На 21 април в Украйна ще се проведе балотаж на президентските избори. Един срещу друг се изправят фаворитът Владимир Зеленский (спечелил със солидна преднина първия тур) и настоящият президент на страната Петро Порошенко. Статуквото получава сериозно предизвикателство и претендентът сякаш е на път да детронира досегашния държавен глава.
Зеленский е изключително популярна фигура в Украйна, но популярна като комик, а не като политик. Кандидат-президентът е известен преди всичко с участието си в телевизионния сериал “Слуга на народа”, където играе ролята на въображаемия украински президент Голобородко и “раздава правосъдие” на политическата класа. Няма никакъв политически опит, предизборната му програма е “неясна”, а политическата му ориентация – “неразличима” (според анализ на Foreign Policy Research). По обясними причини избягва пряк дебат с опонентите си и почти не дава интервюта. Признава, че няма опит, но има сили да управлява, както и желание да се научи в движение. Ползва се с подкрепата на украинския олигарх Игор Коломойски (включително неограничено ефирно време в собствения му телевизионен канал “1+1”), който е в лоши отношения с настоящия президент Порошенко.
Обществената подкрепа за Зеленский идва основно от млади избиратели (до 40-годишна възраст), мнозина от които недоволстват от недостатъчно бързите реформи и ширещата се корупция. Нагласите сред тези социални групи са, че само човек, който е чужд на системата, може да я промени към по-добро. Комикът се котира добре и сред рускоговорящите избиратели в източните и югоизточните региони, които по принцип са по-трудни за привличане.
В рамките на своя мандат Петро Порошенко успя в немалка степен да извади страната от руската геополитическа орбита и да й зададе европейска перспектива. Това му носи подкрепа сред избирателите на средна възраст, най-вече в западните региони, които по традиция са преобладаващо антируски и проевропейски настроени. Несправянето с основни предизвикателства като корпуцията, конфликта с проруските сепаратисти в Донбас и нуждата от догонване на “западния” стандарт обаче му носят негативи.
По отношение на борбата с корупцията, Transparency International отчита прогрес (през 2018г. Украйна е класирана на 120-о място в света при 142-о през 2014 г.), но проблемът остава изключително сериозен. Т.нар. “републики” в Донецка и Луганска област още са извън контрола на Киев, а евентуалното връщане на Крим е мираж. По отношение на икономиката, макар кризата от 2013-14 г. да е преодоляна, стандартът остава твърде нисък, като средната месечна заплата е в рамките на 300 евро.
В известен смисъл Украйна, 5 години след Киевския “Майдан”, напомня на България 4 години след “януариските протести” от началото на 1997 г. – стабилизирана и с трасиран път към Обединена Европа, но сякаш хората не са доволни от темпа на развитие и искат нещата да се случат по-бързо, даже… магически бързо. И докато у нас смяната на управлението през 2001 г. не прекъсна нито икономическия ни възход, нито присъединяването ни към НАТО и ЕС, то в Украйна днес това изобщо не е сигурно, ако Зеленский спечели и балотажа. Най-малкото, той вече обяви, че ще предизвика референдум относно НАТО, което си е крачка назад, тъй като стремежът към присъединяване вече е записан в Конституцията.
Това обаче не превръща Владимир Зеленский автоматично в проруски кандидат. Той просто изглежда, че не знае какво иска, но за сметка на това знае как да го постигне. А това го превръща в типичен представител на феномена “антисистемен играч”, който изплува на повърхността благодарение на протестен вот. Нещо като българския държавен глава Румен Радев, който се озова в Президентството малко случайно, благодарение иновативни решения както на издигналата го БСП, така и на ГЕРБ. И който, докато “влиза в час”, се превръща в заложник на обкръжаващите го съветници (официални и неофициални). Можем да прогнозираме, че и Зеленский рискува да се окаже в подобна ситуация, а властта да се окаже в ръцете на “сив кардинал” (Коломойски).
На балотажа очевидно се изправят популизма срещу прагматизма. С явно надмощие на първото. И тази битка заплашва да постави европейския път на Украйна под сериозна въпросителна. Което би било жалко, защото именно украинци бяха първите, които воюваха и загиваха под синьото знаме с 12 звезди (по време на “Майдана”).
В същото време обаче, резултатите от първия тур показват недвусмислено, че Украйна политически принадлежи на Европа. Защото в немалко европейски държави именно този тип популизъм набира сили през последните години. “Сириза”, “Подемос”, “Пет звезди” са може би най-ярките примери за тази тенденция, но и далеч не са единствени. Да не забравяме и начинът, по който се стигна до резултата от референдума за Брекзит. В някаква степен може да се направи и аналогия с Доналд Тръмп, макар че американският президент в голяма степен се помири с естаблишмънта на издигналата го Републиканска партия.
Президентските избори в бившата съветска република може на пръв поглед да се струват екзотика, но Европейският съюз (и България в частност) трябва да ги следи с особено внимание. Става дума за сравнително голяма държава, която не е без значение накъде ще гледа геополитически. В случая е пресилено да се очаква завой на изток, но пътят на запад може да започне да криволичи. А едно забавяне на интеграционните процеси, в комбинация с граничния конфликт с Русия, прави ситуацията взривоопасна
Украйна определено не е страна, която да задава европейските политически тенденции, но очевидно успява да ги следва. А докъде ще я доведе това – ще видим.
