Нека изпреварим логиката на текста и сервираме първо извода.
Ако едно изложение е като менюто, то да започнем не със супата, а с тортата. Но нищо вкусно, камо ли сладко, няма в този извод. А той е, че няма невинни. Когато говорим за конфликта между Пакистан и Индия, просто няма невинни. Било когато съперничеството им се е развивало конвенционално-военно (до 1971 г.), било когато то се е случвало латентно и чрез посредници (след въпросната година насам).
Пакистан е подкрепял и подкрепя редица терористични и иредентистки групи, насочени срещу Афганистан (като талибаните), срещу Иран (като Jaish ul-Adl, Армията на справедливостта) и разбира се, срещу Индия (като актуалната Jaish-e-Mohammed, Армията на Мохамед). Връзката на Пакистан с тези и много, много други групи е различна според интензитета, времето и целите, които Исламабад си е поставял.
Но има нещо, което винаги съвпада между тях: това е ролята на Пакистанското междуведомствено разузнаване (ISI), което често има логистично и функционално отношение към тези групи. Последните биват използвани за осъществяване на цели на Исламабад, с които няма как една държава официално да се ангажира. Те служат като “сиво” продължение на апарата за сигурност на страната.
Разбира се, пакистанските служби не стоят винаги зад действията на всяка една такава група. Понякога тези формации се еманципират от апарата за сигурност и започват да гонят собствената си логика (макар да е още рано да се каже, то случаят с терористичния акт в Пулуама срещу индийските сили за сигурност може би е пример в тази насока).
Затова, въпреки връзките между тях, отношенията на пакистанските служби с различните терористични организации не са еднозначни. Например, докато Исламабад се опитва да воюва срещу пакистанските талибани, то в същото време с охота подкрепя афганистанския им клон. Пакистан действа много твърдо и срещу сепаратистки групи в Белуджистан, които извършват терористични акции срещу тамошните китайски дипломатически представители и проекти.
Но в крайна сметка международната общност трудно може да се абстрахира от това, че Осама бин Ладен бе дислоциран в пакистанския град Аботабад (Хибер Пактунква).
Индия също има своята тъмна страна в този аспект. Делхи познава повече от добре и инвестира “внимание” в сепаратистките настроения на белуджите и пущуните в Пакистан. Но това, което проблематизира връзката на Индия с тях, е нарастващата роля на Делхи в Азия и на международната сцена, а това превръща наличието на подобни контакти в неудобство за имащия ги.
В крайна сметка Индия иска да си осигури постоянно място в Съвета за сигурност на ООН, а подклаждането на сепаратизъм в пакистанската провинция Белуджистан не е възможно най-краткият път за постигането на тази цел.
Откакто е налице конфликтът между Индия и Пакистан спрямо “раздробения” на различни части Кашмир, Исламабад залага – чрез посредническите услуги на терористични групи – на доктрината на постепенното обезкървяване на Индия (“Bleed India with a thousand cuts”), докато Делхи се опитва просто да “затисне” с икономическата и политическата си тежест своя по-малък съсед.
Нито една от двете държави не е успяла да постигне своите цели спрямо другата. Индийските опити за изолация на Пакистан довеждат до още по-голямата икономическа зависимост и “слепване” на Исламабад към Китай (който строи Китайско-пакистанския икономически коридор, свършващ на пакистанското пристанище Гуадар) и от държави от Персийския залив (като Саудитска Арабия и ОАЕ). Т.е с антипакистанската си политика Индия само допринесе за допълнителното “сглобяване” на съюза между Исламабад и Пекин, който е много по-антииндийски, отколкото е дори антиамерикански.
А имайки предвид терористичните актове, извършвани на територията на Индия срещу нея, Делхи по-скоро успява да спечели симпатията на международната общност и активно участва във формирането на критичното отношение на последната спрямо Пакистан (дори Китай защити Исламабад по-внимателно от характерното при последния епизод на тероризъм в Пулуама).
Именно случилото се в Пулуама, така както и последвалите го събития, които допълнително катализираха напрежението между Индия и Пакистан и доведоха до взаимни обстрели и бомбардировки, може да послужи за отчитането и на някои допълнителни извода:
- САЩ и Китай, макар отделно, действаха в една посока: в тази на смекчаването на напрежението между Индия и Пакистан. Вероятно Вашингтон е подсказал на Делхи това, което е и Пекин на Исламабад: еднотипното внушение, че нито една от враждуващите столици няма да може да разчита на безрезервно застъпничество от съответната глобална сила при превръщането на конфликта в конвенционален и ядрен (правим изричното уточнение, че позицията на Вашингтон е по-амбивалентна спрямо Делхи и Исламабад, отколкото е тази на Пекин);
- В така обновеното измерение на конфликта между Индия и Пакистан Делхи показа, че е готов да увеличава залога и риска (с извършените удари срещу Балакот в Хибер Пактунква за първи път от 1971-ва година индийската бойна авиация навлезе в пакистанското въздушно пространство, извън това на администрираната от Исламабад част на Кашмир);
- В създалия се конфликт министър-председателят на Пакистан Имран Хан избра пътя на деескалацията. Той, един път, пусна пленения индийски пилот от сваления MIG-21 като своеобразна форма на “жест за мир”. Втори път, премиерът на страната заяви, че Пакистан предприема конкретни действия срещу организации, обявени за терористични от Съвета за сигурност на ООН. Друг е въпросът, че Исламабад и друг път се е ангажирал с такива действия, но те са се редуцирали до по-скоро временни и формални актове, предназначени най-вече за публична консумация;
- Предложения за посредничество на конфликта между двете държави дойдоха на практика от почти всички посоки. Но една страна като че ли е с едни гърди напред. Това е Саудитска Арабия, която има сериозни лостовете за влияние спрямо Пакистан и все пак някакви спрямо Индия (например, съвсем прясно сключени договори за многомилиардни инвестиции и в двете страни). Рияд се ангажира и с физическо присъствие: самият конфликт завари престолонаследника Мохамед бин Салман последователно в Исламабад и Делхи. А тези дни по неговите стъпки върви и Адел бин Ал-Джубеир (вторият човек в министерството на външните работи на Саудитска Арабия). Рияд има крещяща нужда от подобни дипломатически инициативи, с които да редактира имиджа си след убийството на журналиста Джамал Хашоги в саудитското консулство в Истанбул;
- Въпреки че пакистанските военни оправдават силните позиции, които имат в страната си, далеч надхвърлящи сферата на военното дело, на базата на противопоставянето на Индия, то те са наясно чудесно с голямото преимущество на Индия спрямо конвенционалното въоръжение. Следствие на което военните на Пакистан услужливо предоставиха инициативата за смекчаване на напрежението на министър-председателя Имран Хан (по принцип военните, макар и не официално, са титуляри на външната политика на Исламабад).
- И Имран Хан, и неговият колега министър-председателят на Индия Нарендра Моди по-скоро спечелиха от конфликта. Покрай жестовете си за мир се заговори за възможността пакистанският премиер да бъде номиниран за Нобелова награда за мир (доста прибързано, даже цинично), а Моди, с по-твърдия си отговор, успя да мобилизира допълнително националистическа подкрепа за водената от него Индийска народна партия, на която иначе й предстояха нелеки избори само след няколко седмици.
Но така или иначе, в предложеното меню на индийско-пакистанските отношения се започва с десерта и той е солен: невинни няма.
