Без хетеросексуалния бял мъж и неговата морална мръсотия не може да издържи логиката, според която жените, цветнокожите и гейовете са сакрални. Така че ние, белите хетеросексуални мъже, станахме много важни! Аз лично бих искал да ми се плаща за тази символична работа, защото тя е изтощителна! Бихме могли да стачкуваме и да откажем да потискаме когото и да било, докато исканията ни не бъдат удовлетворени… Политическата логика е много ясна. През 2015 г. Върховният съд въведе хомосексуалния брак в американското право. Наистина ли сте смятали, че политическата машина, която е ЛГТБК движението*, просто ще си обере крушите и ще се върне към ежедневието си, може би след като учтиво поздрави губещите? Отговорът е “не”. В 24-те часа, последвали това решение, големите медии идентифицираха ново престъпление, за което никой не говореше в Америка: жестоката маргинализация на трансджендърните хора.
Философ, изследовател в Университета на Вирджиния, Матю Крауфорд е оригинална фигура в американския интелектуален пейзаж. Той е разтревожен от радикалния прогресизъм на американската левица и съжалява, че идентичностите, “джендърът” и етносът остават централни теми в дискурса на демократите.
Повече от две години след избирането на Доналд Тръмп, как гледате на американската левица? Превъзмогнаха ли демократите тази травма?
Във всяка сфера на културния апарат, нямаше никакво съмнение, че Хилари Клинтън с лекота ще наследи Обама и моралният прогрес ще направи нов скок напред. Но в Москва е бил разпален зловещ заговор и Владимир Путин е направил Волдемор наш президент. За щастие, съпротивата е силна и колаборационистите ще бъдат разкрити. Те ще понесат последствията от своите действия. Това е днешната визия на американската левица.
Разбираем е гневът, който я е обзел. Още преди президентските избори професорите по право от най-престижните университети бяха подготвили въпросите, които ще бъдат решени от Върховния съд при Хилари Клинтън с желанието окончателно да сложат край на културните войни (конфликтите за ценности, социални въпроси и начините на живот, които разделят американците – б. а.). Както вероятно вече знаете, нашият Конгрес е стара институция и всички големи политически въпроси се решават или от съдилищата, или с постановления на изпълнителната власт.
За прогресистите тази ситуация беше идеална. Администрацията на Обама използваше административната си власт в безпрецедентни размери, за да заобиколи демократичния процес и да продължи реформата си на американското общество. Но през ноември 2016 г. всичко това беше унищожено от избирателите. Тогава се зароди една левица, която е очарована от насилието и много прогресисти вече не криеха, че отхвърлят самото понятие за демокрация.
Дали политиката на идентичността (identity politics) отстъпва при демократите, или пък обратното е по-силна от всякога в Америка?
В момента политиката на идентичността е основната движеща сила на американското политическо съзнание. Преди няколко седмици правителството на щата Вирджиния, където живея, изпадна в хаос, след като общественото мнение откри, че губернаторът демократ е носел расистска маска на парти през 1984 година. Тогава всяка фигура от Демократическата партия го призова да подаде оставка. Същата седмица се оказа, че заместник-губернаторът, т.е. неговият наследник, има проблем с движението #Metoo. Той е изправен пред обвинения в сексуално насилие. Оставката му беше поискана от мнозинството от демократите. Но всичко това е деликатно, защото той е афроамериканец.
След това се разкри, че трета фигура по реда на наследяване на губернатора на Вирджиния, главният прокурор, който е бял, е бил на парти през 1980 г. маскиран като чернокож рапър; така че и той също беше дисквалифициран. А редът на наследяване спира дотук, няма четвърти човек. Така щатът Вирджиния е изправен пред истинска конституционна криза, причинена от какво…? При тези условия никой не е достатъчно чист. Елизабет Уорън, някога видна фигура на икономическата левица, днес е известна най-вече с непохватния си опит да претендира за индиански корени и тя стана нашата единствена тема за разговор.
Имаме предчувствие какви биха могли да бъдат първичните избори на демократите през 2020 г.:
взвод за екзекуции и панаир на разкаянието. Най-сигурно е да се увериш, че по въпросите на идентичността нямаш повече врагове вляво. Като се има предвид конкуренцията между групите жертви в междусекторната йерархия, сметката става много сложна.
Тази година Маршът на жените бе белязан от обвинения в “белота” (whiteness), които афроамерикански феминистки отправиха към еврейски феминистки, които пък обвиняват мюсюлманските феминстки в антисемитизъм, а жените феминстки обвиняват трансджендърните феминстки в “маскулинизъм” (maleness). От своя страна, мюсюлманските феминистки проявиха мъдрост, запазвайки за себе си мнението си относно присъствието на хомосексуалисти в демонстрацията. Демократическата партия е амалгама от групи, които по своята същност имат малко общи неща помежду си и няма никакъв опит да се формулира общо благо.
Тази нестабилна коалиция оцелява само благодарение на ритуалното призоваване на причината за всички злини: хетеросексуалният бял мъж. Без него и неговата морална мръсотия не може да издържи логиката, според която жените, цветнокожите и гейовете са сакрални. Така че ние, белите хетеросексуални мъже, станахме много важни! Аз лично бих искал да ми се плаща за тази символична работа, защото тя е изтощителна! Бихме могли да стачкуваме и да откажем да потискаме когото и да било, докато исканията ни не бъдат удовлетворени.
Критикувате моралната самонадеяност на прогресистката левица, включително нейната фалшива съпричастност към малцинствата. Как си обяснявате изключителното значение, което прогресистите отдават на въпроса за трансджендъра и на всички други въпроси за джендъра?
Има както политическа логика, така и по-дълбока антропологическа логика. Политическата логика е много ясна. През 2015 г. Върховният съд въведе хомосексуалния брак в американското право. Наистина ли сте смятали, че политическата машина, която е ЛГТБК движението*, просто ще си обере крушите и ще се върне към ежедневието си, може би след като учтиво поздрави губещите? Отговорът е “не”. В 24-те часа, последвали това решение, големите медии идентифицираха ново престъпление, за което никой не говореше в Америка: жестоката маргинализация на трансджендърните хора.
Фактът, че да бъдеш трансджендър е екзотично или маргинално явление, показва, че политическата нужда, на която отговаря, не е нуждата на някакво ново демократичено движение, а нуждата на левицата да запази етикета си на партия, която трябва да решава дали Америка е възвърнала моралната си легитимност, загубена заради робството и сегрегацията. Отговорът може да бъде само “не” или левицата ще загуби цялото си влияние. Това обяснява търсенето на нови “фобии” и несъзнателни предразсъдъци, с които да се заменят онези, които са загубили цялата си достоверност.
Самата логика на прогресистката антропология предполага съществуванего на трансджендърна идеология, независимо от решението на Върховния съд или на евентуален изборен успех на различните демократи. Без никакво съмнение половата разлика и, в по-широк смисъл, въпросът за тялото са основната пречка пред големия проект за автономия, наречен конструиране на аза. Пълната свобода изисква напълно чиста страница. Тогава прогресизмът се превръща във война срещу самото понятие за реалност – това, което не е избрано и съществува независимо от нашите желания – и мисля, че това е в центъра на политиката на джендъра.
Допреди няколко години все още беше възможно да се мисли, че андрогинията или асексуалността е търсеният идеал. Но стана трудно да се примири това желание с еволюцията на популярната култура, която вече е наситена с желанията за реванш на жените. Качествата, смятани за “отровни” при мъжете, се наричат “еманципация” при жените. Лозунгът днес изглежда, че не е край на разликите между половете, а просто обръщане на ситуацията.
Американската психологическа асоциация издаде препоръки и обяви, че мъжествеността е психологическо разстройство. В нашите градове не е рядкост да се види надписът “Бъдещето е женско” на тениски, които понякога носят дори малки момчета. Джендър политиката в САЩ в момента изглежда по-маоистка, отколкото кантианска.
Как си обяснявате, че в нашите западни общества виктимизацията е станала единственият критерий за политическа легитимност?
Антропологът Рене Жирар пише: “Непрекъснатото надценяване превръща грижата за жертвите в тоталитарна повеля, в постоянна инквизиция”. Не съм толкова сигурен в искреността на този подход (да се представяш за жертва – бел. ред.). От една страна, определено има опортюнизъм. Понятието wokeness, което означава “пробуждане пред несправедливостта”, е позиционна конкурентна игра в управляващата меритокрация, превърнала се в решаващ начин за изкачване по стълбите на всяка институция. Събуждането (woke) е това, което отличава upper whites (белите от висшата класа) от lower whites (белите от низшата класа), както блестящо обясни Рейхан Салам (американски консервативен автор – б. а.). Малцинствата са пионки в играта на белите, но само ако се придържат към ролята на жертви, която им е отредена.
Мисля, че появата на движението “Антифа” (съкращение от антифашист) трябва да се разглежда като отговор на психологическия товар, който тегне над белите мъже прогресисти, които сами се определят като феминисти и антирасисти. Ставайки “антифа”, те имат възможност да отстояват мъжественост, която иначе би била неприемлива. За първи път в живота си един млад мъж може да спре да се извинява, че съществува и е агресор, стига само да е срещу нацистите. Поради тази причина нацистите станаха необходими.
Но предлагането не отговаря на търсенето. Задействахме процес, който позволява изфабрикуване на нацисти, но има отклонения в качеството. Тук говоря за фалшивите “престъпления от омраза”. Тази седмица нападателите хомофоби на актьора Джуси Смолет, които проповядвали бялото превъзходство, се оказаха двама негови приятели, на които той е платил, за да го нападнат, крещейки лозунги, прославящи Тръмп.
Този сценарий стана нещо обичайно. Първоначалното нападение е обект на масово отразяване в медиите и знаменитости и политици се ангажират лично в осъждането на този акт. После идва часът на националното самонаблюдение. Често това включва класически символ на злото, като обесване, свастика или пенис, което е нещо като левичарски фантазъм. Няколко седмици по-късно публиката открива, че нападението е било напълно инсценирано, но информацията е погребана и представена по възможно най-скучния начин. Виновникът е бил безразсъден, но с добри намерения или е успял да привлече вниманието към истински проблем. Единственото жалко нещо е, че това би могло да предизвика “реакция на отхвърляне”. Така че ние трябва да удвоим усилията, за да сложим край на расизма, женомразството, хомофобията и т.н. Всички факти и всички агресии могат да бъдат влючени в тази рамка. В тази сфера политиката на жертвата наистина се родее с религия.
Превод от френски: Галя Дачкова
