Началото на предизборната кампания за Европейски парламент е подходящ момент да разгледаме какви са основните типове послания, които българските кандидати отправят към избирателите. Или най-общо казано – как гледаме на Европейския съюз, 12 години след приемането ни в него?
Една от популярните нагласи е тази на тоталната безкритичност към всичко, което идва от Брюксел. Европейският съюз е панацея за всички проблеми, това, което казват в Брюксел, Страсбург и Люксембург, е Пътят, Истината и Живота, ние трябва да слушаме и да изпълняваме, защото само така можем да имаме политически свободи и икономическо благоденствие. Всеки, който дори и в най-малка степен критикува “генералната брюкселска линия”, е обявяван за антиевропеист, путинист и евразиец. Тази тенденция на коленопреклонно възхищение води началото си от “Мадам Йес” (Меглена Кунева) и преждевременното затваряне на два от реакторите в АЕЦ “Козлодуй”. Но ако тогава подобна линия беше разбираема (все пак се стремяхме да станем членове на голямото европейско семейство), то сега, след като сме част от това семейство от 12 години, е странно как тези нагласи продължават да битуват в нашето обществено-политическо пространство.
Друга нагласа, близка до първата, е тази на възприемането на Европейския съюз като месия. Приказката за “добрите европейци”, които ще наложат у нас ред и правила, и ще ни избавят от собствените ни проблеми и порочни практики. Поддръжниците на тази линия редовно следят всякакви международни класации (включително на компрометирани организации като “Репортери без граници”), повтарят “колко сме зле” и как “само Европа ще ни оправи”. За тях битката за избор на главен прокурор на ЕС беше крайъгълен камък на цялостната европейска политика, нещо като “десанта в Нормандия” от политическа гледна точка. Сляпо вярват, че “в Европа” ще разберат колко лоши са нашите управници и с натиск “отгоре” ще помогнат за “отвоюването на България от мафията, олигархията и корупцията”.
Съществува и трета нагласа, според която недъзите на ЕС се дължат основно на това, че Евросъюзът не е достатъчно социален (т.е. социалистически). Поддръжниците на тази теза критикуват доминиращия в ЕС “неолиберален модел” и настояват за “социална Европа”. В името на преодоляване на неравенствата, те са готови да преглътнат нови и нови регулации, като същевременно изискват да се отделя все по-голям и по-голям ресурс за социални програми, интеграция на малцинства и т.н. Хора, изпитващи носталгия по “съветския” социализъм от преди 1989 г., опитващи се да наложат “европейския” му аналог.
Това, което обединява и трите линии е, че техните поддръжници продължават да гледат на ЕС като на “външно тяло”, което да ни помогне да си решим проблемите. Благоговеенето пред Москва (в миналото) се замени с благоговеене пред Брюксел, но слугинският манталитет остана. Тъжна констатация е, че днес, повече от 12 години след приемането на България в ЕС, мнозина от нас продължават да гледат на Европа като на “по-голям брат” и да правят разлика между Европа и България.
Може би сега е моментът да обърна внимание на един прост, но съществен факт. Европейският съюз не е нито “баща”, нито “майка” на България, и основният смисъл от членството ни не е нито да приемаме “европейските правила” (ЕС като “баща”, който ни “възпитава”), нито да усвояваме европейските фондове (ЕС като “майка”, която ни “обгрижва”). Да, и двете неща са важни, но многократно по-важно е да осъзнаем, че ЕС е преди всичко инструмент за налагане на българските национални интереси – в рамките на Съюза и извън него.
Членството ни в Европейския съюз би могло да се разглежда и като проекция на безкрайния български национализъм (по Симеон Радев). Единствено като член на най-мощното обединение в историята на човечеството, България може да бъде първостепенен геополитически играч. За да се случи това обаче, ние трябва да осъзнаем възможностите, които ни се предоставят, и най-вече, да си върнем самочувствието.
Всички мои текстове в имат тъкмо такава цел: да налагат “българоцентризъм” в мисленето ни за света и в поведението ни на международната сцена. Да не се кланяме нито на Москва, нито на Вашингтон, нито на Брюксел, нито на Анкара, нито на Берлин, нито на Париж… Да помним завета на големия български европеец и европейски българин Стефан Попов “Има ли по-голямо щастие от това да знаеш, че светът не свършва с България, но за теб той започва с нея?”. И преди всичо, да си върнем самочувствието. Защо без самочувствие, българоцентризмът е невъзможен.
Има ли сред настоящите кандидати за Европейския парламент такива, които споделят тази нагласа? Определено да. По какво ще ги познаете? По това, че говорят за ЕС не по начина, описан в началото на статията. По това, че призоват не за излизане от ЕС, но за “еманципиране от Брюксел” – по подобие на страните от Вишеград и Прибалтика. По това, че не само виждат възможности за отстояване на национални интереси, но могат да посочат и добри решения за целия ЕС. По това, че не смятат себе си, народа си и източноевропейците като цяло за “европейци второ качество”, дори напротив – убедено и със самочувствие твърдят, че ние, източноевропейците, днес сме в много отношения по-стойностни от западняците, а източната половина на ЕС е по-добрата, по-истинската Европа.
Време е да си върнем самочувствието. А с него, да си върнем и Европа.
