е лесно установимо, на следващия вот, който в случая е след едва няколко месеца, членът на СИК се оказва сменен.
За близо 600-те членове на районните избирателни комисии и експертите към тях, излъчвани на същия принцип, няма нужда да споменаваме, затова се насочваме директно към застъпниците и наблюдателите. „Кандидатите на кандидатските листи на партиите, коалициите, местните коалиции и инициативните комитети могат да имат застъпници, които подпомагат и представляват интересите на кандидатите пред държавните и местните органи, обществените организации и избирателните комисии“, това се казва в решение на ЦИК. На теория всяка една от партиите, които участват във вота, може да изпрати застъпник във всяка една от изборните секции. При десетки партии и 12 000 секции, сумата може да бъде наистина впечатляваща. В интерес на коректността обаче, броят на застъпниците рядко надхвърля 50 000 души, в зависимост от важността на изборите и готовността на партиите да отделят средства. Защото макар да не е предвидено в Изборния кодекс, тези застъпници получават възнаграждения за работата си. Малко преди последните предсрочни парламентарни избори през 2017 г. броят на регистрираните застъпници бе 29 988. Така изброените дотук над 130 000 души логично следва да умножим поне по две, тъй като всеки от замесените има интерес да убеди поне един член на семейството си да гласува за източника на финансовите средства. За справка – тези над 130 000 души биха стигнали за парламентарно представителство, ако бяха обединени в една партия.
За пореден път нищо съществено не бе направено и за поне частичното привеждане на избирателните списъци в България в коректен вид. Традиционно преди изборите се обявява, че право на глас имат приблизително 6,9 млн. български граждани. По данни на Националния статистически институт от последното преброяване през 2011 г. обаче населението на България е 7 327 224, от които право на глас при навършени 18 години имат 6 145 788 души. Разликата от близо 800 000 гласа е признавана както от представителите на НСИ, така от дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ и политическите формации, но въпреки това никой не предприема мерки за преодоляването на очевидния проблем.
Разбира се, трудно бихме могли да изчерпим проблемите в изборното законодателство с изброените тук казуси. Всеки един от тях обаче е поне равен по значимост с дискусията за преференциите, макар и да не получи необходимото медийно и обществено внимание. Това е един от основните минуси на истеричната дискусия – място за реален и значим дебат няма, само гонене на политически и електорални дивиденти. А за такива не е необходимо да се поставят реални проблеми, само атрактивни такива.
