Трети март и тази година не премина без вече дежурната полемика за българската история като цяло. За това как да наричаме 500 години без българска държава – робство, присъствие, иго, владичество, съжителство, хепънинг или просто „бириШки пред Кристал“
Дали сме били „освободени“, сами ли сме се освободили, процентното участие на финландци, грузинци и японци (един брой) в конкретната руско-турска война.
Дали тази война или подписването на Брест-Литовския мир е по-важно събитие и най-вече дали Трети март трябва да бъде национален празник или Съединението, или Независимостта.
Не сте разбрали за тези борби? Поздравления – успели сте да избегнете най-тъжните части от интернет/медийните балони и можете спокойно да си живеете без да тези ключови за добруването на нацията въпроси.
Ако пък сте разбрали, но упорито се опитвате да не обръщате внимание на поредното агиткаджийство, нека да продължим напред:
Да, Руската империя, като всяка империя далеч няма за цел „Освобождението на България“, а реализирането на своите дългогодишни имперски интереси.
Не, няма как да се избегне признаването на ефекта от тази война – независимо от нейната цел – дава се началото на нова българска държава, която по-късно отвоюва сама и въпреки всичко своето (частично) Съединение и своята Независимост.
Не, свободата не ни е подарена – тя е заплатена по-единствения начин, по който винаги и навсякъде е била плащана – mit blut und eisen*
Да, Руската империя и нейните държавни наследници почти винаги след това са били наши политически, а дори и военни противници.
Да, Брест-Литовския мирен договор е един от последните големи триумфа на българската държава.
Това са фактите – чисти и неподправени.
Те са прекрасни истории, които могат (и трябва да бъдат) разисквани надълго и нашироко в исторически журнали, рубрики и предавания и най-вече изводите от тях да бъдат направени, за да не бъдат повторени грешките.
Дали Трети март трябва да бъде национален празник? По-скоро въпросът е дали си заслужава промяната. Моето лично мнение е, че 22 септември е по-подходящ, но нека да не спорим за това точно на без съмнение една от най-важните дати в българската история – без значение под кой номер в класацията за „Националния празник на България“?
Трети март всъщност е подписване на предварителен (окупационен) договор – благодарим на всички, които ни го напомнят, това ни е известно. В него са очертани едни граници на България, които имат само малки разлики с границите на българското землище и с тези на българската екзархия. От него не зависи нищо, няма правна стойност и наглед празнуването му е нелогично.
Дали?
Извън историческите факти, отвъд юридическите приложения на военно-правните договори, документът от Сан Стефано, всъщност е символ.
Далеч не само на свободата.
Символ на българската мечта – на българския идеал. Само повод за гордост, а не за подигравки от шепа арогантни парвенюта, може да бъде фактът, че българската мечта е тази за обединение на всички българи в една държава, а не като една друга, изцяло индивидуалистична национална мечта.
А за решилите да цапат този празник, точно на неговата дата – било то с чужди знамена, политическа пропаганда, признателност към унищожителя на Руската Империя – СССР (?!) или от друга страна с нефелни опити, едва ли не да се изкара, че НАТО и ЕС са „ни освободили“ – може да има само една стратегия:
Игнориране до пълната им маргинализация.
* От реч на Ото фон Бисмарк на 30 септември 1862 година
