Понякога суровата реалност раздира плътната бурка на мултикултурализма и предлага ужасяващи картини пред погледите на ония клетници, които сляпо вярват, че всички цивилизации, религии, държави, общности, обичаи и нрави са напълно равни, еднакви и взаимнозаменяеми.
Още по-сериозна е травмата, която действителността има навика да нанася върху онова по-крайно и все по-популярно крило на мултикултурния проект, което проповядва, че всъщност останалите култури превъзхождат морално Западния свят и всички ние има и трябва да научим много от тях. Ако може лично, наложително и през механизма на безконтролната масова миграция.
Ала моментите, в които реалността е тъй жестока, че временно блокира дълбоките фантазии на мултикултурния човек, са особено поучителни. Не за самите сектанти, те са неспасяеми, но за хората, които понякога се усещат изкушени от пастелните и плюшени аргументи в полза на мултилъжата.
Такъв момент беше официалното приемане на ислямските закони в ислямската държава Бруней, които диктуват хомосексуалните актове да бъдат наказвани сурово. По-точно – със смърт. А още по-точно – убиване с камъни.
Април определено не започна добре за поклонниците на мултикултурния мит. Целият глобален либерален балон – от Елън Дедженерис и Джордж Клуни, до анонимния градски либерал в градинката пред Кристал – се възмути публично от бруталната мярка на султана Хасанал Болкиа. Знаменитостите призоваха да се бойкотират неговите хотели из Запада, а прогресивните медии изригнаха с типичната си апоплексия на безпомощността.
Нямаше как да не забележим обаче, че един ключов елемент липсва от почти всички жалки демонстрации на либерално възмущение. В статусите и статиите Бруней е „малка азиатска държава“, а законите за убиване на гейове с камъни бяха описани като „жестоки и безчовечни“. Нито дума, че държавата е ислямска, законите са ислямски и това не е някакво изключение или съвпадение.
Шериатът е тоталитарния ислямски закон, който обхваща всички аспекти на живота в обществото. За последните години престижните ляволиберални медии извършиха чудовищна и безсрамна операция по изпиране на имиджа на шериата с колосално количество пропаганда. Всеки път, когато някой обществен враг на прогресивизма като Герт Вилдерс или Томи Робинсън говореше за заплахата от ислямизация и навлизането на шериат в тъканта на западната цивилизация, медии и активисти отговаряха с всеотдайно розова защита на шериата. Някои автори дори стигнаха дотам, че да обявят ислямския закон за по-качествен от западната правна традиция. Отразяването на тази тема в уважаваните някога издания представлява каталог на позора.
Ислямистката Линда Сарсур, която е публичен привърженик на шериата, беше героизирана от всички големи медии, приласкавана от политици, издигана на пиедестал от протестъри, НПО-та, знаменитости и университети. В сюблимен акт на морален мазохизъм, либералите я превърнаха в лицето на вече печално известния „Марш на жените“. Лице, увито в хиджаб, разбира се.
И ето, че сега според традициите и предписанията на шериата в Бруней официално обявиха, че ще убиват гейове с камъни. А как ли ще реагират Джордж Клуни, средностатистическата колумнистка от „Хъфингтън поуст“ и анонимния либерал от градинката пред Кристал като им кажем, че Бруней е само една от многото държави, които убиват гейове според ислямските закони? Към днешна дата смъртното наказание за хомосексуалност се раздава в 14 държави. Всичките са ислямски общества, организирани около шериата. Сещате се, онзи всеобхватен закон, който някои прогресивни мислители смятат за по-качествен от западните правни традиции или в най-лошия случай за нещо безобидно и безобразно демонизирано от крайнодесните ксенофоби.
Хомосексуалността се наказва със смърт само и единствено в ислямски държави. Разбира се, за мултикултурния човек истинският проблем са сладкарите в САЩ, които отказват да пекат торти за гей сватби по религиозни убеждения. Логиката на либерализма диктува, че това е много по-лошо от камъните.
Новините от Бруней скоро ще бъдат забравени и отново ще се върнем към безконечната пропаганда за хомофобията на западните националисти, популисти, традиционалисти и християни. За жалост на мултикултурния човек обаче, убиването с камъни на гейове в Бруней леко наруши добре култивирания наратив за мюсюлманите като жертви. След чудовищната, но изолирана терористична атака над молещи се хора в две джамии в Нова Зеландия, целият мултикултурен проект се зае с демонизацията на всяка критика срещу ислямизацията. В техния разказ мюсюлманите играеха вечните жертви. Винаги и навсякъде. Фактите нямаха значение. Систематичното преследване и избиване на християни в Африка и Близкия изток е просто фонов шум. Атентатите срещу църкви във Филипините, Пакистан и Нигерия са някакви незначителни подробности. Оскверняването на катедрали във Франция е никому ненужна информация. Обезглавения свещеник е далечно минало и изобщо защо да говорим за нещо друго освен за либералния разказ, в който мюсюлманите са истинските жертви, дори когато някои от тях извършват терористични атентати в сърцето на Европа.
Но новината от Бруней временно блокира наратива. Ежедневните новини за алжирци, които тормозят трансджендър във Франция, мароканец, който убива човек в Италия и поредната доза осуетени ислямистки терористични атентати, също не помогнаха на мултикултурния човек да посрещне началото на април както се полага – с плакат срещу Тръмп и ксенофобията, с мече за мигрантите, и с юмручето на социалната справедливост, порещо гордо въздуха. Как мултикултурният човек ще убеди сега обществеността, че Западът се нуждае от милиони млади мъже, формирани в култури, в които гейовете са убивани с камъни на площада, а изнасилените жени са бесени задето са допуснали да бъдат обезчестени от организирани тълпи „лекари и инженери“?
Всеки ден някакъв „факт на омразата“ подкопава догмата на културното обогатяване. Всеки ден камъни в градината на мултикултурализма. Вече са толкова много, че може да си построим „голяма и красива стена“ и да предложим на всички морални мазохисти, измъчвани от себеомраза, да минат от другата страна. Но нека все пак бъдат внимателни.
